автор: Tiranozavar

Можеше да го измами, беше сигурна в това. Да мине по ръба на времето, докато край нея, отляво и дясно, всеки се опитва да го изпревари. Да забави дишането си дори, докато край нея като в огромен киносалон дъхът на хората се слива в едно и миг по-късно в синкавата трепкаща светлина на прожектора се утаи дълга, горчива и тежка въздишка.
Можеше да потисне нетърпението, да озапти въображението, да намали скоростта. Всичко е възможно, казва на себе си пред огледалото, докато с четка разресва косата си назад, изпъва я с пръсти, от което стрелките на веждите се извиват едва забележимо към слепоочията, а челото й става по-изразително. Достатъчно е само да се научи да приема нещата такива, каквито са. Белият чакъл по пътеката към паркинга винаги проблясва, а по покривите на колите небето се е излегнало с неговите вечно безучастни облаци, свирепи ветрове или мъждукащи в безкрая звезди. Въздухът наоколо искри, а светлината споява хора и неща с очаквания, шумове, миризми. Краката й винаги изглеждат добре, когато се погледне в огледалото, когато понесе върху им цялата устременост на новия ден, на новия план, на новото решение...
Толкова е привлекателна, когато е устремена. И всички наоколо го забелязват. Хората с цел притежават някакво обаяние, загадка, която кара околните да обръщат поглед след тях, да си въобразяват светове, до които никой друг освен нея няма достъп. Хубаво е да виждаш как събеседниците ти едва забележимо изправят гръбнак, стойката им става по-горда, сякаш се опитват да се откопчат, да се съхранят. Да не позволят собственото им лице да бъде засенчено от нейното, така красиво изтеглено встрани, с клепачи като облаци, които могат да възпрат светлината или поне да я намалят до минимум, докато над вселената се спусне оранжев полумрак. И ето я. Тя вече излиза и сякаш се наблюдава отстрани. Очите й са кацнали някъде отгоре, върху покривите на съседните сгради и я следват безшумно като кинокамера. Някъде наблизо би трябвало да е и екипът, който следи живота й от самото му начало. От първата капка дъх, шепа смях и разпръснати наоколо ежедневни аргументи.
Фаровете на колата присветват, алармата писука, вратата се отваря и от купето я лъхва миризма на кокос и лек нюанс на парфюм. Преди да потегли поглежда лицето си в огледалото. И обещава на отражението отсреща хладнокръвие, от каквото винаги има нужда. Трябва да е изрядна, овладяна и дистанцирана. Да знае прекрасно как изглежда, как ще изглежда, какво излъчва и какво ще излъчва. Колата потегля, а шосето край нея се втурва нетърпеливо в двете посоки. Улиците кипят в светофари и клаксони, балконите се надвесват, вятърът надува в прозорците пронизващи тромпети.
По пешеходната пътека се плъзга група туристи. Задъхани фотоапарати в потни ръце, прашни обувки върху влажен асфалт. Някъде ниско над сградите прелита самолет и всички обръщат поглед, за да го снимат. Снизени над бетона криле, които разперват над квартала тъмна сянка. Туристите отминават, а след тях и тя. И знае, че самообладанието не я е предало. Не е трепнала нито за миг. Не може да я уязви нито просякът, който тъкмо се буди на ъгъла и събира кашоните, върху които е спал. Нито жената, която отваря магазина наблизо и му крещи с изнервен, изрязан от самата ярост глас. Просякът вдига уморено ръка, тя поставя очите си върху огледалото за обратно виждане, за да проследи как средният му пръст изскача от юмрука, последният се разклаща неприлично, а после същата ръка се изгубва между лицата на туристите. Скоростта я увлича и миг по-късно тя е забравила за тази сцена, а и самоконтролът изисква да е над тези неща. Над усмивката, която се опитва да пробие по крайчето на устните, над подробностите, които дебнат да я разсеят и отклонят от целта. Улиците се стесняват, сградите почти допират тела, вече може да долови вонята от каналите, музиката от клубовете наоколо, които тъкмо затварят врати. Група младежи с кожени якета минават съвсем близо и аха да одраскат колата й с издължени бледи лица и стичащи се от умора очи. Девойка с оранжева коса сякаш й се усмихва, но всъщност е пияна и по брадичката й се стича прозрачна мазна лига. Едър мъж се опитва да избута друг от някакъв бар, чиито неонови светлини всеки миг ще угаснат. Млада жена се е облегнала на улична лампа и рови в чантата си, докато кльощав мъж до нея съблича сакото си и се опитва да я заметне. Тя се дърпа, но накрая той успява да я придърпа към себе си и тя застива така, с отворена чанта, от която се изсипва раздробена цялата изминала нощ.
Някъде тук трябва да е, казва си, а ръката й посяга, за да извади картата. Спира недалеч от двойката и рови в жабката, но картата липсва. Налага се да наруши идеалната линия, да излезе от колата, сцената, сценария и да разруши магията. Изглежда разочарована, но то е само за миг, докато отново се окопити и си върне онова изражение. Събира мислите си, преглъща, а кракът й стъпва върху асфалта. Алармата отново звънва зад гърба й, докато влиза в магазин за техника и пластмасовите лица на продавачите се обръщат към нея с престорена любезност.
- Търся номер петнадесети – казва като посяга към косата си, за да провери дали някой кичур не се е отскубнал от военния ред.
- Надолу по улицата, госпожо – отговаря й глас с нескрито раздразнение.
Тя се разколебава, търси гърлото, което е изстреляло към нея посоката, не го открива, обръща гръб и излиза. Улицата мирише на слънце и на дъждовна вода, която локвите изплюват, захапани от автомобилните гуми. Светът внезапно й се вижда привлекателен, леко сгъстен като темперна боя, но гостоприемен, дори тръпчив. Тя се отпуска отново в седалката, но вече не бърза. Може да върви и пеша. Поглежда за кураж в огледалото и дори си намига. Изтегнати вежди, гладка кожа, строг профил. Паркира в една малка пряка. Диша дълбоко, не може да повярва, че е нетърпелива. Тук никой не я наблюдава, а онези, които следят живота й от първия му дъх могат да почакат малко. От всеки филм остава непотребна лента. Това не е предвидено, защо актрисата проявява самоволие?! Усмихва се, вече широко и крачи уверено към номер петнадесети. Високите й токове не затъват в чакъла, камъчетата не хрускат под стъпките й. Сянката й се разтяга зад нея отскубнала се, свободна и дълга, дълга, дълга...
Номерът, който търси е пред нея, вдясно. Невисоко бяло здание, на три етажа, без балкони, но затова пък с чисти прозорци, които изглеждат мокри и тъмни. Спира, за да се увери, че мястото е същото, макар никога досега да не е го е виждала. Сградата й подхожда. Дисциплинирани линии, без никакво разточителство, идеален декор. Вдига ръка, маникюрът й в розово застива върху звънеца и клавишът светва под кожата й. Къщата е тиха, вероятно зад нея коридорът е покрит с мек килим, в който стъпките й ще въздъхнат. Вратата не бърза да се отвори. Минава миг, после още един, няколко... Накрая на прага се появява посивяла, но достолепна жена, която й кимва и я повежда навътре в отворилито се като писта пространство. Не е тъмно, стените излъчват светлина. А жената се движи безшумно, спокойна осанка, уверен гръб. Влизат в огромна стая, сядат в кресла едно срещу друго. Жената поставя очи върху гостенката, която на свой ред й отвръща с обиграно кимване. Върху масата между тях има чинии с парчета торта. Двете посягат едновременно към тях, сякаш за да запълнят мълчанието. Парчетата, които отчупват, се ронят, разпадат се върху езика и устните им.
- Очаквах ви, но малко по-късно – казва домакинята и връща чинията върху масата.
- Мислех, че закъснявам.
- Ни най-малко, госпожо, ни най-малко.
Струва й се, че мигът мълчание е неудобно дълъг, не знае как да продължи, но си налага да остане спокойна. Възрастната дама се усмихва като че ли в отговор и става от креслото. Фигурата й в миг прорязва светлината на две.
- Тук сте, защото имам нужда да поговоря с някого... – изрича като се отдалечава към далечния ъгъл на стаята, отворя висок, с изящни стъклени врати шкаф.
- Разбира се, аз съм консултант по въпроси, свързани със...
- По въпроси, свързани със старостта...
- По правни въпроси, госпожо...
- Разбира се – посивялата жена обръща лицето си към нея и се усмихва. Изглежда така, сякаш иска да я успокои. – Настигне ли ни възрастта правото става неотложно. Изведнъж всичко се нарежда така, сякаш някой далеч преди нас вече го е разписал. И се налага да се вместим...
- Понякога е неизбежно...
- Неизбежно... Каква грозновата дума – жената се връща и отново сяда в креслото срещу й – Както, впрочем, всички думи от този документ. От моето неизбежно завещание.
Между тях и до чиниите с торти домакинята поставя наръч книжа. Гостенката посяга към тортата, но вилицата й облизва само крем, който тя после докосва с ръба на устните.
- Едно време, госпожо, думите имаха друго значение и вкус. Собственото ми име също. В детството ми името Беата звучеше жизнерадостно, пълно със сокове и цветове, с мелодия. А днес и върху тези документи то вече е друго. Беата звучи като увехнало цвете, като изморена, прашна и остаряла крайпътна роза. И вече горчи, госпожо...
- Вярвам ви – чинията с торта отново се появява в ръцете й. Този път вилицата пробожда парчето по диагонал.
- А когато това завещение влезе в сила, госпожо...
- Да?
Посивялата жена отново се усмихва преди да продължи.
- Тогава ще съм мъртва, разбира се. След името Беата никой няма да се обръща... Вероятно дори и духът ми, ако такъв съществува отвъд... – в стаята се понесе сух, но продължителен смях – Все още ми е трудно да го повярвам... Че ще настъпи миг, след който повече няма да мога да реагирам на нищо. Че ще изгубя усещането си за време, за студ, за топлина, за вкус... И че всичко досега, госпожо, може да бъде събрано в този документ...
- Разбира се, че не всичко може да бъде събрано в този документ, госпожо. Той има стойност само в материалния ни свят...
- В материалния свят... – възрастната дама също посегна към чинията си – Точно това осъзнах покрай това завещание. Че няма друг свят освен материалния. Че винаги съм живяла само в едно измерение, колкото и да съм се заблуждавала, че има още нещо, което да носи смисъл... Отвъд тази улица, госпожо, отвъд този ден няма абсолютно нищо. И знаете ли какъв е вкусът на това нищо?
Гостенката кръстосва крака, ръцете й са все още спокойни, лицето също.
- Няма вкус... – продължи с по-висок глас посивялата дама - Ще ви дам друг пример. Едно пътешествие събира в себе си всички вкусове – на нетърпението, свило се под езика, на апетита, който изгаря гърлото... А после вкусовете се сменят шеметно като шарените светлинки на виенско колело. Мирише ви на пуканки или на лодка, която се полюшва върху вълните на близкото езеро. Мирише ви на препечени кестени, на мигновени снимки, пък дори и на кристална топка, по която само циганка може отгатне бъдещето. И тогава... – жената сякаш засия – тогава всичко е като обсипано със захарен памук. Кристалчетата му греят по ръба на миглите, а сладостта се топи върху устните. И знаете значението на всичките неща... На видимото, което се обръща, ако някой извика „Беата“, на невидимото, което самата вие се каните да изречете. И можете с думи да придадете вкус на този свят... Да е кисел или пък солен. Да е лют дори – сухият смях отново се разнесе в стаята – Докато имате думи, с които да придавате вкус на видимото...
- Разбирам... – изрече, докато облизваше последните мазни следи от вилицата.
- Дали разбирате, госпожо? Сигурна ли сте? – възрастната дама повдига вежди и едва сега гостенката вижда, че лицето й е много, много бледо.
- Мисля, че да...
- Мислите са като онова виенско колело, за което споменах... Издигате се нагоре и очаквате, че миг по-късно отново ще се спуснете, но дали е така... Логиката на този свят, госпожо адвокат, е толкова проста... Толкова безсърдечна, толкова математическа... За да си жив е достатъчно просто да усвоиш две действия. Да събираш, да изваждаш и да го правиш бързо... Вашите очаквания определят вашето бъдеще. А смъртта, госпожо, няма никакъв вкус... Хареса ли ви тортата?
- Да.
- Кръгла като виенско колело – този път посивялата дама не се усмихва. Посяга към книжата пред себе си и изважда измежду тях изписан лист – Дори завещанието ми е като кръговрат. Аз, Беата оставям всичко придобито в този свят на своите близки... и накрая подпис на същата Беата... А какъв ли е бил моят вкус за тях? За близките ми? Кисело-сладката Беата като блюдо от китайски ресторант? Като сурова риба? Като пихтиеста стрида с къри...
- Дали мога да помоля за чаша вода?
- Сладкото носи след себе си жажда, нали?! – домакинята се изправя и излиза от стаята. Миг по-късно, когато й подава чаша, гостенката вижда върху ръката й огромен пръстен с червеникав камък – А животът, госпожо адвокат, е във водата... Без вкус и без цвят. Също като смъртта.
- Бих искала... – връща чашата върху масата.
- Всъщност, знаете ли... – възрастната жена отново сяда срещу й – Няма да оставя завещание. Защо да улеснявам света, който ме прогонва? Защо?
- Вие имате право да вземете каквото решение прецените, че...
- Нека правото се разпорежда без моя подпис. Защо трябва да се съобразявам със законите, които нямат власт над смъртта?! Защо не мога да обжалвам, госпожо адвокат? Защо не мога да си върна вкуса на младостта? Нейните напиращи сокове, миризми, скорост и желания? Защо трябваше да преминавам целия този път, за да се срещна с вас, госпожо? Защо вашето т. нар. право не ме попита преди да се появя на този свят? Защо сключваме договори само в материалния свят? Какво значение имат моите инициали, моят подпис?
- Страхувам се, че...
- А не трябва, госпожо адвокат, не трябва да се страхувате... Благодаря за времето, което ми отделихте. Ако бяхте закъснели само с миг може би щях да реша друго, но...
- Отказвате се от завещанието си?
- В този му вид, госпожо адвокат. Само в това му материално изражение...
Чиниите изглеждат бездушни, а строгата сграда, която оставя зад гърба си необитаема. Светлината навън сякаш се е свила и тя върви бързо към колата, сгушена в шлифер с вдигната яка. Сенките на хората край нея се разтичат по витрините. Наблизо се отваря врата, лъхва я топлина от хора, миризма на топли кифлички и мляко. Спира се за миг, взира се през прозорците, откъдето уютно примигва полупразно кафене. Кръгли маси от ковано желязо и стъкло, някъде в далечината вътрешен двор, над който сякаш е пролет. И влиза. Шумовете от града заглъхват зад гърба й. Отправя се към бара, сваля шнолата и косите й падат върху челото, стигат раменете. Сега изглежда уморена, небрежна, обичайна за този квартал, за този свят и дъжда, който разрошва локвите и разбърква отраженията.
Барманът я гледа въпросително, в първия миг й се струва, че го познава, но той не реагира и тя си поръчва коняк, който се появява пред нея почти мигновено. Поставя чантата си върху бара, разкопчава връхната дреха, повдига се на пръсти, за да седне върху високия стол и за втори път вижда себе си отстрани. Този епизод не е предвиден, никъде не е записано правото му да се появява изневиделица, да размества картините, да си присвоява смисъл. Питието пари, но и успокоява, и тя подпира брадичка с ръка. След миг ще се събуди и градът отново ще е същият. Режисьорът, който е разписал всичко от първия му миг, ще извика силно „Камера“ и нещата ще се втурнат към логичния си край. Както е по право, както весело се върти виенското колело. Никой освен нея не вижда как карнавалните светлинки угасват за миг, за да позволят на посивялата дама да слезе от сцената, а на нейното място се появява тя.
- Плътен коняк – се чува да казва с лице, обърнато към бармана.
- Любим, тежък вкус – отвръща й мъжът зад бара и в този миг е напълно убеден, че жената ще остане още малко – Искате ли да ви предложа нещо сладко?
- Разбира се, но и чаша вода.
- Топла или студена?
- Няма значение...