автор: DimitarG

Евгения беше обикновена честна жена, без деца, към този момент вече и без мъж, сериозно обезпокоена, че ще пропилее времето да се порадва на дарената й от Господ красота, което й се струваше, че прави вече тридесет и четири години. Това щеше да се случи поради нерешителност и работохолизъм, а най-вероятно и по генетични причини.
Сега вървеше по алеята, където дебелаци на средна възраст си мислеха, че спортуват, старци вдишваха листата на тополите за да се обезсмъртят, а тръгналите час по-рано за работа развратници скачаха ловко в колите на любовниците си. Стремеше се да избягва отдалече протестите, които напоследък започваха още в зори.
Беше време на протести. От тези протести, които поставят в епицентъра си обикновения честен човек. Те са характерни за развитите като претенции, но имащите да израстват откъм посока и водачи държави. Защото тези водачи толкова яростно бранят правата на обикновения честен човек, че неволно идва съмнението дали въобще им пука за него. В тази дива демокрация нещата се нареждат така, че в първите редици на вълненията обикновено няма обикновени честни архитекти, обикновени честни икономисти или специалисти по електроника. Няма и обикновени честни хирурзи. Подтиквани умело от обикновените честни обитатели на парламента и от обикновените честни социолози на хранилка при тях, в предните редици на такива протести са обикновените честни осмокласници. Определението е почти метафорично, разбира се, граничещо с художествената измислица, защото зад понятието „осмокласник“, при определени условия, могат да наредят и завършилите университет, при това не само завършилите задочно. Всичко опира до амбиция, усет за достойнство, споменатата вече честност, както и споменаваната с погнуса при протести, дума „практичност“. Калейдоскопното нареждане на тези понятия може да направи от един човек както лидер, така и доживотен осмокласник. Липсващите при тези събития хурурзи, архитекти и прочие, имат малко по-друга амалгама. Но при всички случаи трябва да се внимава с думите, защото при препълнените с патос изречения всички части приличат на определения, а оттам до стълкновенията е една крачка. Обикновените честни осмокласници са грандиозна сила. Те са променяли епохи, когато епохите са назрявали за промяна, променяли са и доста по-несъществени събития, но сред горивата за разчистващия света булдозер, все пак ролята им е като на най-високо октанов петрол. На обикновения честен осмокласник му е нужна кауза и това не е недостатък, всеки има нужда от нещо такова. Неговата кауза обаче е формулирана много, много отдавна и почти не търпи изменения. Той иска доходите му да се изравнят с тези на обикновения честен хирург или на другите липсващи звена в протеста и, ако това в момента е невъзможно, то поне доходите на липсващите звена да се изравнят с неговите. Това е така, защото обикновения честен осмокласник по всички краища на света е принуден да работи срещу минимално заплащане. Това му се вижда несправедливо и го угнетява фактът, че почти всички обикновени честни магнати предпочитат дори, ако ще избират пазач за офиса си, това да е някой обикновен честен инженер. По-приятно им било, видите ли, щом имат избор, отивайки на работа да си правят лаф с колкото се може по-интелигентни хора!
Тази кауза и съпътстващият я гняв са толкова старателно шлайфани и калибровани през човешката история, че по продължителност и здравина могат да се сравняват с приказката за Христос. Глупости, те са много по-древни от тази приказка и ще ги има доста време след нея! Намират се едни нетолерантни течения, които директно обвиняват обикновения честен осмокласник в това, че е прост и затова каузата му, както и съпровождащият я гняв, винаги са в услуга на някой управник. Основното доказателство на тези течения е каменоглавието на обикновения честен осмокласник. Това как никакви исторически поуки не могат да подменят страстта му към смачкване и оплюване на тези, преминали границата на осмокласието. Изказват се мнения, че дори да учиш двадесет години, ако това учение е насочено в неправилната посока и не е свързано с допълнително усилие от твоя страна, ти в края на краищата, пак ще си останеш непотребен протестиращ. И, че причините, до една били вътре в самия човек. Гръмко се отрича така наречения природен интелект у някои осмокласници и се подчертава да не се бърка с вродената сръчност и хитрост. Дори да съществувало нещо такова като този митичен природен интелект, то пак било крайно недостатъчно за да се обърне световната тенденция обикновените осмокласниците от всички континенти да работят за мизерна заплата. Докато на една територия се намират едновременно и прости и умни хора, равенство не можело да съществува. Така било справедливо и така ще върви светът. Сегашното положение на протести било всъщност в резултат от неправилното форсиране на исконните природни правила, а именно да се опитваме да сложим на една нога простия и умния и дори по-зле – да напъваме простия да управлява умния. Аз лично вече не схващам кое е природно и кое придобито правило, пък и имам опасения, че сегашния катаклизъм, подобно на всички предишни, пак е сложил на-отпред най-простите си хора. Ама, нейсе, не съм толкова вещ в политиката, пък и когато мога, се цепя от течения като гореописаните.
Протестите, с които започва тази история, са на географска ширина, на която обикновения честен осмокласник е издигнат в култ, защото той предхожда цяла една епоха, в която подобни нему са били разпределители на всички блага. Тези разпределители, както отбелязахме безкрайно честни и те, са разработили почти свръхчовешки методи леко да модифицират онази кауза и с още по-голяма лекота да мобилизират осмокласниците от новото поколение като по команда. Има хитър начин да се мобилизират масите. Всеки трябва да е лично засегнат. Доста енергоемък начин, естествено, но именно тук беше ролята на социолозите, които участваха в новото разпределение на благата, почти наравно с останките от онези бивши господстващи честни осмокласници.
Евгения, макар да отговаряше на критериите да се намира в епицентъра на събитията, по всякакъв начин се разграничаваше от подобна тълпа. Тълпата не беше нейното място, скупчването на много хора, освен на светско парти я караше да се чувства гола и пропиляваща живота си. Всички й изглеждаха млади, безперспективни и космати. Бившият й мъж беше гений в способността да й засвидетелства внимание, да я накара да се почувства на уютен остров дори сред множество досадници. Беше културен човек, дори предложи да станат суингъри за няколко години за да проверят свързано ли е нивото на интелект с порива за смяна на партньорите. Оказа се, че това е повсеместно желание, просто по-снобски настроените го наричат с тази неразбираема дума. Намериха си любими двойки, но след три години прекратиха заниманията си в тази посока. Съпругът й изтъкна, че няма как да си отговорят на всички, вълнуващи ги въпроси, най-много търсенето на отговори да не ги отведе на другаде и да ги направи полусуингъри/ някои наричат това "факултативно моногамни", други - "чисти курви"/ и да загубят уважението помежду си. Евгения предполагаше обаче, че му писна да я чукат по пет пъти на нощ, без той да може да отговори със същото на срещуположните.
Разделиха се доста по-късно, когато дори на влюбената Евгения стана ясно, че перфектният й съпруг е чисто и просто една разновидност на осмокласниците. Една мутация на честните хора, решили да се борят докрай, но без усилия от своя страна, за каузата си на несретници, та белким нещо падне от небето. Той беше фалшифицирал целия си живот и биография по начин, да се влее незабелязано в клубовете на липсващите звена на протести като днешните. Успяваше главоломно, но никога нямаше да се сдобие със синя кръв, защото тя е продукт на почти вътреутробен избор. Така ридаеше Евгения пред приятелките си, които се стопиха значително веднага щом остана без сериозната финансова подкрепа на злият измамник, инвестирана до скоро в лифтинги и дрехи. Всъщност една доста по-млада журналистка успя да натисне секретни точки в душата му на вечно момче, зазяпано в каруцата на житейския цирк.
След десет минути Евгения и фризьорката й вече пиеха кафе в ресторанта зад пилоните на спортната зала в центъра, където мегафоните в ръцете на лидерите нямаха мощност да ги проглушат. Фризьорката не млъкваше, говореше за една пола, която си купила вчера и за това колко глупав народ е плъзнал напоследък.
- Ама не бяха такива, Жени! Ние не бяхме такива! Какво стана, не знам? То тъпо, тъпо, тъпо! Отивам вчера да я взема тази пола, гледам две вече я разглеждат. Премятат я патките и си говорят: „ Виж, това отпред е апликация на Версай!“ Продавачката им казва, че е Бульонския лес, не Версай, те се пулят! Абе, тъпанари... Какво да ти говоря! Дори дойде управителя. И той това им казва, че е Бульонския лес, ама не вярват! Фръцнаха се и не купиха! Идеално! Аз я взех! Ама виж каква е хубава!
- Това е Тадж Махал, скъпа и няма нищо общо с Франция! А Булонския, а не Бульонския лес е гора! Парк! Лес! Гора! Не схващаш ли? И е населен предимно с педерасти! - Евгения беше толкова отегчена, че дори е изпита удоволствие от познанията си.
- Боже мой! Педерасти! Верно ли!
Въпреки, че приключилата й връзка беше изпъстрена със събития на ръба на извратеността и бутафорията, в Евгения остана желанието да прави доста енергични опити в позиционирането си като стилна жена. Четеше доста и запомняше това, което чете. Имаше си фино лице и жилава стройна фигура, храната не я довеждаше до потиснатост, отоци и излишни килограми. В ежедневието беше, по-скоро боец и като цяло присъствието й говореше за сериозни намерения спрямо всичко, с което се захване, а това е много силен коз в коя да е среда. Евгения беше самотна и то доста по-самотна отколкото е нормално. Това е онази ненормално подсилена самотност, която се получава при хора, напуснали защитеното си място. Когато са с някого и са свикнали с него, много често единият не обръща кой знае колко внимание на другия и може да прекара седмица без да му проговори. Когато обаче официално си заявят, че се разделят, самотата ги връхлита като свлачище. И тогава самотата като че ли не е насочена към определен човек, а по-скоро навътре и нарастващата тревога да не останеш в нея завинаги.
Пазарът я направи по-бавна. Ароматът на сергиите приближи съществото й до земята, в онази част на това сближаване, когато животът все още е победител. Не сте ли добивали усещането, че сутрин тържищата осъмват по начин, който е самo ваш и не се е повтарял през хилядолетията? Може би от там е стремежът ни за пазарене. Добрите търговци ни оставят да си мислим, че отвоюваме собственост щом спрем пред масите им. Евгения се хранеше като типичен градски човек. Всеки месец имаше периоди, когато се заканваше, че няма да вкуси месо. Пълнеше хладилника си с плодове и зеленчуци и щом се скапеха ги изхвърляше за да освободи място за ново месо. При все това беше придирчива, стисната и вреслива. Като всяка недовършена от съдбата жена. Най-голямо старание полагаше когато избираше цитруси за племенника си. Малчуганът беше единствено дете от всички разклонения на рода им и болестта му ги накара да рухнат като птици над океан, който нямат сили да преплуват. Година след диагнозата и няколко химиотерапии, Евгения имаше усещането, че тази болест в голяма степен покоси основно тях. Ходеха като призраци и всяка усмивка им докарваше горчиво усещане, като да са гризали олово, защото беше насилена и никога не идваше навреме за да се прикрият пред детето. Сестра й отслабна, спря да работи, очите й се изпразниха от всичкото синьо на рода им, което на младини ги направи популярни с Евгения като най-готините мадами в града. Зет й сякаш чувстваше вина за тази болест. Още щом се ожени всички му подмятаха, че такава жена няма опазване, та да се приготвя за неприятности. Kак би искал той тези неприятности да бяха дошли от там, откъдето го предупреждаваха! Нека всички мъже в околовръст да бяха преспали с жена му, нека! Но детенцето му да е здраво! Неусетно намразиха чуждите деца, мислено си пожелаваха да умрат. Всички и в един ден, за да не е самотна мъката им. Подобни ситуации карат човек да се пита справедливо ли е да жертва най-скъпото си за да се превърне във фон, на който ще се проектира доброто, та да може съвсем непознатото останало човечество да следва пътя предначертан от Бог. Но Бог явно мисли различно от хората що се отнася до страданието, защото често отговаря на този въпрос със смърт. Дори да е смърт на същество, чиято загуба ще те накара да загубиш всякаква вяра в каквото и да е. Проводниците на Бог подчертават, че отговорът е пак той. Това се струва надменно на тези, които са отчаяни и озлобява тези, които вече няма какво да губят. Малцина обаче дават израз на тези чувства, повечето предпочитат да се потопят в личната си трагедия с къкрене, което отстрани много прилича на упование. И все пак, в такива моменти всеки си задава точно този въпрос, независимо дали си го признава.
Евгения се чувстваше опразнена от тези усещания и мислено оправдаваше желанието си за мъжки ласки по всяко време на денонощието. Страхуваше се за собственото си неродено дете, болеше я и за сестра й, но страхът за разлика от вярата е много по-лесен за приемане и много по-силен като мотивация.
Взе да напича и разреденият от това августовски въздух сякаш започна да провежда по-ясно скандиранията и мегафоните от протеста. Евгения реши да напълни набързо торбите и да се прибира на сянка, когато видя един от най-хубавите мъже в живота си зад щайга с земни ябълки. Земните ябълки или както по селата ги наричат гулии са непретенциозни растения, грозни на вид, лесни за отглеждане и с ограничено приложение. Хубавият мъж, обикновено просто е красив, има небрежно излъчване и създава усещане, че ще свърши всичко с лекота. Само отчаяни лелки, прозрели, че нямат шанс да се уредят с такъв, поставят и други условия пред това определение.
Стоката на този не беше от най-добрата. Дребни домати и краставички с повече бодли от кестени, гулии, от най-противните, както и няколко найлонови пакета с билки, запотени, защото не бяха изсушени напълно. Евгения го зяпаше неудържимо, едновременно й се видя много познат и се укоряваше, че се държи като простакеса. Той също я огледа като инспектор по газопровод, който търси и най-малките пукнатини. Беше прехвърлил тежестта на единия си крак, коланът му имаше обиколка не повече от две педи, задникът му – също. Въпреки това беше по-висок от Евгения точно с една глава, а тя не беше от ниските. Раменете му издаваха упорити занимания със спорт и служеха за канапе на дълга, идеално черна коса, която нямаше никаква идея да се разделя от темето, поне още двадесет години. Гледаше позитивно и с едни огромни кафяви очи. Тази позитивност, предположи Евгения, за секунда може да бъде заменена със сласт. Към езика на тялото тяси беше наложила да се отнася внимателно, обаче мъжът беше толкова идеален, че тя пак се зазяпа. Той прихна и тя побесня. Какво си мислеше зарзаватчия му смотан? С глупавата си сергия, с глупавата си усмивчица и навярно с още по-глупавата си женичка, която го чака вечер за да й отчете дребните и да му разкаже колко е изморена. Левак! Какво като е хубав? Такава хубост трябва да се наказва, защото е подвеждаща, тя дори е престъпление от страна на природата. С тази външност някой писател щеше да пробие в литературния свят, а не посмъртно да му издават книга, или пък инвалид щеше да си намери спътница в живота, която да склопи очите му най-накрая. За какво му е на този красота? Красотата иска и поддръжка, а поддръжката не е само въпрос на пари, трябва и убеденост, че е необходимо да се инвестира в даденото от природата. Евгения си пое дъх и си наложи да е на ниво. Мълчаливо, макар и със стиснати повече от необходимото устни, огледа още веднъж, колкото е възможно по-критично изложеното на масата. Искаше да демонстрира погнуса, но опиването на кивито заплашваше да добие почти еротична насоченост.
- Защо продавате такива боклуци? – Само това измисли.
- Тази година не беше особено благосклонна към земята…
„ Боже! – Озлобяваше се все повече Евгения. – На кого пробутваш заучените си фрази? В селото, от където идваш може и да минаваш за умник, но я се виж, момко! Жалко, че си толкова хубав. Ще си изгниеш под нафталирания втори етаж за гости без да правиш разлика между обой, кларинет и кавал”
Евгения допусна, че се излага. Ако не пред останалите от пазара, поне пред себе си, защото позволи самотата да я озлоби и принизи.
o Всичките Ви етикети са написани с малки букви…!
Все повече се укоряваше се, че ако беше по-равновесна, нямаше да изпадне в такава ситуация и докато онзи не проговори поне беше спокойна, че само тя е свидетел на разнобоя в душата си:
- Не се притеснявайте, изкарайте си го на мен без да се обвинявате! Подобна реакция не винаги говори за примитивна агресия. Дори, мисля си, именно търсещия и разсъждаващ човек може да намери енергия за бунт дори на места, които не засягат кой знае колко личните му интереси. А буквите… Така пишат децата и големите, когато са в депресия. Психолозите са го картотекирали някак си! – Толкова беше красив като се усмихна след думите си, но те докараха Евгения до границата, я която можеше да владее чувствата си. Отрицателните си чувства. Бившият й мъж презираше истерията повече от всичко и Евгения си беше изработила механизми да я преглъща. Понякога успяваше.
Евгения замълча и отново се вторачи в сергията. Вземаше каквото й попадне и го слагаше на везната без да съобрази, че няма как да бъдат изчислени толкова разнородни неща. Мъжът я гледаше без да трепне, но нямаше и следа от предишната способност на позитивността му да премине в сласт. Една старица от съседна маса любопитно се примъкна за да се информира за гълчавата. Пушеше без да сваля цигарата от устата си и някак едновременно с това успяваше да кашля зверски.
- Пуши още, ма! – Подвикна й една друга. – Да спреш да кашляш!
- Ще пуша ми, като ида при мама да не би да ми дават да пуша?
- Ми отде да знаеш? Може там да предлагат всеки ден най-хубавите цигари!
- И да предлагат, нали и тате е там, знайш ли как ще ми разреши да пуша?
Всички прихнаха, на Евгения също й стана смешно и за секунда й мина мисълта, че светът има и други посоки, освен нейната. Усети мъжът някак близък, все едно имаха тайна и подобни простички разговори, които се случваха покрай тях й създадоха интимност, която я отпусна. После усмивката му й се видя твърде подканяща всички жени наоколо и това отново я разяри. Бързо напусна късата страна на масата, откъдето подхвърляше плодове и зеленчуци на кантара и се изправи фронтално срещу него, решена да натрие вирнатия му нос окончателно. Това, което видя отпред я стъписа. На предния долен плот на масата, този, който не се набиваше веднага на очи, някое дете или депресиран голям, беше написал с малки букви и тебешир: „подаряваме всичко. моля вземете!”
Евгения беше неподготвена за подобен удар. Има моменти, в които добрината може да не постигне целта си, дори и при готови да я приемат хора. Защото всеки може да приеме добрината, когато тя се вписва в идеята му за добруване. Трудно е да се издигнеш над тази идея. В момента Евгения не беше готова да се издигне над нищо, различно от самотата й. Би дала всичко този мъж беше да е от нейната страна и с отделени от действителността усмивки да избират храна за общата си вечеря и той да я прегръща нежно през раменете за да й покаже, че държи на нея и може да я предпази от тълпата на площада както и от опакования в щайги и чували, обрамчен с табелки и цифри, организъм на пазара. Чуваше в главата си: „ Дръж се за мен, Жени! Всичко наоколо няма значение! Светът е измислен набързо, все пак! Двама-трима човека на едно място развиват усещането, че властват над цяла нация, какво остава, ако групата е от хиляда леко пийнали, ентусиазирани и потискани от половинките си шушумиги. Тогава те представляват цялата Вселена в главите си, като за миг не допускат, че са недемократични. Това го има навсякъде около нас, Женя! Примерът с тълпите просто ни е пред очите. Но ние ще си направим собствена държава. Държавата на прегръдките ни, Женя! И няма да допускаме там скандиращи групички! Вярваш ли ми?”
Кой знае защо Женя беше сигурна, че мъжът с неугледните зеленчуци може да е способен на подобни думи. Само допреди минути съжаляваше и него и себе си. Него, че е един прост селяк, с дебела и мустаката жена, която не би могла да прочете вестник, защото половината думи вътре са й непознати. Себе си – че си фантазира цяла действителност само по външни белези. Самосъжалението трая само миг, по-дългите форми на тази „отрова” Евгения беше изхвърлила от арсенала си още като ученичка. Тя си пое дъх и понеже всичко, което мислеше да каже й се видя светотатство в случая, процеди само:
- Ама аз купувам за дете, разбирате ли? За малко и болно дете!
Хвърли някаква банкнота и грабна бързо мешавицата от зарзават, която онзи успя някак нескопосано да навре в торбички. Обидена от всичко Евгения почти подтичваше към стоянката на такситата. Мъжът я настигна с елегантността и безшумието на голяма котка и я прихвана през кръста. Евгения усети кръвта в слепоочията си, позна ръката му преди да се обърне даже и запламтя в обърканите си страсти.
- Моля ви да си приберете парите! Нали видяхте надписа?
- Ще ви помоля най-учтиво да приберете лапата си, там , където й е мястото! – Евгения действаше със закъснение и преднамерен гняв. Той отдавна вече не я държеше през кръста, а реакцията й показваше дори на бабите наоколо, че е приела всичко много, много лично. Най-накрая някъде в себе си призна, че преценката й за човекът срещу нея е била погрешна. Но път за отстъпление, поне за днешната Евгения, не съществуваше.
- Знаете ли, животът, пък и това, с което се занимавам, ме научиха да разпознавам хората зад грижите им. Имах идеята да ви поканя на кафе, но май сега не е моментът. – Мъжът се усмихна леко сконфузен. – Пък и видът ми не е особено подходящ.
- Моля! - Почти изрева Евгения и сама не можа да се разпознае. – Кафе? Ти поглеждал ли си се в огледалото? Мърляч.
Очите на мъжа изведнъж втвърдиха блясъка си. Той с лекота излезе напълно от сценария й за глупавата жена, сополивите дечица и оранжерията с домати. Евгения видя как красивото му лице придобива онази решителност да подмине женското в нея и всичките й грижи да се представи за повече отколкото е. Тази решителност, която обикновено е финал на всяка надежда. Ако някога Евгения беше срещала затруднение да си формулира чувството на омерзение, интонацията, с която красавецът й каза последните думи преди да се тръшне в таксито, можеха да й помогнат доста в опитите й занапред:
– Аз ви разбирам! – Каза й той, като мушна ръце в джобовете - Ако това може да Ви поуспокои, ясно ми е, че да се държиш като кучка, когато никой не те заплашва е всъщност… напълно котешка черта. Харесвам котки, но никога не ги приемам много близо точно по тази причина. Лек ден!
- Кретен! – Беше най-умното, което влюбената и поставена на мястото й Евгения успя да произнесе, макар да й се искаше да каже съвсем друго. И без това беше направила всичко възможно за да се изложи, така, както не си беше представяла и в най-трагичните си предположения. Сега можеше само да се отдаде на сълзите си и на вторачения в огледалото за обратно виждане поглед на мустакатия таксиджия, който също ненавиждаше продавачите по пазара, понеже идваше от село и приказките за здравето, което носят плодовете и зеленчуците, не можеха да го трогнат. Прироси дъжд и стана още по-тъжно.
Евгения почувства просветление едва когато влезе в апартамента на сестра си. Събу си обувките и се наслади на хладния под. В останалите стаи беше направо горещо, понеже не пускаха климатик заради малкия. Подпря се с две ръце на ръбовете на шкафа зад огледалото и се вгледа в челото си. Нямаше нито една естествена бръчка, само тези, които изкуствено си причиняваше с мръщене. Това й даде още малко увереност – красотата и младоликото излъчване са доста голям дял от същността на съвременната жена. Премести погледа си встрани. За външните на семейството посетители, беше странно, че на видно място при влизане беше окачен портрета на дядото на сестрите, а не на бащата, както се прави обикновено. Само, че старецът, беше прекарал тройно повече време с внучките си, отколкото капитанът на речен кораб, който разделяше животът си между плаванията и съжалението, че не му се роди син. Имаше една любима мисъл, че погрешна ли е системата, революциите за свалянето й, много често също са погрешни.
Евгения Вдигна палец на одобрение срещу собственото си отражение и влезе в хола. Всъщност точните думи на стареца бяха, че погрешно ли е правена една къща е лесно да тръгнеш да я буташ по грешен начин. Само, че днес нищо не звучеше така, като тя искаше да го запомни. Сестра й се стресна, не я беше чула да влиза през външната врата. Сега Евгения си даде сметка и колко тихо е в къщата.
- Къде е детето? – Загрижено попита Евгения.
- Няма да ми повярваш колко зряло е започнал да мисли, Жени! Има си вече собствени занимания и е станал много, много самостоятелен.
Това, че всичко с детето на сестра й е наред беше напълно достатъчно да отприщи натрупаното у Евгения, което тази сутрин се беше материализирало, подобно на текст в тефтера на драматург и направо плачеше за втората част от представлението, тази пред отбрана и проверена публика. Евгения започна със справедливостта, кауза, която въпреки сериозната си експлоатация, успява всеки път да създаде усещане, че говориш за нещо уникално. Може би защото никой не е сигурен, че справедливостта към него е достатъчна за да отдаде такава към другите. Малцина намират грешката в себе и нежеланието на околните да умрат за тяхно благо, често ги докарва до сълзливост. Евгения беше на път отново да започне да подсмърча, когато усети, че сестра й не я слуша.
- По дяволите, ти чу ли какво ти казах? – Повиши тон. – Каква е тая съдба, каква е тази природа! Гледаш го – хубав като бог, а цървул… Ти възприе ли какво ти разказах току-що!
Сестра й я погледна, уморена и от болестта и от очакването. Нямаше Евгенината нервност, възмущение и желание да обяви собствените си недостатъци за световна норма. Не я вълнуваха мъже, освен онзи мъничък герой, който със стиснати зъби уверяваше майка си, че не го боли от иглите за пункция, докато огромни мъже припадаха само при вида им.
- Остави тези неща, Жени! На теб ли да го обяснявам? Престани да търсиш твоето щастието в разбирането на някой друг за него.. Знам, обещах да не говорим за тази тема, но ето, днес и аз съм радостна, да знаеш! Малкият се възстановява, резултатите му са добри и лекарите са обнадеждени, че това може и да е постоянна ремисия. Господи, какви глупости говоря, как мога да събирам в едно „постоянна” и ремисия! Но ти ме, разбра, де! Дано да са прави! Онзи ден стана в шест часа и сам отиде в центъра към отделението. Направили са страхотен център за такива деца. Имат опитно поле и отглеждат разни неща. Разбира се, не са като професионалистите, но се радват много децата. Вчера донесе даже зелен фасул. Представяш ли си! Поиска да му го сготвя и го изяде, ама с такъв кеф! Като го гледах ми се прияде и на мен. Хирургът го попитал за желание по повод приключване на заниманията по градинарство и знаеш ли какво си е пожелало нашето момче? Знаеш ли? Да се срещне с актьора, който изпълнява Робин от онази вампирската поредица… Боже, колко трудно помня имена! Ето, виждаш ли нито заглавието си спомням, нито името на човека… Както и да е целият свят го знае така – Робин. Дори беше няколко пъти в класацията за най-секси мъж на годината. Ти не може да не го знаеш! И знаеш ли какво, знаеш ли! Тази сутрин се звъни на вратата и като отворихме, аз лично щях да припадна! Летял ден и половина от там където снима в момента, някаква джунгла, така ни каза и ей, го – на! Сега като ти говоря и настръхвам цялата! И знаеш ли какво направи, знаеш ли! Отидоха двамата на пазара, ей, така, да раздадат това, което са набрали вчера децата. Знаменит мъж! Ако някой друг ми го беше разказал това, аз щях само да се изсмея, Жени! Даже сега, когато го разказвам на теб, сама не си вярвам! Все едно е сън. Толкова земен човек! Дадох му дрехите на мъжа ми за риболов, за да не го разпознаят хората, че знаеш ли какво щеше да стане по улиците! Тълпи! Щеше да е по-многолюдно от протестите. Малкият е на седмото небе. Той е горе. За жалост го хванала някаква алергия от прасковите малко след като отишли и нали си го знаеш какъв е срамежлив, връща се и реве. Сега си пи хапчетата и се скри в стаята си. Но човекът обещал да дойде да го види и останал на пазара за да раздаде и другата стока. Ти въобще схващаш ли за какво говоря? Представяш ли си за каква звезда става въпрос? Много му хареса идеята да раздадат продукцията, дори нашият написа табелката собственоръчно и я провериха заедно за правописни грешки. Сега, трябва да му минат пъпките, защото не са успели даже да се снимат заедно, а той иска да си сложи снимката в рамка. Каза ми, миличкия, че пак е започнал да вярва в чудеса, щом това се е случило и няма как да не оздравее. Приятелят му обещал да го вземе на снимки догодина и трябва да е здрав! Иде му да му целувам ръцете на този човек. Бог ни го изпрати! Има Бог, Жени, и понякога се населява в нечие тяло за да дойде при нас. Тази сутрин го видях, Жени. А ти ми говориш за някакви дебели жени и мъжете им. Ще се запознаеш с този мъж. Това е нещо, което се случва веднъж в живота. От сутринта преглеждам списания. Развел се е преди две години с някаква милионна кучка от техния си бранш и сега е сам. Може пък и да се харесате, Жени! Мобилизирай се, сестро! Ти ги разбираш тия неща! Евгения, къде побягна, за Бога?