автор: Tiranozavar

- Това е моето бунище, братче.
Гласът ми е толкова нисък, че онзи отсреща се накланя настрани, за да ме чуе. Сивото му продрано яке е увиснало на раменете. Бузите му са толкова хлътнали, сякаш някой нарочно ги е дълбал и е ползвал тъп нож, защото лицето му е набраздено, като намазано с масло. Веждите му гъсти, а клепачите му синьосивкави. Гледа ме втренчено, изпъва рамене, по ноздрите и едва наболата брада се плъзва ярост.

- Няма как, братче – подемам отново със същия тон и бавно го приближавам – Тук командвам аз. Това цялото бунище – вдигам ръцете си край тялото и описвам кръг - е мое. Моята райска градина! И новобранци не ми трябват...
Онзи отново накланя глава и виждам, че шията му е увита с мръсен парцал, по който има кафеникави петна от кръв. Под якото е със сако, изглежда почти чисто, карирано с облечени в кожа копчета. А под него блуза, в същия кафеникаво кървав цвят. Изглежда изпаднал. Прогонен или прободен... Все ми е тая. Приближавам го и го хващам за ревера. Блъскам го силно, а той залита.
- Аре, фъс – изсумтявам почти в лицето му – Чупката! Бегом да те няма! Много мразя навлеци!
Онзи отстъпва две крачки встрани, като че ли се колебае, а после с огромна почти мечешка длан бърка в джоба си. Цялото му тяло клюмва, като че ли ще се оттече в джоба и ще изникне в някое друго пространство. Някой, който дреме в скритите гънки на якето, ще стисне устни, ще изсмуче въздуха, а заедно с него в паралелната вселена ще се окаже и новодошлият. Вади ръката си и я обръща с длан към мен. Държи нещо като табакера. Отваря я. Пурети, цели целенички. Не съм виждал такива от години. А и на бунището рядко се намират цигари. Обикновено смуча фасове или изтръсквам тютюна от някоя наплюнчена пура, за да го дъвча и се стопля. Посягам и си взимам една. Капачето на табакерата се затваря с тих звън, а мъжът вече вади кибрит. Клечките са влажни, но онзи явно има опит, разтрива клечката между дланите си, бърше я в ризата и накрая пламъчето лумва за миг, докато в гърлото ми пуретата въздъхва.
- Искаш да се разберем? – питам го и му давам знак да ме последва.
Наоколо мирише на влажни парцали, гнилоч и урина. Рядко идвам към средата на сметището, а и тук отдавна няма нищо. Бездомниците преди мен са опоскали всичко, а след такива остава само леш и врани, които чакат да се отдалечим, за да изкряскат щастливо над главите ни и се захванат с мухите, червеите и мухъла, които тук избуявят. Мухите също. Тлъсти, мързеливи, самодоволни. Един ден ще си направя шиш от тях. Ще ви скъсам главичките, мамка ви и лешояди. Явно говоря на глас, защото онзи тихо изстена. Понякога бездомниците се смеят така. Нещо средно между хрип, суха кашлица и скимтене. Като на кутре или малко дете, което се е задавило.
- Иначе помияри няма – му казвам – Изядоха ги. И не си мисли, че съм ги изял аз, братче... Баровците бяха. Идват нощем, с мощните си автомобили, спират ей там сред дърветата и залагат капани. А после кучетата вият, вият... Ще ти се скъса сърцето. Прибират ги в багажниците и отпрашват. Дали им смучат кокалите, а? Кучешки костен мозък. Бау!
Смея се високо и вече стигаме предградията. На периферията й казвам така. Тук разтоварват камионите. Идват от същото място. Горди, мощни, ръмжащи. Отварят търбусите и изсипват. Обелки, парчета, огризки. Шофьорите им пушат, за да не усещат вонята, а аз чакам, скрит ей там в онази дупка. За мен тази миризма е като манна небесна. Като пухкав хляб. Като топла кожа. Пуретата ми прегаря, огънчето вече хапе пръстите ми. Мятам я зад гърба си, а два гларуса пикират, за да я уловят. Новодошлият отново вади табакерата. Виждам, че носи гривна, някакви преплетени ленти, които се показват от ръкава. Този не е бездомник. Бездомниците не носим бижута, нито табакери, нито имаме толкова много дрехи. А и за каква са ни... Цялото бунище е един гардероб. Мога да се маскирам като какъвто си пожелая. И да си сложа медал даже. От черупка на яйце или капачка от консерва.
- Няма да ти се пречкам – казва накрая и поставя тежката си ръка върху рамото ми. Усещам допира му чак в зъбите. – Не съм дошъл, за да ти взимам територията.
- А за какво си дошъл?! – изсъсквам ядно – Да не си турист?
- Исках да те видя отблизо – казва отчетливо, докато отново се опитва да изсуши клечка кибрит. Пламъкът лумва пред устните му.
- Досега откъде си ме гледал?
- Отстрани или отгоре, както ти харесва – ми отговаря и ми подава запалената пурета – Хайде, аз ще тръгвам. Пък ти си вземи другар. Може някое куче... Да се грижи за тебе, да те следва...
- Ти да не си нещо луд, братче? – внезапно чувствам слабост и се налага да седна.
Онзи присяда до мен и едва сега забелязвам, че очите му са сини. И много бистри. Зениците му плуват като по вода, а усмивката му се разплисква върху лицето. Почти ме заслепява. Вдига ръката си и тя като че ли се разгъва, докато стигне до мен. Пръстите му завършват с дълги, извити нокти. Сливат се с очите, от които синият цвят ме убожда.
- Не съм луд – изрича и навежда глава. Ноктите му се отдръпват на милиметри от кожата ми – Всъщност, аз не съществувам...
- Чисто луд – гласът ми трепери, но се овладявам - Луд до мозъка на костите!
- Грижа – изрича бавно – Грижа, тревога и милост.
Ноктите му отново се показват под кожата. Описват светлосиня, пълна с искри дъга.
- Милост – изрича така, сякаш се учудва на себе си.
Краката едва ме държат, но вече съм прав до него. Изплашен до смърт.
- Айде – подканям го – Махай се.
- Всеки има право на щастие, нали? – сините му очи ме удавят. Едва си поемам дъх – Вземи си куче. Осинови едно, пък аз ще се върна за двамата... Жал ми е да те водя сам. Разбираш ли?
- Не, братче, не разбирам. Ти си луд, затова изчезвай. Фъс...
- Ще го кръстиш Марс и ще е добро куче. Половин овчарка.
- Не обичам кучета, братче...
- Страх?
- Пръждосвай се.
Обръща ми гръб и тръгва. Подметките му потъват в калта, но в гръб изглежда силен. Ускорява крачка и почти се изгубва. Скоро ще стъпи на твърда земя. Далеч от моите селения, от моето бунище и от моя свят. Преди да продължи се обръща и ми маха.
- Без куче е лесно, братче – провиква се. Сякаш се киска. Подиграва се.
- Ще му викам Марс – отговарям му, но гласът ми не стига до него. Много е далеч, а въздухът край мен се сгъстява.
Онзи вдига ръка, сочи с показалец небето, а аз очаквам ноктите му да го пробият. Поглеждам нагоре, докато тялото ми пада назад и потъвам сред тинята. Грохотът на камионите се чува отдалеч. Някъде отдолу има твърда земя, но къде... Отпускам се в обятията на бунището и парцаливите му обятия ме покриват. Преди да се задавя изричам тихо „Марс“ и съм сигурен, че където и да е, той ме чува. Последният помияр. Единственият спасен.