автор: Lorena

Земята хвърля към звездите
последния си ангел.
По каменните слепоочия на планината
потича истина, кърви.
А аз отричам вселената,
която свива погледа ми
и го хвърля на облаците-
песове, затичали се към света.
Сълзи росата по стъблото
на жената,
сълзи за устни.
Ангелът със демонска усмивка
прехвърля залеза през рамо,
търкулва ябълката му
към последната жена в утрото,
която хапе черната земя
и тихо ридае с гласа
на черните кокичета,
пробили през прозрачната ú кожа.