автор: bbobbibgbs70

На Лорис Мануелян

Жена ми се обади по спешност, че баща ми не отговарял на стационарния телефон. Не вдигал и мобилния. Той беше тежко болен и лежеше прикован в своята къща. Аз си помислих за миг, че е заспал, но след малко тя отново ми звънна, баща ми мълчал.
Тогава разбрах, че нещо не е наред. Бързо напуснах работата си и тръгнах на галоп към него.
Както винаги там бе тихо, полутъмно и спокойно. Миришеше на цъфнали мушката. Чуваха се червеите, които прояждаха старото пиано на майка ми. И паяците, които грациозно закусваха в лъчите на слънцето.
С повече увереност отключих пътната врата и влязох в сумрачното антре. Бавно със скоростта на падащите капки от незатворената чешма в банята събух обувките си и си измих ръцете и лицето със студена вода. После суеверно се прекръстих пред голямото огледало в антрето и отворих вратата към стаята. Беше прекалено тихо. Ръцете ми натрапчиво ухаеха на здравец.

Баща ми лежеше на една страна. Белият му памперс беше пълен. Казах му полувесело да не се притеснява. Той не ми отговори. Аз му казах още, че ще го изчистим. Баща ми не помръдна и стана още по – тихо. Мушкатата отвън замирисаха на дъжд. Клекнах до него от другата страна. Той ме гледаше спокойно и отнесено с широко отворените си кафяви уморени хубави очи. Ръцете му, стиснали ампула течен аналгин бяха полегнали до тънкото му тяло грациозно, като на диригент. Дълги слаби ръце, все едно власинките от мрежата на паяка. Без никакво движение.
Извиках няколко пъти името му и се разплаках безсилно клекнал пред отворените му спокойни мъртви очи. Умрял, той беше се превърнал в картина. Художникът...Красив и бял. Елегантен. Погледът му беше кротък и вече безразличен. Беше извънземен и безпроблемен. Очите на баща ми не познаха собствените ми очи. В тях се отразиха сълзите ми. Все едно изтичаха от мен. В един момент се обърках. Защото той мъртъв рисуваше с очите си по моето мокро лице отразено в тях.

Тези очи днес виждам пред себе си. Те ми напомнят, как лекарката плака, когато го видя два дни преди да умре. С тяхна помощ виждам и му се обаждам на мобилния телефон, който зарових заедно с любимите му неща в цветния ковчег заедно с книгите ми. Само че той не ми отговаря. Тогава се обръщам към небето и отново чакам, но тишината става все по-осезателна,силна и страшна. После тихо затварям телефона и си казвам, че никога вече няма да набирам този номер. Даже изхвърлих на боклука листчето с цифрите записани на него.

А вечер луната е толкова съблазнителна. Както сутрин слънцето. Започнах да гледам на тях така с отворените очи на баща ми. Възбудени и влюбени. Те ме парят всяка сутрин с остротата си. С кипежа си. С желанието си за живот. Даже когато болезнено сложа капки в очите си умишлено за да изпусна нещо и да се скрия, те ме карат да продължа напред.
Аз сутрин поливам очите на баща ми с вода в любимите му саксии с мушката. А те ми се радват и за отплата цъфтят в червено и розово. И капят, ли капят. Дори и в бяло. Тези истински, искрени, неопетнени, величави, отворени очи на баща ми. Които светят от леко набръчканото ми непокорно лице, като черноморски фар. Обещавам...Не, заклевам се, че няма да затворя очите на бащи ми. Защото... Въпреки усилията на гробарите в деня на неговата смърт, те останаха отворени, като завещание към мен. Нормално очите на човек се затваряли от близките му, в момента, когато умирал.

Може би, когато някоя топла ръка затвори и моите очи, ще заспят и тези на баща ми. Прераждането според мен се състои в това, да оставиш живот след себе си. Да имаш деца и когато си отидеш от този свят, да възкръснеш в тях.Да бъдеш част от тях. Най – вече в очите им. Влюбен и красив, такъв, какъвто си бил, когато ти си го създавал. Този нов и красив живот. В разгара на любовта...
Очите на баща ми все още са отворени. Затова ме вижте спокойно и уверено. Аз ще ви приема от негово име. Ще се усмихнем за общото ни здраве. И ще останем такива. Усмихнати и запечатани в дъждовното небе.
Очите на баща ми са в луната. Спокойна и кръгла. Като бременна в деветия месец жена. Въпреки облаците и лошото време, те остават отворени, дори и на сън. Обърнати към слънцето, без да ги е страх, че може да ги ослепи.
Нас двамата, не ни е страх от светлината. Напротив ! Чакаме я с нетърпение в скучните дни. Светлината...Той със своята позасъхнала палитра в черния космос и аз застинал пред белия празен лист с молива. Погледнете ни. Миришем на дъжд, на лавандула, мащерка и окосена детелина.


В тъмното два запалени чифта очи, които плуват свободно в залеза и изгрева. Всеки ден. Както в онези безкрайни топли светулкови нощи на село , когато небето падаше върху нас, заедно с песента на щурците. И нощния свят ни гостуваше за кратко. После с подстриганата послушна луна отлитахме към реката. За да пуснем в дългия й сребърен ръкав новородени огледални риби по пътя към безсмъртието.
И до ден днешен продължавам да поливам изкуствените цветя в гроба на баща ми с очите си...

Тоест с нашите очи, докато все още съм жив.
А това ще зависи от него. Защото никой не умира, докато има кой да го обича. Поне на теория. А аз го обичам. Казвам го прекалено късно, но истински. Баща ми, гледам те в очите и ти казвам, че те обичах и приживе. Заради простия факт, че ме научи да виждам и обичам слънцето и луната. Всеки ден. Всеки Божи ден откраднат живот, пречупен през призмата на отворените очи на баща ми. Равен на хилядолетия...
Някой скоро ми каза, че негов приятел сънувал баща ми. Той плачел, защото бил останал без собствена къща. Нямал покрив над главата си. Молил се за помощ на Господ. Човекът, който сънувал това, говорил срещу мен. За това, че съм направил ремонт на жилището, в което баща ми издъхна с отворени очи, още преди да минат 40 дни от кончината му. Това съм го чувал и от други...

От такива „ доброжелатели „ очите ми стават по – отворени и намръщени, въпреки, че няма смисъл. Защото пак ще повторя, че това са очите на баща ми. Той е в мен, заедно с духа на майка ми. Тримата пак сме семейство. Само че физически и духовно разпънато във вселената. Този път аз съм мотора. И няма да позволя на никого и с нищо да го загаси.
Нито да почернеят светещите му, свещени за мен далекобойни фарове. Поне, докато съм жив. Ще светят надалеко. За да достигнат звездите и някой ден останат при тях завинаги. Като семеен усмихнат зодиак.
Независимо от преходния вятър на хорската злоба и завист.

Аз ходя на гости при моите родители в техния свят. Но и се връщам на земята. И съм сред хората. Моите родители също са на земята и ми помагат. Само че единствено аз ги виждам и усещам, и то дори и на сън с отворените очи на баща ми . Често си ходим на гости. Тук и в отвъдното. Не е вярно, че никой не се е върнал отгоре, от онзи свят. Моите родители се връщат при мен всеки Божи ден. И аз се връщам, на земята след като им погостувам. Качвам се на светкавичния асансьор и с грохота на гръмотевица се втурвам в личния си толкова вълнуващ и хубав живот изпълнен с пъстри спомени и видения. А какво по – хубаво от това...?! Само Бог да ми е на помощ !

2008
Боян СТАНИЛОВ