автор: traveller

Плахи след пътя ми, тихите мисли - тъжни, потъпкани, смачкани,
впиват се в моите късни въздишки, жадни да стигнат признания.
Нямам какво да им кажа за дните си, нито какво съм прекрачвал.
Време ми идва безмълвен да спя, време да споря с мълчания.

Време е вече да спра да съм ням. Учих се как да говоря,
често осъмвах над плахите пориви смисъл в света да намеря.
Мрачно размахвах безсилни ръце, ципата сива държах да разпоря.
Само потъвах. В различно небе. Ръбесто, с бръчки от вчера...

Нямам различия в своя живот. Всичко е тъжно еднакво.
Вече започвам да губя и думите, сигурно тъй се умира
Трябват ми пътища, хора, съдби, трябва ми просто очакване.
Трябва ми порив и шепа трева, топла, позната, разбирана.

Трябват ми смисли. Трябва ми свят, който ме кара да търся.
Вече разбирам, че хладните пейки могат и друг да дочакат.
Искам алеите. Камъка. Вятъра. Искам дърветата сам да разтърсвам
искам да бягам. Да мога. Да расна. Искам да сбъдвам мечтата си.