автор: LeoBedrosian

На Гьоко

„Скалата днес е малко хлъзгава. Малко! Срещал съм и по-гадни скали. По-хлъзгави. Тук може да се хвана с лявата ръка. Така.
Сега да видим къде ще стъпя. Леко, тук някъде имаше удобна стъпка. Да, ето тука е. Ама са сини очите ѝ. По-сини от реката напролет. Ще се набера и ще зацепя десния си юмрук ей в тая цепка. Така, а сега трябва да намеря удобна стъпка и за левия си крак. Вдигам се, леко премествам тежестта от него на лявата ръка и десния крак. Придвижвам се като сянка на прилеп на лунна светлина. Цепка. Сигурно има красива цепка. Скоро ще проверя. Виждам, че е готова с тая усмивка и смеха ѝ. Податлива е като тая топла скала и ще се кача на нея. Само да дойде …“

- Георги казваш – брадатия намества очилата си и приглажда доволен робата от най-скъпа материя – На колко години си, Георги?
- Гьоко съм. Гьоко Згориградски. И съм на педесе и шест.
- Знаеш ли къде си?
- Е, па на убаво место. Ти кой си?
- Петър ми викат. Свети Петър.
- Айде де! Що ме бъзикаш?

Брадатия поглежда човечеца срещу себе си над очилата за четене. Дребен човечец със спечено лице и прям поглед. Но пръстите, пръстите му завършват с кожа, подобна на гьон. А мускулите му се открояват като сноп алпийски въжета.

- Тук пише катерач – пак го поглежда над очилата – как се катериш, Гьоко?
- Само класика. Без никакви въжета – изопва мършавото си тяло катерачът – сеги остава да кажеш, че тоя голем ключ на врата ти е от вратата на Рая, а?
- От Рая е, Гьоко. И падал ли си? По класическия начин, падал ли си?
- Е, случвàло се е, от десет, петнайсе метра у едни трънки. Сакаха да ма устават у болница десет дена. Язе да лежа десет дена! Вързах два чаршафе и избегах през прозореца … !

„ Трябва да преместя десната си ръка и да зацепя по-нагоре. В същата цепнатина. Стискам юмрук, хм. Нещо ми се лъзга тая скала. Валя преди два дена, а още е лъзгава, пущината. Добре, Ей тука в лево има хубава стъпка. Знам я. Малко ли съм се качвал по тоя зъб?! Какво ми свиркаш бе, не бой се! Да им умра за грижата на тия градски плужеци. Ама онова момиче си го бива. Стройна, слаба и все ми се усмихва. Другия път ще я закова, като клин у варовик. Опа, още малко и съм горе. Тук ще се хвана за тая пъпка, дето е като цицата ѝ. Малка, ама стегната. Мамуу, да ми падне …!“

- Да продължим … Гьоко. Освен, че катериш соло и бягаш от болници друг грях имаш ли?
- Е па ти сега що ма питаш? Пиши ма за пъкало и да си ода. Абе, ама язе да не съм умрел?
- А ти как мислиш? Още не ви взимаме живи от Земята.
- Е, и това требваше да стане некога. И как умрех? Само не ми казвай, че съм се вмерисал и посрал у кревата. Това нема да го преживея!
- Няма да ти се наложи. Да го преживяваш. Паднал си от скалата. От двадесет метра и хич не си се мъчил. Я ми кажи с жените как беше? Тук пише, че си имал някъде към петдесет любовници.
- Е, не мога да се оплача. Лепяха ми се като комари на смола. Да ги връщам ли требваше?
- А ти, обичаше ли ги?
- Некой от тях …

„Очите ѝ са сини, като мартенско небе. Снагата ѝ е стройна, като брезова фиданка. В усмивката ѝ губя се, като в усое. А на мен така ми се … е, ебе ми се!“

- Харесвах едно момиче. Ама не съм го … не съм спал с него.
- А е трябвало! Това ти го отмятам за грях.

„Тук някъде беше оная хватка, за която трябва да внимавам. Всеки път си го казвам и всеки път я забравям. Хоп, ама съм се лепнал, като гербова марка на тоя камик, ей! Вижте ме бе, вижте как се катеря, по-бързо отколкото вие ходите по земята бе, охлюви! Къде си ма, моме? Къде си да видиш Гьоко колко е добър! За тебе ще изкача и най-шибания тур, на един дъх ще го изкача! А ти после сама ще ми легнеш, без да те моля ще ми легнеш! Още малко, само да прехвърля и тоя ръб …“

- Щастливо ли живя, Гьоко? Доволен ли си от съдбата си?
- Че какво ми липсва? Хляб не съм гладувал, вода не съм жадувал. Я, реката каква е чиста! Жени не са ми липсвали. Сушина съм имал над главата, когато вали. Какво друго да искам? И хубаво съм умрел. Отведнъж! Не съм тънел немощен в лайната си. – жилавото човече огледа бедното си облекло и скъсаните маратонки – исках едни еспадрили да имам, за катерене, ама и със старите маратонки се справях. Доволен съм!

Светията намести очилата, помисли малко и написа нещо в една бланка. После се пресегна, взе кръглия червен печат и като го удари в долния край на бланката се облегна доволен на луксозното си кресло. Гьоко се наведе и видя на листа красив червен отпечатък, на който сред две лаврови клонки се мъдреха многозначително трите букви „РАЙ“.
- Едва ли съм за там, ама мерси!

„Тук беше оная, последната хватка преди билото. Да не забравя да се подсигуря и с двата крака и с дясната ръка, че е много лъжовна. Дали и онова момиче не е лъжовно. Хем ти се усмихва, хем те гали с гласа си. Ама има хубаво дупе, ей. Как само ще го шляпам.
Оп! … и десни крак бе, пустиняк! … Май няма да шляпам дупето! … безтегловност … Черен гарван съм, сега ще се издигна …“

Всички герои с изключение на Гьоко са измислени.