автор: atom

Вятърът отлюспва мисълта
и хвърля стърготините в очите.
Временният свят ми обеща,
че ще ми бъде винаги учител.

Само в мен животът остаря.
Илюзиите се самоподдържат.
Нуждата от истинска зора
е твърде лековерна и избърза.

С някаква надежда ме обви,
но само за да спра да виждам чисто.
Спъвам се в наболите треви
в земята на отлюспените мисли.

Вятърът дали е впечатлен...
Самото впечатление е вятър.
Пускам всеки мрак да влезе в мен
и чак сега покълва светлината.