автор: tzvetcomarinov

Войникът беше живял достатъчно дълго в крепосттта, за да научи и разбира с местните хора на своеобразния език, който ползваха взаимно.
-Как се казваш?
Момичето сякаш не разбираше какво и` говорят. Упорито мълчеше.
-Не искаш ли да кажеш името си? - Дарцеус провлече умишлено бавно думите. С надежда, че това ще помогне на бъдещия диалог. - Разбирам. Когато човек не иска да живее, той не желае и да го запомнят.
На теб ти се живее, девойко, колкото и да не го показваш. - Принципатът от пехотата продължаваше бавно и предразполагащо да говори. - Иначе няма да се браниш всеки път когато те докосват.
Съседните килии бяха празни. Затова освен тихо, трябваше да приказва и по-кратко.
-Добре тогава - продължи тракът. - Ще ти казвам Хортенсиас...Харесваш ли?
Девойчето продължаваше да стиска упорито устни, но погледа вече не можеше така успешно да заблуждава. Слушаше го с интерес.
-Гладна ли си? Знам, че е така. На,яж...Донесъл съм ти хляб и месо. Хапни, докато е още топло...
Протегнатата с храна ръка през решетката, не успя да помръдне и става от тялото на момичето. Страхът е по-голям и силен от глада, това беше съвсем еднакво при хората и дивите животни. Разбра, че сега е излишно да приказва повече. Нямаше смисъл. Остави бавно на каменния под завитото в кърпа и се изправи. Преди да тръгне, видя в очите на девойката важното и лесно за разбиране. Имаше в тях благодарност. "Ето, затова стоим по-горе от животните - помисли Дарцеус и усети задоволство. - Те ако са гладни, продължават да те гледат в ръцете и още да искат. При нас, хората, различно е. Благодарни сме и на онова, което вече са ни дали, дори и да не сме го опитали".

*

* *

Сред войниците от фалангата, тракът Дарцеус беше мълчалив и упорит човек. Не знаеха нищо за онова дето има в главата му. И го мислеха с право и убеденост за такъв, защото бе заключил от самото начало своята уста. Вътрешно, принципатът носеше най-широкото и отворено любопитство. Жадуваше младият мъж да научава постоянно все нови и нови неща за живота в далечни страни. За хората и дивеча, които живееха в тамошните гори. Не срещаше нищо такова между своите другари, те всеки ден говореха едно и също. Монотонно и скучно, като тихият плясък на вълните по брега, когато водата някъде там по средата ставаше неспокойна. Подхванеха ли другите легионери с празни думи, той си намираше винаги занимание. Ще движи камък по острието на ножа или проверява за разхлабени някъде халкички и ремъци по бронята. И продължи така с по-интересните си занимания, докато веднъж почти случайно не откри. В легиона имало и достатъчно заслужаващи внимание и любопитството му хора. Например като триарият от конницата в Нове, Мусий Дарк.
Приятелството между Дарцеус и далматинеца захвана точно според оня принцип, който е вечен сред войската. Имаше ги винаги такива, неразгадани нишки дето и прикачените към тях не забелязваха. А понякога и сами не правеха опит за обяснение на станалото. Младият трак познаваше до преди няколко години единствено родния край, високите хълмове по-наблизо до селището и хребетите на планината. Войнишката служба тръгна и преминаваше все тук, между помещенията и стените на крепостта или околностите, където обичайно провеждаха своите занимания под команда на офицерите. С идването в Нове, очите му за пръв път видяха истински голяма река. Иструс за него стана мярка и представа за много вода на едно място. При конникът беше обратното. Прекарал бе почти две години върху седло по пътищатата на остров Крит. На стремената и спата в ръката, обходил целия западен бряг на Понтика. За любознателният трак, това беше повече от достатъчно за силно приятелство. Сладкодумието на Мусий Дарк по нищо не отстъпваше на жрец от храмовете. Времето прекарано в конюшнята от принципатът винаги се превръщаше в нещо повече от обикновена почивка и отмора.
Тракът още не вярваше в онова, което иска да направи. Може би ще успее да измъкне някак момичето от крепостта. Нали познаваше всяко кътче или отместен камък по нейните стени, като десетте пръста на ръцете си. Какво ще стане по-нататък представа нямаше, а и не искаше да се измъчва с нея. Дори само заради това, че неяснотата като нищо може да се окаже пречка срещу голямата амбиция и намерения.
Чувал беше за случаи, когато обругани жени и девойки, сами си окачваха въжето на шията или намираха изход в най-дълбокия вир. Те рядко попадаха на опитна знахарка,дето с билки и заклинания ще излекува най-вече душата им. Тогава, какво наистина да направи, да се откаже ли? За нищо на света. Нима през главите на хората от неговото село не преминаваше мисъл за лошо, когато засяваха житото. Или поне веднъж не допускаха, че градушка може да натика зърното в земята. Неприятелска войска или небето да прати огън тъкмо преди жътва. И пак оряха бразди, сееха пшеница, просо и ечемик. Радваха се на агънцата в кошарата като на свои деца и никак не мислеха, че ще бъдат отмъкнати от свитата на някой римски военначалник или управител на там нещо си за което те нямаха дори представа. Гонеха от главите си хората черните мисли и за вероятността, когато стоката им поотрасне. И започне да пълни сърцата с надежда и доволство, а тогава зла болест да изпонатръшка цялото стадо. Те да вият над него, като над изгубена свидна рожба. Въпреки всичкото, продължаваха да се трудят и опитват, все в името на надеждата и живота. Отново и отново, трябваше и ще постъпи като тях
Нямаше да иска съвет от никого за това, което иска да направи. Решил го беше твърдо. Усещаше обаче как трябва още да поразсъждава над него. Защото имаше цяла редица неща, дето най-правилно да се подредят за да успее. Знаеше само при кого ще отиде и не се поколеба да го направи. Влезе през отворената врата на конюшнята с бодра походка, която не отговаряше с нищо на онова дето е из душата му.
Мусий Дарк беше вдигнал крак на един от конете и разглеждаше с такъв интерес, сякаш за пръв път виждаше копито. Не го пусна от ръце, но удостои с внимание своя приятел.
-Ще трябва да те направим конник в кавалерията на легиона.
-Може. Щом конете са по-добри от хората.
-Сигурно и така. - Дарк не разбираше накъде клонят приказките на трака, затова реши да чуе повече. И прие, нека тая да е посоката на разговора им. - Конят прави само добро на човека, докато той е готов на всичко срещу всички.
-Такива сме. - Дарцеус не усети, че казва приказки, дето повече прилягат за устата на селския старейшина. - Ето, изберем си някоя жена и създадем семейство, да отгледаме деца искаме. Какво става? В един момент ни нападат или ние се нахвърлим на други като нас. Водени от едничката мисъл и желание, да ограбим и разрушим тяхното. Без нито за миг да помислим за оня, когото дори не познаваме. Той е градил къща и създал семейство, а дали е искал да му се случи лошото, дето ние му го правим. Не знаем и не питаме.
Далматинецът не прикри своята изненада. Не помнеше Дарцеус да е бил толкова многословен някога. Затова реши да постъпи обратното.
-Не знам - каза го кратко и честно.
-А боговете не виждат ли какви ги вършат хората тук? На земята. -Явно пехотинецът нямаше и капчица намерение да прикрива своето вътрешно раздразнение.
-Щом са толкова на високо, трябва и да виждат.
-Е?
-Нищо. Знаем ли ние, какво те правят и мислят. Щом никой от земята не ги вижда и чува. Научаваме за тях и делата им, но само от думите на такива като нас. Простосмъртни.
Разговорът за боговете приключи някак от самосебе си, но Дарцеус беше съвсем наясно с онова, което го интересува. На ония там горе, хич не им пука какво ще стане с девойката от килията. Нито ги интересува мислите и вълненията на един войник от крепостта Нове.
И двама замълчаха едновременно и продължително, сякаш нямаха какво повече да си кажат или всеки затърси онова с което ще започне. Дарцеус бавно и замислено спря да дъвче сламката, преди да я изплюе и остави устата си отворена.
-Не спирам да мисля, къде се крие истината за нещата по света.
-Хей! Ти какво? - не прикри своята изненада триарият. - Да не си решил да проповядваш приказките на лимляните след като се пенсионираш.
-Не съм - призна тракът.
-Остави тая работа - каза Мусий, сякаш не чу отговора му. - И без друго пехотинците в легионите рядко дочакват пенсиониране. Ще оредеем съвсем, ако помислят да направят нещо заедно даките с готите. Нашата никак няма да е лесна с тия две фаланги в които цели третини са от новобранци.
-Ще я разрешите успешно вие от конницата - подхвърли на шега Дарцеус, но личеше предостатъчно, как не му се приказва по военни работи.
-Да, така ще стане - потвърди далматинецът, сякаш не беше обикновен триарий, а поне офицер от средните длъжности и по-нагоре. С три колесници през гора от тополи, върби и нисък храсталак, а помежду им украшения от блата с висок камъш и обвити в мъх смъртоносни капани тиня. Да препускаш из тях за победа или при небесните ангели е все едно, щом са по равно.
Влюбеният в конете легионер внезапно млъкна. Изглежда военните приказки и на него чак толкова не му допадаха. Подмени ги с други.
-При нас още се разнасят легенди за смелчагата от вашия край. Дето от Рим чак до Медитеранеум е търсим истината, но остави разпънати на кръст смелчаци като него. Много съм видял по-широкия свят, но истината не срещнах нито веднъж.
Може и да е била там някъде, притаена и безучастна. А пред очите й за нас, мъжете от селото дадоха право да избираме. Халка на глезена и робство или калиги на краката... Меч и щит в ръцете и... след колесницата на центуриона.
Мусий Дарк уж говореше объркано, а в думите му толкова добре се очертаваше път. Дали той водеше към истината, не личеше толкова. И далматинецът го съзнаваше, защото не се наемаше да води никой подире си. Дарцеус вече изпитваше все по-непреодолимо желание да хване мизийката за ръка и сам да я поведе към тая истина. Дали ще успее или ще попадне на другия път, дето отива при смъртта, не знаеше. И личеше ясно, няма кого да попита къде е вярното.

Цветко Маринов