автор: esperanca

Част трета

Омая

снимка

На ограда от ратанови пръчки виси табела с прогизнал картон. На ръка е изписано:”Вход – 12лв. Островърхата колиба, изплетена от същия материал е празна и наводнена. Няма на кого да платя и затова стъпвам върху настлана с чакъл алея и продължавам през млада борова гора. Вляво, под скован от дъски навес са паркирани пет велосипеда, по-бързия начин за обиколка из петстотинте декара площ, върху които е разположено селището. Сред боровите иглички върху чакъла на равно разстояние са наредени бели кръгли топли, които през нощта светят. За да не дразнят в пейзажа, от по-тънки ратанови стебла са измайсторени островърхи шапчици с крачета забити в земята и поставени върху лампите, от далеч приличат на малки сламени колибки. Минавам покрай навеси , където са складирани кубици дърва и под други за инструменти . Дъждът продължава безмилостно да се плиска върху ми. Температурата на въздуха е един градус по Целзий. Зашеметена от двудневния магнетизъм на потъналите в мъгла планини, при постоянно изливащия се потоп, със сетива опиянени от нюанси и тоналности на зеленото, загубвам напълно представа за реалността. Алеята отвежда върху обширна поляна, с ярък електриков килим, който боде в очите. Няма и следа от пътека. Отвсякъде ме обграждат зелените багри на растителност, чиито бои се размазват под камшиците на дъжда. Притварям клепачи. Краката ми са нагизнали във вода и въпреки платформите на обувките са мокри до кокалчетата. Отварям уста, за да поема дълбоко въздух с надежда съзнанието ми да се проясни. На около два метра пред мен стои иззидан от камъни квадратен стълб с височина малко над моята. В горната си част очертани с по-големи плочи между камъните има два шахматно поставени отвора, през които на интервали излиза някакъв ароматен дим, като изпафкан от цигара. Не зная колко време се пуля в него. Разумът не извиква никакъв отговор за чудото, намиращо се пред мен. От мозъка към сърцето пролазва страх. Преди да попадна в паническата му хватка, тръгвам напред. Движението ако не ми даде отговор, поне ще ме отдалечи от страха. След няколко крачки разбирам, че поляната е с лек наклон. Продължавам по извитата й дъга и се спускам на по-ниска тераса, под която е първата къщичка, до която стигам. В един миг разбирам, че странното нещо пред мен е комин и с влизането си в селището съм минала по покрива на глинена къщичка, която се оказва ресторантът на комплекса. Цялата конструкция е вградена в земята, челната страна е стъклена. Наднича изпод навеса с огромните си очища към натъналата под дъжда цветна градина, разположена между естествени черни скали с причудливи форми. Под навеса на пейка седят двама мъже , увлечени в разговор, загледани в дъжда. В момента , в който ме забелязват, стават на крака. Вероятно продължавам да излъчвам страх, а и понеже мълча, единият напуска защитата на навеса , излага се на дъждовните шамари, хваща ме предпазливо за лакътя и ме въвежда в помещението. Топлината отвътре ме посреща и замъглява съвсем съзнанието. Машинално регистрирам, че има още хора, които при появата ми спират разговорите си и няколко чифта очи се вторачват любопитно в мен. Настъпва ужасно протяжна тишина. Мълчанието при хората, не е като това на природата. Аз още не мога да се окопитя и с трескав поглед обикалям стаята от вътрешната й страна. Тук всичко е направено от глина, дърво и камък. И не разбирам как, но интериорът граничи с изискан лукс. Погледът ми се връща повторно върху предметите и сама не зная какво търся с очи. Мисълта за комина е залепнала като мокра риза за гърба и установявам , че не виждам камина или печка, за да си обясня топлия въздух , който ме обгръща и е причина за странното нещо, което първо ми се изпречи, влизайки в селището и вкара ума ми в недоумение. Изведнъж измежду хората се шмугна малко кученце, изджавка до краката ми, подуши ме и доволно/явно му мириша на Чародей/след като ме прие, започна да ближе обувките ми. То ме възвърна донякъде в реалността. Обръщам се наляво, където зад дървен изящен пангар стои жена и разбиращо ме гледа. Тънка усмивка се спотайва в ъгъла на устните й . Бузите ми лумват в издайническа червенина и си давам сметка колко глупаво изглеждам с полуотворената си от смайване уста. Успявам да смотолевя , че искам да си платя входната такса и някой да ме ориентира в посоката за обхождане на района. Жената ме пита за колко човека ще платя, аз отговарям за един. Тя на свой ред се опулва, че ще се движа сама и бързам да замажа положението, оправдавайки нежеланието на другите с дъжда. Мъжът, който ме въведе в къщичката ме чака отвън. Посочва ми края на поляната и започва дълго разясняване по коя пътека да тръгна, кога да завия на ляво, кога на дясно…естествено, не запомням нищо. Съзнанието ми хваща за ориентир три пункта, които се отличават сред дългото обяснение по това, че не се повтарят и аз се стремя да ги задържа по-дълго преди дъжда да ги измие от паметта – средната пътека преминава през гората; от другия край извежда на широка, настлана с чакъл алея, по която може да се движи и автомобил; накрая обхода се затваря в кръг и ще се озова в началото. Ето ми сега приказка, с лабиринти, която трябва да избродя сама. И понеже всичко в живота се случва по-щедро, отколкото съм го пожелала, приказката има и екстра – проливен, мразовит дъжд, който прониква през дъждобрана чак до костите.
Ако в Ковачевица светотатствах, тук съм в светилище.
Пътеката на места преминава в изсечени в земята стъпала покрити с широки плочници между композиции от черни с тъмно зелени нишки омагьосващи камъни . Излезлият вятър завърта небесните воали на дъжда и рисува магичен ритуален танц покрай полираната черна гръд на скалите с неправилна форма. Интуитивно следвам водния танц и попадам в синхрон с агрегора* на местността.
Тишината тук мога да режа на парчета и от кубчетата й да подредя пъзел на отговора коя пътека да поема, така че да следвам кръга, където са разположени къщичките, държейки вярната посока, без да губя време за връщане ако сгреша. Силно концентрирана действена енергия протича между черните пирамиди на скалите и ме води изпълнявайки връзката мисъл – форма чрез невидимата си нишка с доверие. Вятърът усили скоростта. С измръзнали пръсти се опитвам да задържа чадъра. Постоянно се налага да повдигам качулката на дъждобрана, която пада ниско над очите ми. В Родопа турмалина на планината има меко сияние приглушено в сините тонове на индиколит** и верделитово*** зелената гама. Тук, в Пирин остро просветва с черния блясък на шерл.**** Цялото място е огромен олтар. Все едно метеорит се е разбил в земята и след като е изгорял, отломките му овъглени и окаменели стърчат със забити в небето върхове. Черният цвят е символ на Вселената. На дълбоките води, пълни с възможности и откриване на нови неща. Тайнството на мрака, енерго-информационна структура, която натрупва електричен заряд и при целенасочени действия ражда живота.Търпи развитие чрез обмяна на информации и енергии.
Изпитвам страх. Вървя между изумителните композиции на скалите, около които са оформени различни кътове. На места алпинеуми допълнени с посадени от човека растения, накители по това време цветове в огнените гами на жълто, оранжево и карминено, с малки кокетни езерца; на други извити глинени пейки, масички и столчета в екзотични форми и инсталации от ратанови пръчки над тях, изплели кокетни абажури, в чийто обков перлено блести осветителното тяло на лампа. Опитвам се да си представя красотата нощем, когато запалят светлините. Непосилна е за човешките сетива. И сега я понасям трудно, с полуотворени устни, поради недостигащият от възхита кислород. Красотата носи спокойствие на измъчената душа. Общуването с природата настройва за безкрайната мъдрост на висшия Аз. Води до неизследвани измерения на вътрешната сила. Обгръща с уютното наметало на мълчанието.
Докато търся къщичките, още не зная, че са седем на брой, минавам покрай изкуствения басейн построен в средата на най-голямата формация от черни скали. Представям си какво е да лежиш върху нежното зелено на тревата в топъл ден, да четеш книга, а слънцето да опалва черните върхове на тайнствените камъни.
Когато откривам първата къщичка се изпълвам с по детски чиста и невъздържана радост. Разбирам, че се движа в правилна посока. Последователно стигам до двете езера. На брега на първото самотно е закотвена лодка. Вглеждам се в балончетата, които водните капки образуват по езерното гръбче и то ми заприличва на вкусно блокче аеро шоколад. В бързината съм забравила телефона в автомобила. Сутринта не съм пила кафе, а и никакви други течности. Не зная колко време се лутам из местността. Деян вече се тревожи. Дъждобранът отдавна е прогизнал и цялата съм мокра. Студено е. Забързано продължавам налучвайки вярната пътека. Къщичките са разположени в гора, до тях няма указателни табели. Трябва да се открият. Понякога пътеката преминава в живописни мостчета над река навътре сред дърветата. Спирам до всяка колкото да я снимам. Приказни са с причудливите си форми. Всяка една е съобразена с пейзажа и вградена като негово естествено продължение, без да дразни, го допълва. Направени са изцяло от дърво, глина и камъни. До някой от тях са поставени масички и столчета от дървени пънчета, до други изградени глинени огнища и скари, до трети иззидани чешми с корита от обли камъчета вградени в дървени пейки с облегалки. До всяка една има нарязани и нацепени, складирани под навеси кубици дърва. Попаднала в страната на чудесата със сетива блокирани от красота и студ, не мога да мисля. Отдавна не броя къщичките. Мозъкът ми прогизнал от влага е огромна набъбнала гъба. Усещам, че е изминало много време откакто слязох от Зафирата. Дано Деян не тръгне да ме търси. Не зная какво ми предстой напред, но се надявам да е по-малко разстоянието, отколкото ако реша да се върна по обратния път до изхода. А и не съм сигурна, че ще мога да уцеля пътеките, по които минах, за да стигна до тук.По средата на второто езеро расте внушително дърво с кичеста корона. Погледът ми е привлечен от движение в клоните. Излита голяма птица разперила огромни крила.Черните й пера зловещо проблясват между водните игли и въпреки страха, които почти ме блокира, не мога да удържа възхищението, с която наблюдавам как пикира над езерото. Мисълта че мога и да се загубя, а няма как да сигнализирам за помощ, започна да яде съзнанието ми. Ускорявам крачки, колкото ми позволяват останалите сили и се упреквам, че отворих врата на страха, през която влезе и студ – цялото ми тяло е вкочанено и боли, гърлото ми пресъхна – както винаги не нося вода със себе си и преди да се предам на паниката пред мен се изправи чудатото нещо с два отвора бълващи ароматен дим. За разлика от първия път, сега истински съм щастлива, че виждам комина от началото на обиколката. Като с вълшебна пръчица някой отмахна тревогата и се затичвам към Зафирата.

Деян е бесен. Трябва да изглеждам много зле, щом се въздържа от забележки. Поглеждам таблото – минали са два часа. Почти хриптя, изтощена от дъжда, усилието, обезводнена. Бързам да се освободя от мокрите дрехи, преди да ме втресе. Парното в автомобила е увеличено, това само засилва алергията . Умирам за една гореща напитка. В колата няма нищо, поне сок или вода…Преоблечена и суха затварям очи, отпускам се на седалката. Трябва да пестя сили, докато дишането ми се нормализира и стигнем до първото населено място, за да купим нещо за пиене. С полузамъглено съзнание виждам червените цифри от таблото на автомобила. Часът е дванадесет. Напускаме Омая – вълшебен, паралелен свят, изпълнен с чистота и мистика. Още преди да дойдем, Ахмед спомена, че нощувката за една вечер в глинена къщичка струва двеста и петдесет лева, ако е с четири легла, цената е четиристотин лева. В нея е включена велосипедна или пешеходна разходка по разнообразните еко пътеки, екологично чиста храна от региона, приготвена върху дървени въглища. Спортен риболов, чиито улов може да бъде поднесен за вечеря от майстор готвач, обслужване по къщичките, басейн с чиста вода и коктейл бар до него. Почиващите собствено ръчно могат да си приготвят храната на трите барбекюта, едно от които е разположено на остров по средата на по-голямото езеро. Има игрище за федербал и волейбол, тенис на маса. Любителите на коне могат да се насладят на планинска езда. Мечтая какво би било ако можех да си позволя няколко дневна почивка тук, където Чародей да тича на воля в девствената природа из петстотинте декара площ, чиято ограда няма да му позволи да се загуби и аз ще мога спокойно да си отдъхна без постоянно да се тревожа и да го следя с поглед. Може би мястото оправдава цената, ограничава масовия достъп, с надеждата, че избраните посетители ще съхранят по-дълго време чистотата му.
От първото населено място Деян купува двулитрова кутия натурален сок и впивам устни в опаковката без да търся чаша. Всяка глътка ме изпълва с кислород и захари, а погледът ми се избистря. Спокойно може да продължим за Гоце Делчев. Правим автомобилна разходка из града, докато изберем маршрута на връщане . Разчитайки на познатото, Деян иска да се върнем по обратния път. Вярна на желанието си да не минавам от едно и също място два пъти, настоявам да тръгнем за Доспат. Поради напредналия час не можем да спрем за кафе. Предстой ни да прекосим Родопа планина, Средна гора и Стара планина. Доволна, че тръгваме по маршрута, по който преди няколко години за двадесет дни направихме четири хиляди и сто километра обиколна из България, се примирявам, да пия кафе на някоя бензиностанция от големите вериги, където предлагат напитката с добро качество.
Поради упорития дъжд не успяваме да видим нищо от Гоце Делчев. Напускаме го по третокласен път в посока Доспат, а указателните табели обещават да стигнем след петдесет километра. Още в Сатовча дъждът премина в сняг. Вали косо, с навявания набива срещу нас. Родопа планина бързо побеля и много скоро върху зелената си дреха наметна леден плащ. Температурата на въздуха е един градус и половина по Целзий. Снежна великденска приказка. Десет километра преди Доспат снеговалежът удвоява силата си и от небето ни засипват пухкави бели парцали, които завихрени от вятъра танцуват вълшебен танц. В тринадесет часа и двадесет минути сме при язовир Доспат. Температурата е паднала до нула градуса по Целзий. Въпреки студа слизам да фотографирам мистично задрямалия под снега язовир. Винаги съм идвала тук само през лятото. Дивите коне на спомените препускат през кадрите като на кинолента и пред очите ми оживяват всички места, които съм обходила. Сбъднатата мечта от нощувките в дървените бунгала с алпийски покриви на язовир Широка поляна, разходките до Малък и Голям Беглик , до язовир Батак в сърцето на Родопа планина. Величествените й борови гори, водното й изобилие с многобройните чешми изградени на най-невероятни и причудливи места, които не пресъхват през лятото. Всяка стъпка напред в нуждата от движение е доказателство, че живея.
С изкачването на Доспатски проход попадаме в истинска снежна приказка. Видимостта е силно намалена. На места се е образувала снежна покривка от десет сантиметра. Шосейната серпентина криволичи между исполински борове, снежинките валсуват в балните си рокли и искам времето да спре. Едва забележимо вляво от нас е язовир Голям Беглик, завиваме по моста вдясно и се отправяме към Баташка планина.
Ранният след обяд преваля , когато излизаме от град Пазарджик и спираме на последната бензиностанция, за да заредим гориво за петдесет лева. Надеждата, че ще пия кафе ме напуска, след като и тук няма представителство на ОMW или Shell. Снегът отново преминава в есенен остър дъжд, чиито шипове се забиват по купето на автомобила, заплашвайки да го пробият и да пуснат студа, който напира през прозорците отвън. Доволна съм от поведението на Зафирата, обута с нови , втори сезон летни гуми Yokohama. Преминаването през Панагюрски колони и прохода през Средна Гора не са проблем поради височината до хиляда метра. Тревожи ни прохода Кърнаре -Троян, където ще ни завари настъпването на вечерта, когато температурите падат под нулата и ако там има снежната покривка на Родопа планина, спускането от билото, при паметника Арката на свободата ще отнеме време и ще бъде трудно.
В Панагюрище загубваме двадесет минути, поради ремонт в инфраструктурата. Улиците приличат на лунни кратери. Типично по български наред със старите указателни табели за Златица, Пирдоп са поставени и нови такива, насочващи промяната в посоката на движение, наложена от ремонта. Продължава да вали обилен дъжд и при отсъствието на хора, които да ни упътят, се въртим в кръг. Накрая се връщаме до бензиностанцията в началото на града, от където ни насочват как да излезем от този лабиринт. Никъде не виждаме таксиметрова пиаца и възможността да платим на някое такси, докато ни изведе отпада. Излизаме от града в шестнадесет часа без десет минути. Още не съм пила кафе. И докато се чудя как живеят хората без таксита и бензиностанции от големите вериги, небесата над нас се срутват и пропадаме в истински библейски потоп. Вода извира от земята и се излива върху ни, като заличава границата на хоризонта. Отстрани ни замятат мощни водни талази и попадаме в центрофуга на водна буря , която ни върти безпощадно. Зафирата отдавна не стъпва на земята, поради образувалия се аквапланинг. Гумите порят водния пласт със свистене. Залепила съм се за червените светлини от стоповете на френския миниван пред мен, натискам педала на газта, страхувайки се да не го изгубя от поглед. Чистачките мятат пера на бързи обороти, напразно. Единственото, което виждам са изплуващите за миг премигващи светлини на Реното. Като на магия изминаваме тридесет и двата километра и в шестнадесет часа и четиридесет минути сме при разклона за Пирдоп, където правим десен завой и се качваме на първокласен път „Подбалканска магистрала” . В седемнадесет часа преминаваме над Клисура, дъждът утихва и се връща в границите на обичайния от двата дни порой.
Изминали сме седемстотин тридесет и седем километра до тук. В седемнадесет часа и десет минути при Кърнаре завивам на ляво и започваме да катерим Беклемето. Проходът обещава да ни погълне в непрогледна мъгла. Преди да потънем в нея, поглеждам назад - Сопот и Карлово са щедро облени от залязващото слънце. Единственият летен пейзаж през цялото пътуване. Водите на язовир Копринка седефено златят. Минути на магичен покой, преди небесният светлик да слезе зад хоризонта.
Пълзим с тридесет километра зад автомобил с хасковска регистрация. Видимостта е до десет метра. Температура на въздуха – седем градуса и половина по Целзий. Мъглата е гъста като сирене и мога да я режа на филийки с нож. За предпочитане е пред снега, който ни изненада с отсъствието си. Участник от насрещното движение ни сигнализира за паднала скална маса върху платното. Шофьорът пред мен набива спирачки, респектиран от големите камъни, които са затворили нашата лента за движение. Използвам неговото забавяне, заобикалям го заедно със скалната маса и се връщам в дясното платно. Видимостта пада до пет метра. Деян подава сигнал на телефон сто и дванадесет за свлачище от скали, което е затворило лявата лента на двадесет километра от южната страна на прохода Кърнаре – Троян. С наближаване на билото дъждът се засилва. Под Арката на свободата едва пълзим. В дясно по скалите както винаги е останал неразтопен снежник. Със спускането в северната част температурите падат до три градуса по Целзий. Мъглата остана зад гърба ни. Започваме спускането на прохода под остър съчмен дъжд. Тук вече сме у дома. Преминаваме покрай Айдушкото сборище и не след дълго вдясно е конната база на Балканец, където съм учила високопланинска езда.
В осемнадесет часа сме в Ловеч. Изразходено гориво от шейсет и пет литра. Зареждане на бензиностанции Лукойл, поради петнадесет процентната отстъпка , изминати осемстотин двадесет и три километра. С всеки оборот на колелата планината извиси ръст в мен.
Пречистена, новородена, изпълнена с вкуса на живота. Природата е моята църква. Без епитимии, без деноминации. Откровено и чисто общуване, огледално отражение. Пътят примирява с човешката ни същност.


*агрегор – съвкупност от силно концентрирана действена енергия на едно множество;
** индиколит – син турмалин;
***верделит – зелен класически цвят на турмалин;
****шерл - чер турмалин - Различните цветовете са причинени от наличието на малки количества включения и следи от елементи, като зависят от мястото на формиране на камъка. Една от най-характерните особености на турмалините е тяхното оцветяване - много често те са обагрени в различни нюанси на един и същи цвят или едновременно в няколко различни цвята. Известни са турмалини оцветени в 5 различни цвята едновременно. Турмалинът е един от най-интересните скъпоценни камъни, които се използват в бижутерията. Според различните източници той е алумо-боро-силикатен минерал със сложен и непостоянен химичен състав, а според други - група минерали със сходен състав и физически свойства.