автор: mitko_jordanov

Пианистът Марио беше известен софийски тарикат. За него всички казваха, че е целунат от съдбата. Млад, красив, талантлив. Дълги фини пръсти, които изтръгваха от рояла и най-съкровените му звуци. Марио заразяваше с чар и обаяние, неговото присъствие беше като вирус от който не можеш да се отървеш. Вниманието, което получаваше го опияняваше и той още по-дълбоко се потапяше в музиката и караше пианото да споделя всяко състояние на душата.
Той се чувстваше като звезда, сякаш целия свят се върти около него. Аплодисментите и цветята го хранеха, славата го опиваше, а жадните погледи на дамите го караха да се чувства жив. Марио живееше от вечер на вечер, пиано-барът беше неговият Олимп, с музиката си съблазняваше за да бъде съблазнен от нечий неустоим женски поглед. Той не правеше разлика между любов и изкуство, за него това беше едно цяло съставено от две отделни единици. Влюбваше се всяка вечер в мелодиите, които изпълнява и споделяше тази любов цяла нощ с дамата, в чиито очи намираше копнеж. Щастие е бледо казано, това беше рай, да правиш каквото харесваш, да живееш както искаш, заобиколен от любов. Пианистът беше най-ухажвания мъж, всяка светска дама примираше от мисълта да получи неговия поздрав, специален тон придружен от омагьосващ поглед. Марио беше експерт в това,да дарява жените с очи, които засилват копнежа им, леки, тънки жестове, които разбиват сърцата им, съвсем, съвсем иронична усмивка, изразяваща не досада, не скептичност, а една своеобразна преситеност от живота, която ги взривяваше, възпламеняваше чувствата в тях. Всяка една си мислече, че единствено тя е способна да го събуди за пълен живот. Марио обичаше живота или поне това, което получаваше от него. Марио беше влюбен в музиката или поне в жените с които я споделяше. В началото те не присъстваха в мечтите му, но постепенно завладяха нощите му, не му остана време за мечти, а само за огнени страсти. Първом те само го топлеха и леко го обгаряха, но постепенно тялото му стана вулкан и кратерът изригваше заливайки с лава всичко наоколо. Непрестанното внимание на дамите постигна целта си, Марио свиреше всяка вечер на рояла за да прави любов, Марио всяка вечер правеше любов за да свири на рояла. Всичко се сля в едно цяло. Музика, любов, изкуство, похот. Денят стана нощ, нощта – сцена. Марио не знаеше къде се намира, но беше щастлив защото създава този шемет около себе си. Колкото по-опитен ставаше в похотта, толкова по-сърцата беше музиката му, колкото по-дълбоко свиреше, толкова по страстно натискаше клавишите на любовта. Светът бе станал магия, а пианистът – нейния „малък принц”
Както обикновено се случва, самият той беше омагьосан от своята магия. Илюзията стана реалност, реалността – забравен сън.
Барманът беше мръсно копеле, свадлив, завистлив, очите му обръщаха всичко в монети. Терзанията, които това му създаваше бяха изсекли по лицето му скотски черти. Те още по-силно отблъскваха хората, особено нежния пол. Беше обречен да лишава и другите от щастието, което не можеше да получи. Ненавиждаше Марио, защото той олицетрворява всичко което му липсва и се опитваше всячески да му отмъсти, сякаш благополучието на пияниста е причина за собствените му несполуки. Не беше глупак, дългото киснене зад тесгяха го бе научило да „разкрива“ хората и да намира начин да им извлича пари. Гордееше се, че след третото питие всеки „облегнат“ пред него попада във властта му. Отдавна се опитваше да нагласи Марио и сетне намери начин.
Тя определено много си падаше по него, не защото беше нейн тип, някакъв красавец или чичко паричко, просто беше модерно да си го забил поне веднъж. Държеше се спонтанно, леко иронично и много цинично. В леглото го овладя напълно, превърна го в послушно пале, устните и свиреха по тялото му, както той изтръгваше музика от клавишите. Маестрото бе надсвирен, това го закова. Всяка минута летяха смс-и, всяка вечер огромни букети, всеки тон бе желание, всяка мелодия – страст, всяка песен – терзание. Марио попадна в плен на невидимата паяжина на любовта. Животът обърна течението срещу него, не намираше покой, нито наслада, единствено любенето с нея стана остров във враждебен океан. Все по-рядко. След набивалия фурор, който направи в очите на това общество, тя постепенно изтина към него, гледаше го пренебрежително, демонстрираше неговата зависимост, изчезваше и отново се появяваше, единствено за да се наслади на своята слава. Понякога оставаше с него, но ставаше капризна, нервна и лесно намираше повод да го разкара. Почти месец не бяха правили секс, а Марио беше зависим, ръцете му трепереха, лицето посивя, давеше се от жажда по нея. Дори на рояла вече не бе същия, някак изкуствено афишираше своя талант, по-често почиваше, дори на моменти публиката се захласваше в разговор докато той свири, никога до сега не се бе случвало.
След като покори пианиста Бамбината се вля в ролята на кралица. Движеше се между масите като неземно божество. Завистливите погледи на конкурентките игнорираше тотално, ала на жадните очи, с които я опипваха кавалерите им отвръщаше предизвикателно, за да засили мераците. Да, щом превзе Марио даде свобода на цялата любов към себе си. Превръщаше я във власт. Власт, която и носеше материални облаги. Такситата, тясната мансарда, огромните букети и бутиковите питиета вече не и носеха удовлетворение. Амбициите диктуваха: още, и още, и още. Така даде шанс на ухажорите, впуснаха се в бясна надпревара. Подаръци, вечери. СПА-уикенди, шопинг в Милано, опера във Виена. Кандидати да заситят капризите не липсваха. Дори не достигаше време. Марио се съсипа от ревност и безсилие. Укоряваше, цупеше се, спретваше сцени. Тя го увещаваше, че са просто приятели, само в него е влюбена, само на него е вярна. И наистина с никого не стигна до крайност, твърдо седеше на трона. Не заради него, така си вдигаше цената. Беше наясно, че отдаде ли се ще се превърне в обикновена държанка. Държеше Марио около себе си за да не го „лапне“ друга стравница. Знаеше, че ако го натири веднага ще се намери муза, която ще попие сълзите, ще върне любовта и музиката в него. Беше и ценен вързан и нещастен, както и добро алиби пред домогващите се обожатели.
Един от тях беше постоянен гост в бара, мастит бизнесмен с огромно богатство и тъмно минало. Щедро осребряваше раболепието на бармана, който беше готов на всичко за няколко лева бакшиш. Тумбестият мъж го правеше луда калинка, шегуваше се грубо, унижаваше, обиждаше, но винаги получаваше извинение с едра банкнота. Барманът търпеливо понасяше осъзнал, че си има работа с угнетен празен човек готов да си купи дори милиметър щастие. Търпеше, трупаше злоба и чакаше своя ред. Дебелакът имаше топчесто тяло и грубовато поведение, но натъпканата кесия му осигуряваше любовта на нежния пол. Посочваше, а останалото уреждаше бармана. Не си правеше илюзии, че ще се домогне до принцесата на пианиста докато една вечер наливайки поредното питие онзи му подшушна. Истински дявол, умееше да пусне мухата. Тръгна като лека закачка, но с времето узря и зачовърка. След време, една вечер тя престъпяше грациозно, босът я следеше хищно хапейки устни. Барманът премигна, рибата налапа стръвта. Подсказа и неговото внимание, хранеше го с нейното. Стана незаменим приятел, бакшишите се утроиха, вкусът на отмъщението го упои. Заваляха срещи подаръци, обаждания СМС-и. Разменени погледи усмивки, подхвърлени реплики. Барманът беше доволен, не спестяваше нищо на пианиста. Гълъбчетата също го „обгръщаха“ с внимание. Мацката се умилкваше повече от всякога за да приспи ревността му. Баровецът поръчваше поздрави придружени с огромни бакшиши, показвайки своето превъзходство. Напрежението ескалираше постоянно.
Дебелакът крепеше бара залисан с познати, онзи „доплува“ , мазно попи погледа на шефа и отвърна очи към рояла, устните безмълвно промърдаха: принцесата. Тя се усукваше около бледия музикант, сигурно „изтрива“ поредния гаф. Босът подаде сполевка и микна: „Ти си“. Гъзолизецът сякаш прелази залата. „Как сте сладурчета? Мадам, на бара Ви чака любимото питие.“ Изпрати я с очи и се наведе над ухото на Марио:“Онзи тюфлек пак я поздравява, каза че скоро ще те освободи от това робство.“ Погледът пламна, по тялото премина ток. Клавишите млъкнаха, буреносния облак се понесе към бара. Преди който и да мръдне, нещо се изля върху тлъстата мутра, из лицето потекоха вишни лайми, доби вид на размазана карикатура. Главанаците на булдога за секунда го сгънаха на пода. Блъскаха, ритаха докато се стопи всяка съпротива. Изнесоха своя пианист сякаш чувал с излишен боклук. Суматоха, адреналин, глъчка от движение на хора и маси. Пиано-барът опустя, последното изпълнение завърши.
Босът я получи. Насити се с времето, озлобя. Държа я заключена като зверче на което понякога хвърляш кокалче. Стана още по-суров и жесток, вместо насилник се усещаше жертва на една несъществуваща любов.
Мацката, ако можем все още така да и викаме, се намрази. Намрази и целия свят, потърси спасение в алкохола и наркотиците. Заприлича на гипсова отливка от онова красиво и горещо момиче, празна кукла не способна да сътвори дори съблазън.
Барманът беше скътал кинти, щом пиано-барър фалира завлече каквото успя и се стаи на Боровец. Отвори бардак и продължи да лиже гъзовете на богати клиенти.
А Марио! Марио още свири. Можеш всяка вечер да го намериш в началото на „Витошка“ . Свири, но няма да го чуеш, защото под натрошените фаланги няма клавиши. Музиката е в него, потънала в очите, иначе биха били празни.