автор: Bjorn

1. {първото копче, където започва историята}



ризата стои на щанда зад витрината на магазина съвсем чисто бяла, сякаш побрала в себе си всички цветове в едно (както и няколко капки сняг).
със своето жабо и четири копчета на ръкавите – в перфектна кръгла форма – имам чувството, че ме подканва. стоя захласнат пред нея много дълго, а най-после се престрашавам да вляза. отивам на щанда и питам за цената, продавачката казва, че ризата е женска, а аз започвам да се смея шумно. каква човешка глупост, каква призрачна сантименталност. тази малка, ощърбена от годините продавачка, с избухналата си на всички посоки коса иска да ми каже, че ризата й има пол. в един момент осъзнавам, че не мога да я купя, може би това, което тя каза успява да влее в мозъка ми отрова, макар и да не го разбирам, макар и да не го осъзнавам напълно. внезапно вратата на магазина се отваря, влиза висок рижав мъж с брада, която иска да бъде целуната. той ме поглежда право в очите, носи със себе си полъх на студен вятър отвън, полъх на ноември.
- искаш да я купиш, нали?
гледам го изненадано.
- да, искам, но понеже е женска и не съм сигурен, че…
мъжът изважда портфейла си и я купува, продавачката гледа все така стъписано.
- твоя е!
- Боже! благодаря ти! нямаше нужда!



започвам да се смея, благодаря му, той не се смее – само се усмихва и ми махва за довиждане, излизайки от магазина. аз също излизам от магазина и чувствам как в куфарчето ми има ценно съкровище, което трябва да пренеса през океана на „Цариградско шосе”. вървя надолу все така захласнат, очарован от мъжа с рижавата брада, която така и не целунах, оставям ризата на леглото в къщата си. оставям я да се стели – сняг, който никога никъде не е (по)падал, усмихвам се широко и й казвам:
- а ти какъв пол си, ризо?
смея се отново, припомняйки си вида на онази ощърбена продавачка.

влиза антон с неприлично русата си коса.
- тази риза е сняг, който не е паднал.
- ти си мъжът, който аз никога няма да бъда и аз – това, което ти някога си бил.
антон не се смее. само поглежда ризата. мирише ми на череши.
- искам да бъда заедно с теб и ризата ти.
- по едно и също време?
- по едно и също време…


ризата ми невинно се разкопчава – само едното копче, защото това е първото копче и то има най-голямо значение, там започва историята, всъщност нищо друго няма значение освен този искрящо бял цвят, който засмуква в себе си цялата стая, отблясъците на цветовете се просмукват навътре в нея, и телата ни изчезват. изчезват като в центрофуга. целуни ме, антоне, целуни първото копче на ризата, защото другите може и да не се разтворят и да останат умълчани като сфинкс, come on, antony, give me your love, light my fire…
няма да го бъде!
какво?
о, колко неприятна фраза…!

- искам по едно и също време, а не отделно… – казва антон и ме отблъсква.
копчето стои все така самотно и увиснало.
прескачам и го въртя в ръката си… проклятие…





2. {второто копче на ризата, където е скрита тайната}



- не може да носиш тази риза, тя е женска – казва майка ми.
- разбира се, че мога да я нося – именно защото е женска. аз съм мъж и ме привлича женското, какво по-… по-нормално от това?
- ще взема ризата ти, за да я нося.
- не, тя е моя.
- не бъди егоист! тази риза ще ми помогне за официалната част довечера.
- тя е искрящо бяла и ти ще я изцапаш с бизнес атмосфера – протестирам тихичко, но вътрешно си знам, че искам да й я дам. тази риза не може да стои просто така за един-единствен човек, тя трябва да бъде изпробвана и изследвана от всички ъгли. разкопчавам второто копче, защото в него винаги се крие тайната на споделянето.
- обичам те, мамо.
подавам й ризата. тя се усмихва.
ризата й стои отвратително добре. косата й е достатъчно дълга и къдрава, като едно време от снимките, жабото я кара да изглежда приказно.
- добре ли изглеждам?
- приказна.
- значи приказно добре.
майка ми тръгва да излиза от къщата и точно на вратата спира:
- ей, и да не закъснееш…!
- няма…



затваря вратата, черното сако рамкира съвсем точно формата на ризата, целува мъжа си по устните, мъжът, който аз никога не съм бил и няма да бъда, брадата му е рижава и подсказва намеци за Португалия и рохко яйце счупено на четири. когато порасна ще стана рижав. когато порасна ще стана мъж, сега съм само момче.
- каква е тази риза – пита я мъжът й с нескрита изненада.
- тя е една такава – събрала в себе си всичките цветове – усмихва се майка ми и затваря вратата на колата. натиска газта. сменя скоростта. отваря прозореца. майка ми. ризата. скоростта. майка ми, ризата, която се вее, жабото се къдри, подобно на косата й. майка ми, ризата, скоростта.
- твоя ли е?
- не, взех я назаем.
- тази риза те прави силна.
- защото е женска. а аз съм жена и ме привлича женското – смее се майка ми. рижавият мъж има пръстен със зелен рубин на четвъртия си пръст. пуши цигара и казва.
- къде отиваме?
- ще видиш.







3. {третото копче, което заплита и оплита в себе си нишката на ризата}



майка ми има сестра, която е съвсем същата като нея, само че наопаки и ако погледнеш очите й от едната страна се вижда прилика във формата, а ако погледнеш от другата – разбираш защо са сестри.
- много е красиво тук – казва майка ми.
- и ризата – усмихва се сестрата на майка ми, като гледа да я прегръща по-леко – да не наруши гънките на жабото.



виното е вкусно, музиката също. навсякъде има много важни и бизнес хора, с много смях и онези лъскави думи като „кетъринг” и „лайфстайл”, които никак не подхождат на една риза с жабо. майка ми и рижавият мъж танцуват. той й казва:
- искам да бъда заедно с теб и ризата.
- по едно и също време? – смее се майка ми.
- по едно и също време.

наливам си кротко чаша вино, докато наблюдавам сцената отстрани. няма да го бъде! а антон ме е хванал за ръка срамежливо под масата.
- дали някой не ни гледа? – промълвява едва-едва чуто той.
- винаги някой ме гледа – моят Свръх-Аз.
- знаех си!
- спокойно, сега ще го приспим с малко вино.
настъпва кратка неудобна пауза.
- защо майка ти е с твоята риза?
- защото тя обича женските неща и е жена.
- а ти?
- аз стоя тук отстрани и я гледам.
- помниш ли какво ми обеща?
- да, помня…
по едно време антон промълвява:
- о… …но майка ти е толкова красива…!
- да, знам.



при тези думи си наливам още малко вино. вечерта се превръща в пламтящ портокал и отблясъците на светлината се просмукват в ризата. никой не може да откъсне очи от нея, всички се насъбират около майка ми, смеят се, правят комплименти. в устата ми започва да се надига някакво особено чувство, но не мога да му дам име. третото копче е разкопчано, значи тайната е казана. ставам рязко и отивам при нея. тези комплименти са за мен, за моята риза, не за нея, и никак, ама никак не е честно…
- няма ли да ми я върнеш?
- не, не сега, довечера мини през стаята ми, докато с георг сме заспали, тогава я вземи.
няма да го бъде! намръщвам се и изпивам виното си. антон ме гледа учудено. целувам го за ужас на една възрастна дама, която почти припада. с антон отиваме в градината, където листата се превръщат в думи, но само ако има кой да ги чуе. няма никаква луна, а само звезди. тук е така – когато няма клишета има други, които да ги заместят. виждам отстрани – през стъклото – майка ми с ризата, смее се, говори, косата й се къдри. дали в крайна сметка тази риза не е за нея? опитвам да отърся тази мисъл от главата си. антон разкопчава друго копче, но не на риза, а на панталон. изведнъж се сепва рязко и спира по средата.
- какво има?
- ами Свръх-Аза?
- нали ти казах – приспахме го с вино!
- между другото, майка ти наистина е толкова красива…
- знам, и не е от ризата.



4. {четвъртото копче, където се излива истината}



къщата е утихнала и няма почти никого в хола или гостната. в съседната стая до нас не се чува нищо, там е майка ми с нейния рижав мъж, чиято брада е подходяща за целуване, с ризата. майка ми, рижавият мъж и ризата. лежим с антон един до друг, голи, той ме държи за ръка и неприлично русата му коса ме гъделичка.
- нека отидем.
- не можеш ли само ти да я вземеш – неудобно ми е да влизам в тази стая!
- защо?
- там има друг мъж.
- ти си мъж и те привлича мъжкото, значи не бива да те е страх от него.
- така е…



антон се съгласява с неохота и влизаме заедно в стаята, хванати за ръка, събрани в топлото на мрака, нищо не се вижда, защото няма луна, а през пердетата едва-едва влиза светлината на звездите. майка ми и рижавият мъж спят, също голи, на облегалката виждам ризата – на тази светлина изглежда толкова призрачна… разкопчавам четвъртото й копче, където е истината, антон продължава да ме държи за ръка.

- майка ти е толкова красива – прошепва антон.

- така е – прошепвам обратно, все така вгледан в ризата, не мога да сваля очи от нея, сякаш иска да ми каже нещо, да ми подскаже, но не мога да разбера какво, защото четвъртото копче зее отворено – значи тайната вече е изтекла. аз гледaм ризата, а антон – майка ми. усещам раздвижване. рижавият мъж се размърдва. виждам, че се е събудил. гледа ме право в очите. голото му тяло има лунен отблясък. опитвам да отклоня погледа си към ризата, но не успявам. антон стои отстрани. грабвам ризата, мъжът се изправя до мен и ме хваща здраво през китката, за да ме спре. странно, усещам едновременно и страх и възбуда. гледаме се, звездите светят право в очите ни, той се навежда до ухото ми и прошепва.
- искам да бъда заедно с теб и ризата и ти.
- моята риза? – гледам го въпросително.
- да, твоя е.

антон кимва и се усмихва:

- майка ти е толкова красива.



майка ми продължава да спи. затварям вратата, последното, което виждам е антон, който съвсем нежно отмята една от къдриците на майка ми настрани. рижавият мъж е по-висок от мен, все още ме държи здраво за ръка. слага ме да седна на стола, все още сме все така голи, слага ми ризата и започва да я закопчава много бавно – първо горната част на якичката с жабото. после я заглажда, изправя ръкавите, а сетне се насочва към копчетата – първото, където започва историята, за да намести началото й, второто, където е тайната и трябва да бъде вшита, скрита, след което третото, където е оплетена нишката и четвъртото… там където е истината… където са всичките цветове, събрани в едно, където са всичките думи и нишки. тази риза е за мен, само за мен и за никого другиго.
- моята риза?
- да, твоя е.

започвам да се смея, навеждам глава почти свенливо. стоим с рижавия мъж един до друг. аз, той и ризата. рижавият мъж – този, когото никога няма да бъда – ме целува, а сетне казва:

- честит рожден ден.