автор: Mashinda

 Това е онзи човек, в когото имаш най-много вяра, чиято усмивка те прави най-гордият човек на света, защото ти си причината за нея, онзи човек, в чиито съвети винаги се вслушваш...
Онзи човек, който е непрестанно в съзнанието ти, дори и да не мислиш за него, онзи човек, чиято смърт те плаши толкова много, че те превръща в марионетка на собствените ти страхове, онзи човек, за когото, каквото и да ти кажат, ти си напълно, непоколебимо сигурен, че той те обича, каквото и да стане. Когато този човек умре, има два пътя. Единият – продължаваш, другият – отказваш се. Ала който и да избереш, винаги минаваш през онази бездна, за която повечето хора не подозират, до момента, в който не я съзрат – тъмна, черна, изпълнена с болка и безмилостна. Тогава се сриваш и който и да се опита да те повдигне, е без полза, защото онази ръка, която винаги го е правила, която те е вдигала от земята, изтупвайки панталоните ти, изтривайки сълзите ти, хващайки раменете ти и казвайки: „Всичко ще се оправи”, вече я няма. А тези прости думи, изречени с такава сила, само и единствено от този човек, предизвикват онова чувство на мощ, което ти напомня, че каквото и да стане, колкото и да страдаш, всичко минава. И както казва една моя любима писателка – „Посрещаш нетърпимото и го изтърпяваш. Това е всичко.” Колко лесно звучи, а е толкова трудно изпълнимо.  И когато тази ръка я няма, идва болката, нетърпима, жестока и силна, по-силна от всякога, защото ти си станал по-слаб. Следва безразличието към хората, когато спира да ти пука какво ще правиш оттук нататък, дали ще живееш или ще умреш. Всичко спира да има значение: болката, мъката, времето. Оставаш само ти, цялото ти разбито сърце и тежката реалност. А когато хората казват, че времето лекува нямат предвид, че раната ще зарастне, вие ще забравите за нея или ще я запълните. Нищо подобно. Просто вече ще сте свикнали с нея, защото ще е станала част от вашия живот. Дори и да си мислите, че никога повече няма да се усмихнете, да бъдете щастливи и да продължите да живеете, това не е вярно. В крайна сметка, почти всички се изправят, вдигат глава и продължават да вървят, въпреки мъката. И това не значи, че са забравили същия онзи човек. Значи, че са решили да продължат независимо загубата. И тези хора отново се усмихват и могат да бъдат щастливи, само че по различен начин, защото онзи вид щастие е заминал заедно с човека, с когото сте го споделяли. Сега е само в спомените.  А онези, които не успеят да се изправят, защото има и такива, просто остават там, в бездната, край сенките, прекарвайки всяка една минута от живота си, задавайки един и същи въпрос: Защо? Не мисля, че някога откриват отговора или пък го знаят, но просто не го приемат, защото след всичките сълзи, молби, и проклятия, след отчаянието, болката и безразличието, не е важна причината, а резултатът. И въпросът от „Защо?”, се превръща в „Как?”. Вече няма значение „Защо го няма?”, а „Как ще продължа да живея?” ... Ала как е възможно да съществуваш, знаейки, че никога повече няма да видиш усмивката му, да чуеш съветите му, да усетиш прегръдките му или да прекараш дори един миг с него. И този човек, независимо майка, баща, роднина или приятел, го няма и колкото повече се взираш в истината, мъчейки се да го приемеш, толкова по-болезнено е да го осъзнаеш.