автор: rygit

(Част 1)

Не знам защо ви разказвам тази история. Някои неща не ги разбирам, но са ми много интересни и затова трябва да ги разкажа на някого, за да не ме тормозят. Например аз си мислех, че в света всичко е комбинация от случайности.
Но дали е така? Май вече не знам. Случайно ли е всичко това, което се случи ? Случайно ли е това, че точно аз ви разказвам тази история и точно вие и точно в този момент я четете... Не знам! Не знам! Тааа... от къде да започна, я?
Аз съм пилот от селскостопанската авиация. Бях военен пилот към ВВС, но като избухна демокрацията, кризата около армията удари щата и се пенсионирах преждевременно (не мe искат в гражданската, щото съм непослушен). Имам приятел авиоинженер, който също е правоспособен пилот и инструктор по парашутизъм и всякакви хвъркати анджиклами, делтапланери и тем подобни. Казва се Боян и той не е много послушен, ама за това – по-нататък.
Ето сега една от първите случайни случки от тази история с моя приятел, която ми се е набила в мозъка и според мен има връзка с по-нататъшните събития. Та вървим си с него по центъра и една циганка го подкача да му гледа. Той и той като мен е Тома Неверни и ги недолюбва тези професии – баячка, гледачка и т.н., но това цигане нещо му каза за момиче и той закова на място. Махна с ръка към мен да се отдалеча и отиде при нагиздената мургава гадателка.
Таз нещо му говори, а той все поглежда към небето, все едно че търси Соко. Аааа, кой е Соко ли?
Соко е един сокол скитник. Преди 2 години въпросният пернат хищник беше изпаднал в деликатна ситуация. Атакувал някаква гугутка, но плячката му паднала в двора на Боян. Там обаче е запазена територия за един едър, тлъст котарак на име Рошо, който не си поплюва много-много. Че двамата хищници се счепкали за трофейната гугутка . И двамата не се давали лесно, но котакът, нали бил на своя територия, взел да надвива над птицата. Боян бил наблизо. Намесил се и отървал сокола, но без травми не се разминало! Котаракът бил с разпрано ухо и с кожух, перфориран като автобусно билетче, а лявото крило на птицата било сериозно повредено. Боян завел и двамата побойници на ветеринаря да ги кърпят и лепят, та там му казали, че птицата е мъжкар, сокол скитник на около 3 години.
После го донесе на летището с оскубано крило и превързани рани. Направи му кафез. Кръсти го Соко и се грижеше за него. Даже си купи кожена ръкавица за себе си да не му наранява ръката и чохъл за главата на пернатото. Абе ловно оборудване – няма що! Не знам как му щукна на ума, но още докато птицата беше саката, Боян я качваше на самолета и я хранеше във въздуха с парчета месо. Казваше: „Той нали е колега летец като нас, сигурен съм, че небето му липсва - нека полети малко пилето, макар и с наша помощ.” Даже над 10 пъти скочи с него с парашута - връзваше го отгоре на резервния парашут и го хранеше във въздуха, за да му достави удоволствие, като на живо. А то май се оказа умно пиле. Не знам как, но познаваше Боян отдалеч, даже без да го вижда. Беше като куче. Половин час преди бацето да се появи в базата, птицата ставаше неспокойна и надаваше писъци. Голяма любов ви казвам. Като оздравя, заедно го занесохме в скалиста местност на двайсетина километра от летището. На раненото място перата, които израснаха, бяха чисто бели и много го отличаваха от другите птици от вида му. Ние решихме, че ако един ден се срещнем някъде, както се казваше, по това ще го познаем. Пуснахме го и забравихме за него.
Един ден летя с групата, която водеше Боян, и тъкмо той скочи последен като инструктор, нещо черно се спусна от небето с голяма скорост. Викам си – въх, станах свидетел на НЛО. Аха, ама не ! Не съм достоен и не ми било писано да установя контакт с извънземна цивилизация. Черното нещо, като стигна до Боян, разпери крила. На едното крило блеснаха три реда бели пера. Ха! - сетихсе аз. Виж ти, нашият коткоборец Соко се появи. Беше усетил и познал спасителя си отдалече. Пикирал бе (а той ги умее тез неща) и почти като професионален десантчик увисна във въздуха точно до главата му. Пискаше и си просеше храна, както правеше, докато бе при нас в кафеза и по време на полетите. Той Боян си нямаше друга работа, ами докато беше пилето при нас, го хранеше направо от устата си. На ти сега гевезелъци, си помислих аз. Пилето бе като дете, искаше си своето.
От неочакваната поява на Соко аз много се учудих, а Боян много се зарадва. После бацето си купи от дружеството за защита на птиците някаква свирка, наподобяваща писък на женски сокол. Измисли и още една щуротия. Връзваше червени парцалчета с нишки от ламе за стари гайки и като вдигнех самолета, ги хвърляше една по една с всеки курсист или парашутист, скочили преди него! После взе да ги връзва за самите курсисти, ако искаха де. Не съм вярвал, че тази птица е толкова умна, ма на - научи се, и всеки път, когато Боян надуеше свирката и пуснеше парцалчетата, Соко изникваше от нищото и започваше едно лудо шоу във въздуха с хранене и закачки, докато Боян не си отвореше парашута. В базата се майтапеха, като ги видеха във въздуха, и казваха имаме си два сокола, един от вида Скитник и друг от вида Лудитник. Сякаш че и двамата се имитираха с позите - единият се правеше на сокол, а другият си правеше крилата в неестествени пози в жалък опит да заприлича на човек с разперени ръце! Големи смешници бяха! Затова и в базата взеха да им викат Соко Боянов и Боян Соколов. Понякога Соко беше много любвеобилен и изпращаше Боян до самата земя дори след като си беше отворил парашута.
Ма да довърша за случката де. Соколов се върна от циганката, много бе пребледнял - не знам тази дали не му е казала, че след една година няма да може да скача! Леле, много бе стреснат. Исках да го разведря и се пошегувах:
- Кажи ве, братчет? Кво каза братчедката, че така си се белнал?
- Нищо особено! Глупости на търкалета – отсече Боян. – Хайде, давай да ходим в базата, че днес ще има нов прием на курсисти!
Подкарах колата, този ден бяхме с моята. През целия път не каза нито дума, само сменяше станциите на радиото. Аз пък си го знам и като не е на кеф, не го закачам. Карам си и толкова.
Стигнахме в базата. Там зевзеците бяха подготвили една купа моркови и вече бяха наобиколили новите кандидати – четири момчета и три момичета. Запознахме се. Млади хора, нахъсани. Любители на екстремното, само едното момиче ми се видя по-свитичко, ама те в началото повечето са така. Скочат ли два-три пъти, после не можеш ги позна. И така...
Всичко си течеше както винаги. Минаха дните за теория. Започнаха да скачат – нормално, всичко по план. Само дето за онова свитичкото момиче Боян каза, че така си е и останало. Все се деляло от групата, ако го питаш нещо – отговаря, ама иначе не се меси в ничий разговор. Всеки от групичката имаше мерак да участва или в състезание, или да се научи да скача и с крило, или делтапланер, а онова моме имаше само едно странно желание - да лети сред бързолети сутрин по изгрев. На - честен кръст - толкова полети имам, ама не съм знаел, че бързолетите спят във въздуха. Е, и аз го правя, като ме наемат на някое карго за втори пилот. Да де, но там компютърът управлява. Ама откак научих това от Ная – така се казваше оная свитата симатяга, аз тези птици си ги уважавам направо като колеги.
След едни тренировки се прибираме с колата и аз му викам на Боян:
- Абе баце, кви такиви все на теб ти се падат? Във всяка група все ще има един, дето не е май със света, ма то човек като гледа инструктора... Хи-хи-хи-хи... Май като магнит привличаш кукумицините, а?
- Айдеее – отвърна ми Боян, - то па при тебе все едни пилоти лордове и стюардеси милейдита се връткат, чак ум да му зайде на човек. Ай глей си у пъта!
На майтап наистина минаха шест месеца и дойде Свети Георги, нещо като ден на армията, шести май трябва да е било, и ни помолиха да правим показни. Ние не сме военни, но като има такива празници, дават по някой лев на базата и ние правим шоу за велможите, а те гледат от земята с бинокли и цъкат с език.
Полет като полет. Ще скачат десет човека - трима стари, седемте новобранеца и Боян. Вдигам самолета на няколко хилки височина и захождам към зоната за скачане. Гледам - доста по-долу от нас, къде хоризонта, нещо се чернее. Ситни точици и сякаш се реят. Посочвам ги на Боян. Той взима бинокъла, гледа, гледа и вика - това са птици ! След това се провикна:
- Ная! Ная, ела тук! Виж отдолу под нас има ято бързолети ! Май ще ти се сбъдне мечтата, и то на празника пред публика! Само Соко да се не появи отнякъде, че току-виж закусил с част от твоята мечта – пошегува се Соколов.
- Бояне, нали няма да го извикаш със свирката? Много те моля! Направи ми това добро – замоли се момичето.
Ная се въртеше около нас и нещо раздвижи въздуха зад мен. Стана ухайно и ме лъхна някаква свежа миризма на прясно изкъпана коса.
- Оооо, маце, нощес да не си имала гостенин в кревата? Днес гледам, че си с пусната коса. Ама тя косата ти била хубава, а аз досега защо не съм обърнал внимание – взех да се закачам аз и тогава наистина се сетих, че никога не съм я виждал с пусната коса. Беше хубава начупена тъмнокестенява коса. Защо ли досега това момиче не я е пускало, ами все с някакви шапки ходеше. Не знам защо така, но нещо ме клъвна под лъжичката – първо в главата ми избликна мисъл, че това момиче през цялото време ми е напомняло на някого и второ, че нещо не е наред в ситуацията с тази пусната коса.
Ная ме дари с един убийствен поглед. Ама аз си помислих, че е заради шегите на Боян и бързолетите. Тя недолюбваше хищника, защото Соколов я дразнеше, че Соко хрускал бързолети кат солети. Което беше много, много далеч от истината, ама то нали бе младо и зелено и му се връзваше на приказката.
- Няма, няма! - обеща ù Боян. - Днес теренът ще бъде твой, да си осъществиш мечтата. Скачаш последна от групата, когато самолетът зависне над ятото. След теб съм аз – изкомандва Боян. – Мишок, нали схвана заданието? – обърна се Соколов към мене.
Стигнахме. Подадох сигнал за начало на скоковете. Парашутистите започнаха да скачат. Самолетът ги стървеше един подир друг. Куполите им се отваряха в последователност на скачането и образуваха красива дъга. Никнеха като бели гъби от плат в синьото сутрешно небе. В плавен завой се приближих към ятото бързолети, но във височина на около триста метра над него. Отнех малко газта, за да не боботи много двигателят. Натиснах бутона за сигнализацията. Както бе уговорката, Ная скочи. Надникнах любопитно отгоре. Беше красива гледка. Кристално-синьо небе. Отдолу безкрайно зелено поле, което се сливаше с небето в линията на хоризонта и в пространството помежду им бързолетите като капчици с крила, които образуваха пепитено летящо каре. Тя стигна до ятото. Птиците съответно се разсъниха и се засуетиха, учудени от необичайния летящ предмет, изтърсил се незнайно как в небесното им легло. Пръснаха се настрани, а Ная продължи към земята. Птиците планираха недоумяващи над нея. Интересното свърши и аз обърнах рутинно поглед към уредите на таблото.
Чух, че Боян се приготви да скача и тъкмо беше застанал на вратата и... закрещя здрави каруцарски псувни, като обезумял! Само веднъж в живота си съм го чувал да крещи така. Погледнах надолу и замръзнах! Ная си сваляше парашутите. Първо свали основния. После и резервния! Пусна ги ей така, без да мигне окото, и те като по-леки останаха над нея, а тя продължи без нищо към земята. Чак тогава ми дойде глас и изревах и аз.
- Абе баце, кви ги върши тая бе? Кво ще правим сега... – погледнах Боян, той беше бял като платно, също като след циганката.
- Мале, тая ще я пребия ! Бързолети, мечти, дрън-дрън... Ша знаеш, тая е била куку от самото начало, ти май беше прав! Как не се усетих? Пикирай, ще я гоним! Пикирай ти казвам! – крещеше Боян.
- Баце, дай първо да я стигнем някак си, па после си я прави каквото си искаш. Долу са все клечкарковци и ни гледат. Ще стане някоя беля със самолета, как ще я гоним - да не сме на магистралата и да се дърпаме с някой моторист за каса бира. Тука е истинският свят, да не мислиш, че е студиото „Бояна” или сме на площадката на филма „Мисията невъзможна” – увещавах го аз.
- Казах пикирай! - изсъска Боян – Няма да допусна втора жертва в курсовете си. Пикирай, ти казвам! Закарай ме до нея, защото сам със собственото си тегло е вече късно да я догоня. На около сто метра над нея изравни самолета. Ще скоча и ще се опитам да я хвана и привържа с коланите за себе си.
- Ти си луд бе, баце. Остави я да се трепе, като толкова иска да мре. Нали сама си хвърли парашутите? Ти какво си виновен?!?
- Казах пикирай, не умувай! После ще дрънкаш лакърдийки! – пак изсъска Боян – Ако успея... кацай бързо и докарай колата от базата да я отведеш, не искам публиката да разбира какво става. Нека да си мислят, че това е шоу.
- Добре бе, баце! Ти си шефът! Щом така нареждаш... Ха тогава дръж си топките в ръце, да не се качат при сливиците, че G-то след малко ще им доде в повечко – отвърнах му сърдито.
Натиснах щурвала напред до дупка! Самолетът се гмурна. Дадох пълна газ. При това бързо пропадане всичките ми вътрешности хукнаха към гърлото. За непилотите чувството е същото при потегляне надолу на скоростните асансьори във високите сгради. Това си бе стара тръпка от ВВС времето, ама поводът сега бе гаден. От ускорението при пикирането машината нададе вой като ранен боен самолет по време на Втората световна! Погледнах публиката - долу всички скачаха и махаха. Мислеха си, че това е част от шоуто на групата. Разклатих самолета, помахвайки им с криле, за да засиля усещането, че това е игра. Само аз и Боян си знаехме какво е. Докато водех самолета надолу, момичето - може би от страх или не знам от що си - се сви на кълбо и обхвана краката си с ръцете през коленете. Тогава ми просветна, че е много по–умна от това, за което се представяше и беше подготвяла всичко много старателно. Може би знаеше, че в тази поза усложнява още повече ситуацията за каквото и да е спасяване. Първо, падаше по-бързо, отколкото с разперени ръце и крака. Второ, скъсяваше времето за реакция и трето, нямаше как да бъде прихваната и привързана.
- Бояне, ако тази лети така свита, няма да успееш да я привържеш. Трябва да сториш нещо да си отвори ръцете и краката. Дори и да я стигнеш, нямаш време за уговорки - паднете ли под критичната точка за приземяване на двама човека с един парашут, и двамата сте мъртви.
- Не ме учи на парашутизъм! Карай си таралясника и каквото и да става, пази самолета и не ме мисли оттук нататък – отсече той.
Речено - сторено. Приближих, колкото можах - изравних машината. Соколов скочи на десния вираж. Аз изтеглих самолета малко нагоре и закръжих около тях и тогава усетих, че по гърба ми се стича пот, събира се на ручейче и влиза там, където можеш да усетиш, че е много студена и много солена! Оттук виждах само, че Боян лети стремглаво към Ния с протегната до краен предел дясна ръка, която сочеше право в момичето. Показалецът му пореше въздуха, а шнурчето на свирката се моткаше около врата му и той явно я надуваше здравата. Така правеше, като посочваше цел на Соко.
Сега обаче не беше игра. Не знам какво беше наумил Боянски. Ситуацията бе критична и колкото повече се доближаваха до смъртоносната граница за отваряне на парашута, толкова повече ме побиваха тръпки. В този момент всичко в чувствата ми се беше обърнало наопаки и всичко ми тежеше, дори миглите. Имах чувството, че аз летя и нося самолета на гърба си, а не той мен. Искаше ми се да съм по-лек и маневрен и да отида и аз да помагам. Исках да долетя до това моме и да го халосам по каската така силно, че да разпери и ръце, и крака. За пръв път ми се прииска да съм бързолет. Мисълта ме стресна. Дали и аз не откачам покрай това момиче? Тогава и се сетих за тях. Потърсих бързолетите с поглед . Бяха изчезнали без следа. Странно, само допреди секунди бяха наоколо.
След миг разбрах защо ги няма. Изневиделица, точно както един друг път, за който ви разказах, една сянка се появи от нищото. На скорост с периферното си зрение мернах бели пера от едната й страна. Беше Соко. Явно идеше отдалеко. Беше свил максимално крила. Не знам на мен ли ми се стори, но бе напрегнат до краен предел. Мина като ракета досами дясното крило на самолета. После профуча покрай Боян като порше покрай волска каруца на крайселски път и зависна над главата на Ная.
И тя, и Боян продължаваха да падат към смъртоносната граница. Не знам нашега ли, или как и защо, но птицата започна да дращи с нокти и да кълве по каската на Ная. Не бях я виждал никога досега да прави така. Впрочем излъгах, виждал съм я, но само с един човек правеше така - много странно. Момичето също бе много изненадано от небесния си гост. Определено не го очакваше след обещанието на Боян да не го вика. Не искам да гадая вместо пилето, но Соко може би просто си потърси наградата от месце, а може и да ни е бил сърдит, че му провалихме сафарито за бързолети. Стори ми се сякаш че погледна Ная в очите и тогава нещо стана с момичето. То потрепери два пъти и отпусна захвата на ръцете и развали кълбото, в което се бе свило. После (не знам, може би Соко я клъвна някъде около носа или поне на мен оттук така ми се стори) потрепери още по-силно и все едно че го удари силен ток - мигом разтвори ръце и крака – това забави пропадането надолу. Тутакси Боян я настигна и я сграбчи. За секунди я омота и закопча коланите. После, без да губи нито миг, си отвори парашута. Още десетина метра пропадане и всичко щеше да е изгубено. Ама то старото куче си е старо куче.
Ох! Отдъхнах си! Сякаш целият самолет се смъкна от гърба ми като тежест и пак аз полетях на него, а не той на мен. Избързах, кацнах в резервния участък на пистата. Взех колата и след няколко минутки бяха на мястото на приземяването. Злощастната двойка се приземи първа, защото много ниско си бяха отворили парашута, а и бяха двама с един парашут. Това съответно увеличи скоростта им на падане. Не зная какво са си говорили във въздуха, но и двамцата се усмихваха, макар и студено и протоколно на публиката, която бурно ги аплодираше. Ная се поклони на официалните гости, все едно че нищо не е било, и се запъти към мен. Боян я доведе до мен, предаде ми я направо в ръцете и през зъби процеди:
- Водиш я в базата! Взема си партакешите от шкафчето и оттам направо в болницата на психиатър за преглед. И да не съм я видял да стъпи повече при нас. За мен тя вече не съществува. Аз съм й казал, тя си знае! И й говори нещо по пътя да не изпадне в истерия.
- Добре бе, баце. Що ми се караш? Аз съм послушно момче. Тя не слушка и прави парашутен стриптийз пред баровците! – опитах се да се шегувам аз, ама никой от двамата не се усмихна.
Качихме се в колата. Закарах я до базата. Изчаках я да си вземе нещата и потеглихме към града. Дълго мълчахме. Аз не смеех да погледна към нея, камо ли да питам защо е постъпила така. Сигурно си е имала някаква причина. Тя първа ме заговори. Гласът й беше равен и някак си променен и ми се стори познат отнякъде.
- Мишо, я кажи наистина ли Соко яде бързолети като солети три пъти на ден?
- Абе не го слушай Боян, той те лъготи. Ще ти призная нещо - откакто ми каза за мечтата си да летиш с бързолетите, ми стана интересно как живеят. Тогава научих, че те всичко правят във въздуха: хранят се, любят се, дори спят... Заинтригувах се, защото всичко, дето хвърчи, някак си ми е симпатично, нали и аз съм някакво такова хвъркато, макар и с помощта на самолета. Вярно е, че соколът скитник им е най-големият враг, но рядко успява да ги хване. В прав хоризонтален полет те развиват около сто и осемдесет километра в час, а соколът - около шейсет-седемдесет. Е стига понякога до деветдесет, но само за километър-два. Силата му е в пикирането, там е недостижим - триста и петдесет ги стига без напън. Ти днес май видя какъв бързак е Соко, нали?
- Да, да, аз и друг път съм го виждала, затова питам. Днес обаче за пръв път ми стана симпатичен. Не знам защо, но някак странно ме погледна във въздуха. И тогава разбрах, че не е лошо птиче, нищо че е хищник. И не знам и защо така го ненавиждах в началото. Може би като враг на моята мечта – каза тя и се вгледа вторачено в една точка отпред на таблото.
Аз веднага се сетих за заръката на Боян да я заговарям и какво-какво да я питам, и на - тогава въпросът сам изникна в главата ми:
- Ная, коя зодия си?
Тя излезе от унеса. Усмихна се и отговори непринудено.
- Близнаци. Защо питаш?
- Амм... просто ми стана интересно, а я кажи защо така си кръстена. Много странно име – Ная.
- Ами името ми е от първите буквички на трите ми баби.
- Ехаааа три баби. Аз съм имал само две... сега вече остана една – правех се на интересен аз, за да поддържам разговора жив.
- Ееее, понякога и това се случва. Моите пък са три. Недялка, Анастасия и Яница. Недялка е майката на майка ми. Яница беше майка на баща ми, но почина когато бях на четири годинки от левкимия. Анастасия пък е втората съпруга на дядо ми, която обаче му е първата голяма любов, но на младини не му я дали, защото бил беден. Като ме кръщавали баща ми се зачудил, коя да е гласната буква между тези на двете баби „Н” и „Я”. Тогава се намесила баба ми Яница и казала за старата любов на дядо - Анастасия. Казала че ако не е била тя щеше моята баба да се казва Анастасия. И така понеже, аз съм било дете заченато от любов, решили името ми да бъде с „А” по средата. То сякаш баба ми Яница е имала предчувствие за нещата. След смъртта й, Анастасия овдовяла и тя, и двамата с дядо ми се вземали. Така един стар любовен копнеж намерил своето удовлетворение макар и късно. А средната буквичка в моето име предизвестило събитието. Ама и аз, и трите много си ги тача и обичам. Макар едната посмъртно. И така от Недялка, Анастасия и Яница съм станала Ная.
После млъкна и се вглъби някъде в себе си. Повече и не проговорихме до града. Спряхме пред болницата. Тогава я погледнах в лицето. Пак беше с шапка и косата й пак не се виждаше. Не знам защо, но лицето й ми се стори много променено, откакто се качихме в базата. Не разбрах от какво е, но бях сигурен, че има промяна, сякаш не беше онова младо свито момиче. Помислих си, че си внушавам и че от напрежението днес и преценката ми вече не е точна. Влезнахме направо в кабинета на психиатъра. Ная поздрави, аз също. Докторът ни погледна и попита какъв е проблемът.
- Суисцидни позиви. Днес направих съзнателен опит за самоубийство - пророни ясно и без стеснение Ная.
- Аха - отговори доктора. - Идвате си направо с диагнозата. И как точно решихте да го направите? И откъде такава компетентност? Съблечете връхната дреха и свалете шапката, ако обичате – помоли накрая вежливо той
- Свалих си парашута по време на свободен полет. Инструкторът обаче реагира адекватно и ме спаси с неговия си. А за компетентността - магистър съм по психология - отвърна момичето видимо спокойно и пристъпи към изпълнение на молбата на доктора.
Свали си якето. Когато свали шапката, аз се втрещих и за втори път днес гръбнакът ми пак се обля със студена пот. Този път тръпката бе толкова студена, че май прешлените ми хванаха ледени висулки. От кестенявия цвят на косата на Ная, който видях сутринта, не бе останал и помен. Косата й беше чисто бяла. Тогава я погледнах в лицето и разбрах разликата, която ми направи впечатление преди малко в колата. Веждите и миглите също бяха чисто бели като на старица. Явно след тази констатация не съм изглеждал на мене си или най-малко съм изглеждал по-зле от Ная, защото докторът ме покани да седна и ме попита дали съм добре. Попита ме вежливо и дискретно какъв съм на пациентката. А аз нали се бях ошашавил, отвърнах авторитетно:
- Ами аз съм й пилот.
- Охо – усмихна се човекът, – младата дама си има частен самолет и частен пилот и въпреки състоянието си, си посяга на живота. Така ли?
- Не, не, не – поясних аз,– ние сме от клуб за екстремни спортове, по-точно парашутизъм. Аз пилотирах, когато стана... стана... стана това с дамата. Аз я доведох веднага, веднага, веднага... при Вас за преглед, а инструкторът й остана, остана ... остана да посрещне останалите парашутисти, защото имаме високопоставени гости на летището – запелтечих объркано аз, мислейки си със съжаление за хубавия естествен цвят на косата на Ная, който видях сутринта.
- Може ли за момент да дойдете в другата стая? – помоли докторът.
Отидохме в другата стая и той ме попита тихо за косата и веждите на Ная. Казах му, че сутринта са били тъмнокестеняви, а сега са чисто бели. Попитах го и той ли така ги вижда, или аз халюцинирам. Отговорът беше, че всичко е така, както го виждам, но и аз, и тя сме в посттравматичен шок и се налагало да полежа на кушетката. Извика една друга докторица, а той влезе в стаята при Ная. Докторицата беше готина, усмихваше ми се любезно, но честно да си призная, не ми беше до нея. Мислех първо за Боян - как днес измъкна и себе си, и Ная на косъм от смъртта. Мислех и за това на кого ми напомни Ная днес, като я видях с пусната коса да пропада в синята бездна към земята. Пък и после в колата, докато я карах насам, като ми проговори и ме погледна в очите, пак ми напомни на някого, но лекарят се оказа прав - наистина се бях стреснал и трудно мислех. Докторицата ми би някаква инжекция, явно нещо успокоително. Аз обаче не спирах да мисля върху нещата от днес.
Защо това момиче досега не е било никога с пусната коса, а точно днес? Защо опита да се пребие? Знаехме, че е от заможно семейство и беше дошла в нашето градче и живееше сама на квартира. На нас ни каза, че пише дисертация по психология. Ама какво е дирила тъдява, май само тя си знае. Странен психолог, няма що. Нещо не ми се връзва всичко това след днешния ден. Ная – странна птица май ще се окаже тази Яая. Опааа... от успокоителното май взеха да ми се замотават мислите. Как пък все странни птици му се падат на бацето и все трибуквени са му проблемите - то Мая, то Ная, то Яна ! Хи-хи-хи... от Бояновите птици май само Соко е с четири букви. Хи-хи-хи... ! Брей, тази едродупеста докторица-очиларка да не ми е била някаква смешна инжекция... кво съм се захилил? Или и това е от посттравматичния шок...
Мдааа... Мая беше първата му изгора. Готина мацка, ама много го цедеше. То големи цици, ама и големи гевезелъци бяха, голямо чудо. Сякаш всичките му пари и време пропадаха около нея. Горкият, все беше недоспал и без пукнат грош. Накрая приятелите му взехме да се кодошим и разменихме буквите в името на Мая. Сложихме последната „Я” най-отпред и вместо Мая й викахме Яма. После беше Яна, а накрая Ная му създаде проблеми, ако че не му е гадже. Е сега с тази щуротия и на Ная ли да й разменя буквите. И кво ще стане... Гледай ти! Гледай ти ! При мисълта направо изтръпнах... Ми да! Как не съм се сетил по–рано - ако сложим Я най-отпред както при Мая-Яма, и се получава от Ная – Яна. Това случайност ли е? При тази ми мисъл гръбнакът ми пак замръзна. Е нееее! Днес за трети път! В този странен ден или ще хвана ревматизъм и плексит едновременно с тази студена пот по гърба, или гръбначният ми мозък ще става само за фрапе. Ами да... Ето на кого ми бе заприличал гласът на Ная в колата и тази развята пусната коса във въздуха. Ами очите на Ная днес в колата гледаха така, все едно че Яна ме гледаше. А не, не, не - това последното ще да е от стреса и от лекарството. Май много случайности се скупчиха около малко хора. Само да не забравя за тези си мисли, като се видя с Боянския. Ще му кажа и за имената, и за погледа, и за косата. И след тази мисъл съм заспал.
Когато се събудих, Боян стоеше до мен до леглото и се усмихваше. Каза, че съм спал 18 часа непробудно. Каза, че той лично бил добре, дали му два валидола и всичко било наред.
- А как е Ная? – попитах аз
- Не знам, видях я за малко вчера. Тя ми се извини за инцидента. Казах й да не идва повече в базата. Тя не се противи, но след като съм си тръгнал, изпаднала в криза. Дала телефон за връзка в София. Дошла кола с адвокати и единия й родител. Оправили са се с полицията и с болницата и са я отвели незнайно къде. Мисля тази тема да не се коментира повече. Какво ще кажеш, а?
- Добре, баце, щом ти тежи, няма да я дъвчем тая пуста тема. Преди да ме приспи оназ очилата докторица, нещо ми беше наум да ти казвам, ама на - сега вече не се сещам. Но беше по темата де, така че май е по-добре, че съм го забравил – размислих се на глас аз.

Следва >>>