автор: kasiana

*Стихотворението е включено
в Алманаха „Ехо от Мелта” 2014, Ловеч

1.
В меандрите на Осъм, в предутрин сенокосна,
звезди в небето китно политнаха към мен.
Души те бяха древни и всяка ме докосна,
и всяка ми разказа свой спомен съкровен.

Едната ми описа Загрей с тълпа вакханки,
а друга пък – Бендùда – с колчан и тетивà.
Ловуваха момците под пролетните гранки,
танцуваха момите сред дивна красота…

Но римските кохòрти, а после легиони
се втурнаха на изток в далечни времена.
И волният тракиец, от своя дом прогонен,
осъмна в скръбни дни в поробена страна…

Петел изкукурига, политнаха звездите
към своята вселена, раздипли се нощта…
А моята душа, разкъсала юздите,
отново да сме тук след ден ми обеща…

2.
На следващата нощ сред крепостта замръкнах.
Бе люлякова нощ и пееха щурци…
Но хорът им щастлив в тревите скоро млъкна,
на бойниците горе изникнаха стрелци.

Затвориха се с трясък зад мен ковани порти.
Прииждаха ромеи под флага на Исак…
Асеневци редяха за битка бранни хора –
с онези край реката – в ромейския бивак…

До Петър и Асен – поредна нощ Фортуна,
на българите смели пришиваше криле,
а после тя поред и двамата целуна –
че имаха осанки на бъдещи крале…

Летяха бранни дни и дни на мирно време…
В палата на деспота проплака Срацимир.
Баща му царска власт, орисан да поеме,
със своите съседи крепеше крехък мир…

3.
На следващата нощ продъни се небето,
звездите не изгряха, фучаха бури зли…
И аз видях из Ловеч – чалми и фереджета,
но нямаше сред тях и български орли…

Дошло бе време тъмно – на кърви и раздели,
на адови години за нечии вини…
Онези, дето бяха по чудо оцелели,
живееха във робство, сред сеч и съсипни…

Полека-лека смелост събраха те в душите
и светнаха в тъмата маслинови очи…
Простиха с мир на всички, докарали бедите.
И Ловеч живна пак, макар с привкỳс горчив.

4.
Последната ми нощ в меандрите на Осъм.
Луната възсия над скалния венец.
По росната трева преминах чисто боса
и вятъра приспах в цигулка на щурец.

Когато след години в теб, Ловеч, се завърна
с отворена душа сред люляков цъфтеж,
ти позволи ми пак с любов да те прегърна
и стих да сътворя от въздуха ти свеж…

Останаха тъй много думи в мен смълчани –
за видните герои и техните съдби…
но някога, когато привикна с твойте рани,
ще се превърна тихо в Евлия Челеби*…

……………………….

*Евлия Челеби – османски пътешественик, поет и историк
(17 век)от абхазки произход. В своите „Пътешествия”
из българските земи той пише с голям респект за
Алтън Ловеч и българите, живеещи в него.