автор: constellation

Зеленоокост гледа ме във мрака
и празнично обвива ме в загадъчност.
Над тежката коприна на косите ми
постила пак прозрачната обреченост
блестящото видение на дните ми.

Ръка подава ми и ме отвежда в другото
подреждане на мисли, възприятия
и казва ми: "отдавна си пораснала,
познаваш вече сложните понятия
на нашето тъй старо съществуване."

И сякаш нямам избор и те следвам
към аромата на тамян, олтар,
където ще ме свържеш със Съдбата,
за да поема път нелек, но стар
и да повторя старите ти стъпки.

А аз немея пред великата тържественост,
когато всички са забравили да дишат,
като че ли се случва непонятното
и историците в дебели книги пишат
как ражда се един човек "нормален".

И с погледа си цепя мрака
стояща сякаш в неведение.
Като слепец ръка подавам да напипам
сърцето ти, о, бляскаво видение,
но в липсата оставам изненадана.

И крачка правя към съдбовното
лишена от подкрепа и утеха.
Получила съм мислите нормални,
наметната с нормалната си дреха,
поемам към нормалните си цели.