автор: fadul

Нощта затулваше със шепи
телата ни, в греховен спазъм слети.
За звуците й – глухи, слепи
все бяхме. Като влюбени поети
се вписвахме в ноктюрното на мрака,
и пушехме цигара след цигара.
И само балдахина на житата,
свидетел бе на сладката поквара...
Там, дето хляба се зачева,
разкъсвахме привички, нрави, дрехи,
и там Адам намери свойта Ева,
а Ева – своят рицар без доспехи.
...................................................
Годините минават. Ева вече
не е със своя рицар,
а със Санчо Панса.
Полетата с греха са тъй далече,
и нощите са светли и студени.
Но знам, че две тела, напълно слени
все някъде използват шанса.