автор: bbobbibgbs70

“ Къде отиваш, на плаж ли...? “
Натъртено отговорих : “ Не, на погребение.”
Не се почувствах неловко след този лаконичен и натрапчив отговор, защото въпросът беше излишен.
Още вчера припомних на моя квартирант, че ще ходя на смърт. Дядото на много близък мой познат почина. Той ми разказа как станало. Не внезапно, напротив. Обратно на очакванията, дядовото сърце издържало дълго и той
вегетирал близо две седмици. Бил на 85 години – винаги здрав , не боледувал от нищо по – сериозно през целия си живот. Хапчетата за употреба били за него новост и отегчение. За жалост се оказало, че има неизлечим проблем с простатата. Болестта, наречена бичът и чумата за мъжете на възраст. Когато състоянието на дядото се влошило и дори катетърът спрял да помага, болният постепенно престанал да яде. Само лежал по гръб и с длани разказвал безшумно детските си истории, които все още помнел. Върнал се постепенно към началото на своя живот, през младежките си години, когато станал истински рибар, после началото на зрялата възраст. Запознанството с жената, с която били заедно вече повече от 50 години. И пред която сега лежал безпомощен и зареден с памперс. Не говорел, а махал с ръце, когато за кратко внезапно получавал страшна сила. После спрял да пие и вода. Близките му мокрели черните напукани устни с вода, оцет и лимон, но езикът и гърлото отказвали да приемат животворната влага. Дните около смъртното легло се нижели бавно и мъчително както за дядото, така и за хората покрай него. За да се стигне внезапно до очаквания край, по неочакван за никого начин.

Във фаталния ден неговата баба пиела кафе с дежурната си роднина в съседната стая до одъра на дядото рибар, когато изведнъж въздухът в помещенията спрял за секунди. Бабата и нейната близка обаче, отнесени в тежки приказки и спомени за минало и отлетяло щастие, не усетили какво става в другата стая. А там тихомълком се промушили през затворените затулени прозорци, пляскайки с меките си бели криле, четири млади ангели повикани от умиращия човек. Взели дядовата душа на тепсия, дръпнали я нагоре и оставили бездиханното тяло само, обездвижено и студено. Да, ама бутнали леко единия прозорец с разширилата се от топлата мъка дядова душица и кучето, дремещо при двете жени, чуло. Четириногото, собственост на бабината роднина – тънък черно - кафяв пинчер с щръкнала като запетайка опашка, усетило кражбата. За това му помогнали прозрачните вечно изпънати напред големи уши. Надушил пинчерът как ангелите задигнали мълчаливо леката дядова душа нагоре към небето и оставили долу на земята мъртвото тяло. Кучето скочило като ужилено и хукнало към мястото на инцидента и започнало да лае като обезумяло и да вие с опъната към прозорците муцуна. Там обаче вече нямало никой. То разказвало прегракнало на двете дотърчали при него жени какво се е случило с въртене на муцуната и с пулене на кръглите си жълти очи. Двете обаче само гледали неразбиращо към неподвижното слабо дядово тяло и не смеели да го доближат. Докоснали го за ръцете, разбрали вече какво се е случило и му казали нещо за сбогом на изпроводяк към оня свят. В това време полъхнал вятър и затворил със скърцане открехнатия прозорец. Кучето продължавало да лае и да се върти в кръг, но така и останало неразбрано...

Мъртвецът бе преоблечен в чист костюм и положен в строг кафяв ковчег, отрупан с цветя по средата на хола. Едното око на дядото бе леко отворено и като че ли ми намигна за поздрав, когато си пробих път към него сред хората в подготвения за опело апартамент на стареца. Той се намираше на петия етаж в нова студена и мрачна отвътре кооперация. Носех му два червени карамфила и след като ги положих на замрелите му гърди, се огледах с вълнение, за да открия някакви следи от избягалите с дядовата душа ангели. За тях и всичко случило се вчера на входа набързо ми разказа пинчерът, след като му дадох няколко сладки за Бог да прости. Всичко ми каза, защото аз наистина му повярвах и явно ми пролича. Вдъхнах му човешко доверие. Затова четириногото се отпусна и ми описа всички подробности от трагичния ден. Иначе не си мислете, че лесно може да се излъже едно куче, особено пинчер. Така двамата станахме приятели с общата си тайна.

После лентата на горещия летен ден се завъртя много бързо.Аз бях един от носачите на ковчега надолу по стълбите, защото асансьорът бе твърде малък за него. Оказах се четвъртият отзад вляво. По традиция най-близките хора не трябваше да носят дървения сандък до последното му ложе. Щом решихме да тръгнем, много непознати за мен хора започнаха теоретично и с доказателства да дават съвети как бързо и лесно да слезем невредими до долу. А стълбището да си призная бе наистина доста трудно и некомфортно за носене на ковчег. Като пукната хармоника – назъбена и счупена . Половин час преди да дойде катафалката повечето присъстващи около нас започнаха да разправят, че със сигурност ще изтървем ковчега с мъртвеца, заради изкривеното като лабиринт стълбище. Да, но не стана така.

Тръгнахме бавно и несигурно по стъпалата надолу, като трима от носачите бяхме без опит, а един от нас вече имаше няколко участия в такива процедури. Постепенно обаче краката , ръцете и мускулите ни задействаха като единен механизъм. Тогава изведнъж на помощ ни дойдоха четиримата ангели, които незабележими за останалите освен мен обвързаха ковчега с дебели метални въжета. С осемте си криле като хеликоптер над нас те понесоха с лекота ковчега надолу. В краката ми вървеше и пинчерът с щръкналата опашка и победоносно ме поглеждаше, щастлив, че и аз виждам това, което той бе видял и после разказал. В една от кратките паузи между етажите, когато държахме сандъка на рамене, а ангелите бършеха потта си, звънна мобилният ми телефон. Прибраният в тесния ми джоб на панталона мобифон дрънна с позната прискърбна мелодия на най-близкия ми тогава роднина. Бях сложил специално Лунната соната, за да го разпознавам , щом ми звъни. Тя бе безпомощна парализирана жена, която живееше в чужда квартира с болногледачки. Те поддържаха нейната лична хигиена и тази на помещението. С мъка извадих телефона и сложих слушалката на зачервеното си уморено и тупкащо ухо и съвсем без да искам, чух жената да проплаква, че е оставена сама, а нейната домашна прислужница е откраднала парите й и няколко дрехи и повече няма да се върне. Потрепервах от яд в моментната си безпомощност, но гледах да запазя самообладание и да не се издам пред колегите ми по носене. Лошото бе, че разчитах на част от откраднатите вече пари, за да платя на друг роднина. Ставаше дума за погасяването на месечен наем за една малка и крива като тези стълби боксониера, в която живеехме с квартиранта ми. От яд залитнах по стълбите надолу, но не се подадох на тежината на ковчега и се овладях .
С невидимата помощ на ангелите, които изчезнаха така, както бяха и дошли, стигнахме благополучно до катафалката.

На гробището поставихме ковчега затворен в приготвената прясна черна яма. Други десетина рова зееха пресни по –нагоре в най-новата част на траурния парцел, който се намираше съвсем в откритата нива. Започнахме да хвърляме буци пръст отгоре. Шумът от ударите им по капака се сля с монотонното ридание на опечалените роднини. Един от тях не издържа на напрежението и започна високо и силно да плаче и ридае и се наложи да го приберат в колите, за да не припадне и да се избегне тягостното настроение у околните. После мургавите гробари оформиха купчината над гроба като временен трапец, отрупан с цветя. Роднините на дядото им платиха за работата и момчетата, ухилени и доволни, отидоха да се черпят с мастика преди поредното погребение под палещото юлско слънце.
Именно този следобед потен и замаян, се мъчех да се сетя за сутрешния си разговор.

Гърбът ми охкаше, гърдите ме стягаха, чакаха ме куп неуредени и нерешени лични въпроси. Трябваше да се погрижа и за безпомощната изоставена и ограбена жена, за която никой друг освен мен не си мърдаше пръста. Трябваха ми и пари, за да платя наема на малката ни боксониера. Погледнах към соленото слънце и подсвирнах няколко пъти на пинчера, за да му дам шепа соленки и сладки, останали от подавките за Бог да прости ! Кучето обаче не отговори. Чак тогава в тишината на опустелия временно парцел в гробищната нива се сетих какво ме бяха питали сутринта. Дали не отивам на плаж. Уморено и сърдито отново повдигнах взор нагоре към натежалото като огромен жълт котлон юлско небе, което като че ли превключваше на по-топло летните си реотани. В този момент наистина ми се искаше да съблека с крясък черните си изпотени дрехи и да се хвърля в морето. Тогава пред мен обаче зееха само озъбените черни дупки на останалите все още празни кафяви гробове. А от ангелите нямаше и следа.

Танцувайки с вятъра отгоре падаше самотно бяло перо, което единствено сякаш ми съчувстваше и бързо ме върна към реалността. Трябваше да тръгвам, защото наистина имах прекалено много работа за свършване, а пратениците на Бога явно предпочитаха невидимо да танцуват, вместо да ми помогнат. Неволно си спомних приказката за неволята и за първи път през този ден се усмихнах. Място за колебание нямаше, трябваше отново да се оправям съвсем сам. Сложих си тъмните очила и засвирих с уста някаква любима мелодия, вече не я помня. Опитах се пак да се усмихна на слънцето. Преди да тръгна се завъртях в кръг около отрупания с цветя пресен гроб като танцуваща нестинарка. Само че вместо върху тлеещи въглени босите ми крака докосваха стотици бели пера, покрили земята в гробището като летен сняг. Бях ледено топъл морски скиор….

2006
Боян СТАНИЛОВ