автор: esenna

- Още едно! – побутна чашата едва-едва и се подпря на лакътя си. Беше светъл, с пепелява от палещото гръцко слънце коса и избелели тъмни мътни очи мъж, с присъщият за преждевременно остаряващите израз. Слабоват, висок и леко прегърбен, като че ли слънцето и нещо друго отвътре го изгаряха.
Това беше петото му узо за вечерта. Гледаше морето и залязващото слънце, белите скали и дишаше тежко – мъчеше го жегата, умората, нейната усмивка и споменът за уханието на люляк, който постоянно го изпълваше дори в тази непоносима жега. Тя постоянно беше пред очите му – и денем и нощем. Независимо какво правеше - все пред него – тичаше с оная нейна дълга плитка смолиста коса , обръщаше се и го обливаше със смеха си. Населяваше сънищата му , делниците му и пиейки всяка вечер, като че ли раната му хващаше коричка, но всичко беше само докато заспи - цяла нощ чуваше гласът й, смехът на гургулица и светналото й лице, което го огряваше меко, а когато го събудеха не можеше да разбере на горния свят ли се намира или на долния. Много години откакто се затри по тази Гърция – така и не се върна дори един път, не искаше, нямаше кураж да я види отново, забрави кой е, защо е, какъв е, но нея не можеше да забрави, тя живееше в него обгърнала цялата му душа. Тази вечер имаше рожден ден и надигайки последната чаша тихо промърмори :
- За теб , Сийо!
Стана,тръгна леко залитайки към близката ниска постройка, добра се до бунгалото си и легна изпотен на леглото. Затвори очи в очакване да види отново усмивката й.



Милко беше син на Насо Карата – един от най-видните хора в селото, известен с избухливия си нрав, с богатството си и способността да върти стопанство, да го умножава и да го гледа като най-милото, което имаше в живота си. Насо първи в селото си купи трактор, започна да го дава под наем и така парите му се увеличаваха бързо и сигурно, по-късно си купи електрическа косачка и с нея направи същото. Имаше нюх за тези неща. Изгради голяма бяла къща на три етажа - най-красивата в селото, там на високия баир – отдалеко да се вижда. Направи асфалтиран път до портите на големия красив двор и едва тогава започна да се появява усмивка на лицето му. Който и откъдето да дойдеше първо виждаше тази къща като кацнал лебед високо в Балкана. Милко му беше един син. Някак неусетно порасна и се източи твърде дълъг и слаб, стърчеше с три глави над съучениците си. Умно и трудолюбиво момче, прибираше се в тази къща- лебедица с голяма доза свян и неудобство. Неговите приятели бяха от Долната махала и живееха в малки къщи - скромно, почти бедно, само той все на високо - стърчеше като се подреждаха в училище сутрин, къщата им стърчеше над всичко и всички, като че ли ще глътне целия Балкан. Не можа да свикне със скандалджийския нрав на баща си, с господарството му и често се караше с него. Майка му – дребна, свита женица трепереше постоянно,че Насо като се развика се чуваше и в съседното село. Когато Милко стана на осемнадесет години се огледа в огледалото - поизправи се, постегна се и си каза :
- Край на страха от татко! Животът си е мой! Майка като иска да си го търпи – аз бях до тук!
Взема си скъпият касетофон и излезе за училище. Не се върна цяла нощ. Празнува с класа си в училищния двор. Тогава за първи път покани Сия на танц. Тя беше лека и нежна като птичка и той изпита усещането,че ще изпърха и ще изхвърчи от него. С черните си очи, веселият немирен кичур, който постоянно падаше на бузата й, засмените бляскави очи, Сия беше харесвано момиче и Милко не един път я попоглеждаше изпод око. Живееше в Долната махала, в малка ниска къщичка с баща си. Майка й си беше отишла отдавна, а двете й сестри се разбягаха по морето и като че ли забравиха, че си имат още една сестра и баща. Кръстан работеше в местният дърводелски цех и изкарваше колкото да не са съвсем гладни със Сийчето. Тя се научи да плете и с вродения си усет за красота създаваше много красиви пуловери и жилетки, които продаваше на летовниците. Така успяваха някак да свързват двата края.
На развиделяване Милко я изпрати до тях. Погледа я, посегна да я погали, но не посмя и смънка;
-Хайде, до утре! Благодаря ти!.
Смехът й се сипна и огласи махалата, тя се надигна на пръсти,целуна го леко и бързо и изтича в двора.
Милко се прибра като маносан. Влезе в къщи и едва успя да остави касетофона когато един силен звучен шамар го събори на земята. Баща му се развика, майка му започна да плаче, той стана, изтри кръвта от носа си, блъсна грубо баща си и влезе в стаята си.
Така започна първата и както се разбра по-късно, единствена любов в живота му – с бързата палеща целувка на Сия, силния шамар на баща му, с което го загуби завинаги като син и сълзите на майка си. Със Сия някак естествено и неподправено се привързаха един към друг, започнаха да учат заедно, обикаляха поляните,четяха, все тичаха на високия хълм с големия стар орех, който стана техния дом и цялото село неусетно започна да ги приема като едно цяло. Милко се изправи , почувства се като истински мъж, тъмните му очи преливаха от възхищение, гордост, щастие, любов, започна да стъпва все по-уверено и по мъжки. В къщи се прибираше само да пренощува и с гордо вдигната глава с едничката мисъл,че като завърши ще напусне този изкуствен замък .
Но не тъй мислеше Насо Карата. Когато му подхвърлиха за първи път в кръчмата за Сия и Милко, той се развика. Прибра се ядосан, подложи жена си на разпит и тя през сълзи успя само да изхлипа,че нищо не знае, не излиза по цял ден - все из двора и кухнята. Начумери се Насо и зачака своя час. Наистина – видя ги един ден – за ръка се бяха хванали и се гледаха в очите, призля му. Нищо не каза на Милко, откакто го удари на рождения му ден, измина половин година - една дума не чу от него.Като тъмен облак започна да се движи Насо и все на кавга го избиваше. Умът му не го побираше - какво беше харесал Милко на това Сийче , дето нищо си нямаше ,само на пътя дето не спяха. Отиде един ден при баба Мика от Долната махала, даде й десет лева да отиде да говори с баща й Кръстан,че неговият Милко ще се ожени за богато имотно момиче и хич да не се надява на нещо, да каже там на дъщеря си да я запре, я каква се е разпасала. Вечерта Сия чу всичко това от баща си и се разсмя:
-Спокойно , тате! Няма да те посрамя. Той бат Насо забравя,че е двайсети век, мисли си ,че както него са го оженили все тъй ще си я кара, нищо няма да стане.
Така започнаха мъките и страховете на любовта им и всички гледаха и се чудеха кой ще надделее – Насо или синът му Милко.
Завършиха училище, абитуриентстки бал изпълнен с много радост, сълзи и смях. Люлякът беше нацъфтял и ухаеше на вълшебство. Цялото село като че ли беше омагьосано – такова силно и нежно ухание го беше обгърнало. А те двамата всяка вечер се качваха на високия хълм и сядаха под ореха.Там си редяха техния дом, любеха се, радваха се един на друг и летяха към звездите. Все по-отдадена се чувстваше Сия, все по-окрилен и силен се чувстваше Милко с нея. Затова когато се върна една вечер в къщи и баща му препречи входа към къщата, се стресна. Не беше свикнал да го вижда, а и се беше научил да го издебва , за да се прибере.
– Слушай, тая твойта няма да я бъде! – Насо поглаждаше рунтавите си мустаци.
– Имаш още жълто около устата , а си започнал любов да въртиш и то с кого – с Кръстьовото Сийче дето никой не я поглежда.,че и едно пиле си нямат горките. Твойта булка е горе - сега ще се измиеш, преоблечеш и ще идеш да се запознаеш. Три села съм обиколил да я намеря – ще видиш,че ще ти хареса, трябва ти богата, имотна жена, пари при пари отиват, деца да ти народи, а не като тая твойта … Хайде отивай!
Милко стоеше вцепенен и не знаеше какво да прави. Баща му като канара беше препречил двора, не можеше и да избяга. Попрегърби се някак неволно,по стар позабравен навик, влезе в къщата, майка му подаде нова кърпа и му прошушна :
-Нищо, Милко, хубаво е момичето, моля те, не го сърди татко си,че сън не го лови, моля те.
Милко влезе в стаята си , повъртя се объркан и стреснат и не разбра как излетя през отворения прозорец и затича с всичка сила към Сия. Пристигна задъхан у тях, хвана я за ръката и без да й каже дума я задърпа към техния хълм с ореха. Когато стигнаха я обгърна панически, зацелува я трескаво и я люби дълго под звездите.
–Кажи ,че ме обичаш, Сийо, кажи,че ще станеш моя жена, моля те, кажи !
Тя го милваше, усмихваше се и шепнеше
-Да, какво е станало, да,да,да….
-Хайде да избягаме, моля те, завършихме,аз мога много неща да върша, няма да си нещастна с мен, моля те, Сийо, искам те, да избягаме!
-Милко, какво става, защо да бягаме , кой ни гони?
-Ех и ти, нищо не разбираш – редеше той своите страхове, а тя го целуваше и галеше и през ум не й минаваше какво ги очаква.
Заспаха призори, той я покри със сакото си и се събуди на изгрев слънце. Гледаше я – това беше неговата жена, каквито и да му докараше баща му нямаше значение, той си искаше Сия. Тя се събуди, усмихна се, протегна се сладостно, целуна го и стана.
- Каква нощ, ех! Обичам те, Милко! – усмихна се и затича надолу по хълма с пленителната си усмивка и дългата смолиста коса.
Милко се прибра тихо, легна и заспа. Събуди се към обяд, стана и посегна към вратата да излезе - беше заключена, Погледна към прозореца – беше закован. Започна да блъска по вратата, крещя, рита, но никой не му отговори- сякаш беше дошъл края на света. Когато баща му дойде, той плачеше свит на леглото си.
Влезе , погледна го и процеди през зъби:
- Казах ти нещо! Костюмът за сватбата ти е в гардероба, след час идват гостите, от тук ще излезеш като истински мъж, наергенува се, това е живота- има си момичета за задяване, има си за женене – е, поне да те видя като глава на семейство и деца да ми родите!
Не разбра Милко кога майка му влезе, облече го, нагласи му костюма, вратовръзката и го изведе за ръка като малко дете. Пред очите му се появи някакво розовобузо момиче с наведена глава и чу шепота на майка си:
-Това е Зара, това е твойта жена, Милко.
Писнаха кларинетите, тъпана, акордеонът, изви се хоро в двора на Насовата къща, заприиждаха хора с леки коли и Милко дори не усети кога подписаха, кога отидоха в църквата, много вино се изпи на трапезата и не усети дори кога се прибраха в къщи и ги заведоха в стаята им. Беше напълно вцепенен. Той стоеше и гледаше през прозореца, Зара го поглеждаше с неудобство и мълчеше. Значи това била цялата работа - баща му всичко зад гърба му, а Сия? Всичко заради тези пусти пари? Зави му се свят и припадна.
Сия чу, че по обяд някой се жени, поусмихна се и продължи да плете. Когато баща й се прибра, сърдито промърмори:
- И какво,твоя Милко се оженил,а?
Тя го погледна сепнато.
- Имаш грешка, тате, не е бил той, ние ще се женим с него съвсем скоро.
- Нямам никаква грешка, остави тази плетка, излез навън, да чуеш, като не вярваш на мен.
Тя стана бързо, изтича до Венета извика я в двора, говориха кратко и почти тичешком се прибра.
Влезе в къщи, легна и каза на баща си да не я закача.
Кръстан не спа цяла нощ, гледаше грейналата Насова къща, слушаше тъпана и триеше с опакото на ръката очите си.
Сватбата и на другия ден продължи, чак привечер се разотидоха гостите. Милко пламнал в температура лежеше в стаята си и бълнуваше. Насо вика лекар от града, но той само вдигна рамене и си отиде. На третия ден баща му го взема в колата и го закара в града в болницата.
Дълго време никой не видя Милко. Сия пребеля, излизаше рядко – до магазина и бързаше да се прибере, плетеше по цели дни и не говореше дори и с баща си. Една вечер той я завари да плаче – прегърна я и дълго я милва по косата, тогава тя не издържа и прошепна:
-Бременна съм, тате.
Стресна се Кръстан. Значи това било, виждаше я, че не се храни и мислеше,че любовна мъка ще е това, ами сега? Опита се да я успокои, сложи я да легне и излезе да пуши. Мина седмица. Нищо не се чуваше за новата булка и за Милко, Насо и той като че ли изчезна от селото. В кръчмата като влезеше Кръстан и всички млъкваха. Вече мислеше да заминат при сестра му в нейното село,че е далеко от тук и поне дъщеря му да не бере срам. Започна да събира пари за път.
Един ден се връщаше от работа и на вратата на двора видя мъж, който говореше със Сия. Приближи се бързо :
-Добре,Господине, елате след седмица, ще е готов, да, същият като на чичо Велко, като гледам и мерките ще са същите.
Спря се Кръстан. Мъжът се обърна към него, подаде си ръката, представи се и обясни как летувал тук при Велко, били приятели и видял хубавия му пуловер, разбрал кой го е оплел и дошъл да помоли момичето да направи и за него. Баща й кимна с глава и влезе бързо вътре. Сия влезе тихо и седна на дивана.
-Познаваш ли го?
-Не, татко,защо?
-Много е голям за теб!
-Тате, не се тревожи, човекът иска пуловер, чичо Велко му е казал, моля те, кажи ми къде е Милко, какво става с него? – за първи път попита Сия и очите й се навлажниха.
-Нищо не знам, всички мълчат, но става нещо – ни булка виждам, ни младоженец, какво ли да си мисли човек?
Тя стисна устни, стана да приготви вечеря.
Преди да изтече седмицата, една вечер Сия притича до магазина и като се върна видя баща си – чакаше я на двора. Гледаше я особено.
-Тате ,какво има, огладня ли, хайде ,ела да вечеряме!
-Ела тук, слушай – оня мъж, Стамен се казва, дойде да те иска за жена.
Сия извика и закри с ръка устата си.
-Да, много те е харесал, бил на петдесет години, вече бил пенсионер, бивш военен, искал да се махне от града и да си построи къща тук , но си нямал жена.
-Не!
-Не,не, ама да! Или си намери пари да заминеш при леля си Дана или се жениш, няма да ти бера срама! – развика се неволно Кръстан.
Сия се разплака, баща й се обърка и се засуети нервно из двора. Цяла нощ не спаха и двамата. Сутринта тя каза на баща си, че ще се ожени. Стамен дойде след обед в къщата им, поговориха и излязоха със Сия за първи път. Така тя мина под венчило с милковото дете в утробата си с мъж, който беше на възрастта на баща й.
Стамен беше приятен мъж, улегнал, спокоен, службата му беше всичко за него и така и не се ожени. От няколко години идваше на почивка при приятеля си и много му хареса селото. Може би малко прибързано и внезапно взема решение да се ожени за това малко момиченце, което можеше да му бъде дъщеря, но имаше нещо особено в нея и той не знаеше как да си го обясни. Още когато я видя за първи път усети силно привличане към нея. Понашепнаха му някакви неща за Сия, но Стамен нямаше навик да обръща внимание на хорски приказки и така не издържа цяла седмица и дойде да си я поиска за жена. Беше огледал място да построи къща и го купи от Общината – на отсрещния хълм на Насовата къща, казваха му местните „блатото”, но Стамен не се отказваше лесно. Показа на Сия къде ще е къщата им и след два месеца се нанесоха в първия етаж заедно с баща й. Сия беше мълчалива, усмихваше се насила с това свито свое сърце. Стамен беше горд и щастлив, баща й също, само тя искаше да умре. Затъркаля живота си в грижи по подредбата на новият си дом, но дори не можеше да му се порадва. Когато каза на Стамен,че ще имат дете той усети радост, каквато не беше изпитвал никога през живота си. Веднага извика една спретната жена от селото да се занимава с домакинството и не даваше на Сия нищо да побутне – само лежеше и плетеше. Вечер излизаха да се поразходят, да усетят дъха на идващата есен, да поприказват с познати. Венета й идваше на гости почти всеки ден и я успокояваше, но Сия така и не усещаше трепет към този мъж, който я спаси и преобрази живота й. Постоянно мислеше за Милко – как така изчезна, защо, къде…
Когато Насо се върна в селото беше по здрач и вече бяха започнали да се вият мъглите по Балкана. Милко излезе бавно от колата, половин година обикаляше болници и санаториуми и накрая се завърна, беше отслабнал до неузнаваемост.Майка му се разплака и го запрегръща, а Насо мърмореше:
-Стига,стига си опявала жив син, срамота, вече е здрав, трябва му спокойствие, да почива, всеки ден да изяжда по едно яйце за закуска и пилешки бульон и ще се привдигне бързо-бързо, млад е. А и булката му го чака.
Зара стоеше в сянката на вратата и не смееше да помръдне. Милко се прибра в стаята си мълчаливо и затвори здраво вратата след себе си. Едва след седмица разбра,че Сия се била оженила за някакъв пенсионер от летуващите.
Сия роди момиченце – малко бебенце, нежно и слабичко като майка си. Нарече го Милкана и това разтърси цялото село. Но Стамен не стъпваше по земята от щастие и държеше дъщеря си като стъклен съд, очите му се навлажняваха всеки път когато я взимаше в ръцете си. Сия поплакваше скришом когато той излизаше, гледаше замръзналите клони и си мислеше, че и нейното сърце сигурно се е вледенило, защото дори и дъщеря й не вдъхна малко топлинка в осланената й душа. Имаше всичко – добър съпруг, голяма къща, баща й живееше с нея, имаше си момиченцето, но никога нямаше да има онази люлякова любов. Усмивката й излиня,отслабна, говореше малко, чакаше Венета всеки ден - това беше единственият човек на когото можеше да изплаче мъката си.
Милко не издържа и скришом една сутрин излезе от къщи след баща си , намери Венета и говориха дълго. Върна се като попарен. Не излезе от стаята си повече от седмица. Недокосната Зара написа дълго отчаяно писмо на майка си да я приберат. Но отговор не получи. Така си заживя омъжена - недоомъжена и започна да се движи като сянка из къщата.
Пролетта нахлу изневиделица и за една нощ разпъпи дърветата. Сия се беше примирила със съдбата си и само когато излизаше на терасата виждаше милковата къща, гледаше я и тиха въздишка се отронваше от слепените й устни.
Първият път срещна Милко на площада - беше с дъщеря си и мъжа си. Пребледня и припряно започна да оправя палтото си, Милко мина край нея като непознат. След седмица беше пред вратата й. Когато отвори и го видя, тя извика силно:
-Не!
-Да! Сега ще ми кажеш – това моя дъщеря ли е?
-Нищо няма да ти казвам, женен си, отивай си в дома дето ми изгори душата и лъжливите ти думи и ласки – нищо не искам от теб!
-Сийо, кажи ми, няма да помръдна от тук, ясно ли ти е?
-Не! Избий си го от главата!
-Всички така говорят и Венета ми разказа всичко, но ти не знаеш – аз не съм женен – това момиче не го познавам, всичко направи баща ми, ти защо не дойде тогава нощта да избягаме, толкова те молех, с пръст не съм я докоснал, не я забелязвам, кажи ми истината, носи името ми ?
- Милкани колкото искаш в селото ни, отивай си , Милко, недей, остави… - чу се плач на дете и тя влезе вътре. Щракна вратата под носа му.
Това реши живота на Милко. След месец баща му почина внезапно от инфаркт, струваха му четиридесет дена и той замина в Гърция на работа – не искаше нито парите му, нито имотите му. Остави майка си и Зара – две нереални жени в голямата къща. Уж беше за година – две, а нямаше сили да се завърне.
Милкана порасна, майка й завърши педагогика и започна работа в училището, Стамен го избраха за кмет, баща й се занимаваше с порасналата си внучка и всичко като че ли се понамести, само душата на Сия я приболяваше вечер, но тя толкова свикна с това,че не можеше да живее без болката си.
Стамен беше щастлив, баща й се радваше на спокойни радостни старини и сигурно Милкана никога нямаше да разбере нищо, ако баща й не почина внезапно. Беше на четиринадесет години когато това се случи. С детското си съзнание не можа да приеме този удар, гушеше се в дядо си , с майка си почти не говореше. Сия се стопи, работеше денем с децата , вечерта поднови плетенето. Стамен им беше оставил достатъчно пари и ниви, но тя не беше спокойна. Когато Милкана се върна една вечер в къщи и закрещя хлипайки през сълзи на майка си защо никога не й е казала, че нейният баща е друг, Сия я прегърна и успя да я успокои. Колко години чакаше да порасне хубавата й руса с големи тъмни очи дъщеря, за да й разкаже всичко, но ето, изпревариха я. Така майка и дъщеря осъмнаха на масата.
Сутринта майка й изми последните си сълзи, зави Милкана да поспи и замина на работа. Когато завърши учебната година, Сия се престраши и отиде една вечер до Милкови, поиска от майка му адреса , но разбра само селото където берял маслини. Когато си тръгваше чу тихата злобно изсъскана клетва:
-Змия такава, дано от лошо се не отървеш и ти и копелето ти, съсипахте единственият ми син!
Сия тръсна дългата си плитка, прибра се и каза на баща си ,че на другия ден заминават с Милкана в Гърция да търсят Милко. Баща й заплака тихо, горещите му сълзи се търкаляха по старческоро му лице и само потупа ръката й :
-Аз ще ви изпратя в града.
-Ти да пазиш къщата, тате, ще ти се обадим от там.
Така Сия и Милкана тръгнаха по широкия свят да търсят единствената любов и единственият татко.
А Милко сънуваше усмивката на Сия все така всяка нощ и уханието на люляк беше все така силно както преди повече от двайсет години…