автор: deida

Протегнах три ръце от вечността -
не да те спирам, а да те прегърна.
В очите ми наднича любовта,
но ти не спря, а просто се обърна.

Не съм родена тук, за да умра
и не живея, за да те обичам.
Борбата за добро пак е война,
а не такъв е принципът първичен.
Отказвам да доказвам светове -
идеи се отглеждат с антидуми.
Мечтите не зачеват с теб дете,
докато има бездна помежду ни.

Отворих си очите през нощта -
не да те плаша, а да те погледам.
Във тъмното приличаш на съня
и с утрото поиска да изчезнеш.
Не мога да избирам вместо теб,
не искам да проточвам кръговрати
чрез бумеранг и домино ефект
сме тук, но утре пак ще сме (в) съдбата.

Кога си стигнал толкова далеч
от мен, (а не по пътя наобратно,
пътувайки с фалшив и стар билет,
твърдейки, че така е по-приятно)?
Защо си станал трижди по-студен,
откакто за последно те докосвах?
Не помниш ли, че да забравиш мен
възможно е, ако си омагьосан?

И казваш да те пусна, ала ти
не си оставал никога напълно.
А аз все казвам не "Върви..", "Лети!",
понеже зная, пак ще се завърнеш.
Обаче се оказва, че това,
което дириш, не е там, където
си мислиш. И с душа не ще мълча,
докато мъчиш с музика сърцето.
И този път не ще те чакам там,
достатъчно надявах обяснения.
Не знам защо напираш да си сам,
но няма шанс за още одобрения.

Не можеш да направиш вместо мен,
а няма как да стане и без мене.
Хвърчи и се залъгвай с "някой ден"
в "различен" век, от другото ти "време".