автор: ladyinblack

Уж пролет бе от дъх по-близко,
а жал душата ми преви.
Посърнала, залягах ниско
в смирени утринни треви.
Допирах мигли до земята
и вдишвах, галих в унес ням
пръстта от тиха нежност сгрята.
Да можех тъй да се отдам -
докрай, а в мен живот да блика,
от мъдра светлина посят.
Да бъда обич слънцелика
и зърно, и сълза, и цвят…
Уютнинка да си намери
в мен всяко мравче, дрозд, бодил...
Прегърнала света неверен,
тъй както Бог е отредил –
да бъда пулсът на реката,
медa на майския салкъм.
А днес съм песен недопята
и тежък тътен, подир гръм…
Чезнея из дима битиен.
От треска – сън не ме лови.
Не ми е пролетно, не ми е.
Ела и ме влюби! Влюби…