автор: bbobbibgbs70

Художникът гледаше планината с широко отворени трескави очи. Беше много слаб и брадясал с дълга смачкана сива коса. Снеговете от високия връх срещу него се топяха бавно във влажните му очи.
Художникът рисуваше грейналия пролетен цветен пейзаж в съзнанието си, като движеше съвсем бавно все едно бе диригент своите нашарени с тънки вени жълти ръце. И на двете имаше поставени системи. Течността от тях се вливаше методично в него като часовник.
Художникът лежеше съвсем сам в широка болнична стая, чиито големи прозорци гледаха право към планината. А тя, очарована от неговото съседство се променяше с всеки изминал ден. Понякога се показваше в целия си блясък - огромна и красива, нашарена в бяло по върховете си. Друг път, срамежливо се скриваше в пухкави облаци и изпращаше яростен пролетен дъжд към художника, за да разбърка боите му.
Силен вятър често променяше силуета на планината и разрошваше короните на дърветата. Тогава тя ставаше тъмносива. Вятърът си играеше на криеница с гневните тлъсти облаци над върха, като ги движеше накъдето си поиска, въпреки тяхната воля да стоят на едно място. Художникът рисуваше старателно всеки ден пейзажите във въображението си и трупаше картините на склад в сърцето си. Там бе отворил нов цветен албум за платната и ги пазеше ревниво от начумерените лекари.
Една сутрин той се събуди след приятен сън. Спомни си как синът му влезе в казармата. Момчето беше много дебело и смешно уплашено когато получи призовката си в пощенската кутия и стана ясно, че връщане назад няма. Щом обръснаха до голо и главата му, бъдещият войник не се разплака, въпреки, че сърцето му биеше силно като сутрешна камбана. Само дясното му око се поду и стана тъмно синьо. Художникът и неговият син махаха дълго на техните роднини, които се бяха струпали на високата тераса в тяхната стара къща и плачеха изпращайки новия войник. Все едно светът свършваше.
Баща и син мълчаха през целия път в колата. Окото на сина на художника беше още подуто и гледаше страшно към високия връх и казармата, накъдето отиваха. Предната вечер двамата изпиха ритуално бутилка червено вино и се смяха на глас - по мъжки до късно през нощта. Никой от двамата не можа да мигне до сутринта. Баща и син обаче, бяха се помъчили да изгонят уплахата от бъдещата си раздяла, което им се случваше за първи път. Все пак тя дойде...
Дъждът барабанеше по прозореца на болничната стая. Дърветата се огъваха под напъна на вятъра и като че ли се гониха по мократа зелена морава. Усещаше се аромат на люляк и окосена трева. Художникът знаеше, че прекалено дълго се залежа в болницата. Лекарите и неговите близки пазеха в тайна грижливо неговото реално състояние. То за него обаче, вече нямаше никакво значение...
Синът му доста променен с годините в сравнение с войнишкия период го посети ненадейно в болницата. Двамата дълго говориха като стари приятели и си припомниха хубави неща, които бяха преживяли. Срещата бе топла и емоционална. После бързо се разделиха. С обещанието, да е до скоро. Лицето на сина на художника стана тъмно, след разговора с лекуващият лекар на баща му.
Косата му се развяваше като крила на птица в алеята между пеещите борове, която водеше към изхода на болницата. В края й той се обърна, прекръсти се и бързо се стопи в милионния град. С клетвата, която даде лично на себе си, че ще се върне.
Планината грееше, затоплена от пролетното слънце. Синевата очертаваше загадъчните й женски форми и тя се наслаждаваше на собствената си гледка, отразена в небето като в огледало. Тя тайнствено се усмихна и пусна в ход цялото си великолепие, за да очарова и прелъсти художника. Той лежеше неподвижно на леглото си и дишаше тежко. Беше отслабнал още повече. Сивата му брада се бе развихрила хаотично по жълтото му лице. Очите му гледаха неподвижно в една точка. Системите вливаха като по часовник медикаменти в тялото му.
Изведнъж албумът с картините в сърцето му се раздвижи и изпъстри неговото съзнание. Сутрешният тоалет на планината нахлу с плясък в неговата палитра и разбърка боичките. Художникът отскубна с изненадваща сила маркучите от ръцете си и блъсна със замах металните стойки. Стъклениците с лекарствата се пръснаха с трясък на чистия керамичен под. Замириса на химикали. Художникът бос с кървави крака бавно се придвижи до прозореца и макар той да беше закован с големи пирони го отвори със светнал поглед. Изведнъж мокър до кости, той се озова паднал в средата на зелената ароматна поляна пред болницата. Бе оставил червена пътека след себе си. Топлият дъжд заваля още по-силно. Изми отпечатъците. Загърмя. Планината бързо се скри, въпреки че слънцето се помъчи да пробие черните облаци. В небето се появиха розови пеликани. И огромна дъга, която се разгъна по целия тъмен небосклон. После изгря още една, но по – ярка дъга. Тя стъпи с единия си край на поляната пред болницата и подаде мократа си цветна ръка на падналия художник, като му се усмихна. Без да се замисли той я пое и се изкачи на гърба на дъгата. Тя понесе художника като камила към върха на планината между черните облаци и плуващите в мрака светещи пеликани. Постепенно втората дъга стана по-голяма и по-цветна от първата. Художникът стъпи бос на снежния връх и веднага започна да рисува небето с освободените си от системите ръце. Беше пролет. Той накисна четката в жълтозелено и я отръска над гората. После я стопли и снегът започна да капе по планинските вади. Планината бе постигнала своята женска мечта...
Имаше любим човек до себе си.
Лекарите дълго се суетиха около празната стая с отворения прозорец на своя най-проблемен пациент. Не можеха да си обяснят как е изчезнал от болницата, при условие, че се придвижва изключително трудно заради болките по цялото му тяло. На всичкото отгоре, как се бе отворил закованият прозорец ? Лекарите потърсиха полиция и намесата на още компетентни органи, за да запазят накърненото си реноме на болница номер едно в страната. После всичко постепенно утихна.

Планината бе щастлива и по-зелена от всякога. Изглеждаше влюбена и красива. Беше цветна като младо - накичена с цветя булка с червени бузи, лъскави устни и грейнали очи, с дълги лилаво- червени къдрави коси...
След телефонното обаждане синът на художника се усмихна загадъчно и дръпна суеверно ухото си. И той беше по своему щастлив. Защото успя да помогне на една влюбена планина. И на един вече отречен от живота човек отново да може да рисува. И то не къде да е ! А на небето. Синът на художника хвърли мобилния си телефон в морето и тръгна по вълните му към слънцето и планината със снежния връх. За да помогне на баща си в изрисуването на утринното девствено усмихнато небе. Морето отвори пред него дълъг и изпъстрен с бръшлян , коприва и теменуги мокър пясъчен път, който се издигаше като въжен мост нагоре. Нагоре. И нагоре...
Към безсмъртието.

БОЯН СТАНИЛОВ
2009