автор: andromen

Няма есенно-жълти листа, няма и вятър,
протоколно изглежда всичко наред –
жегата напомня в повече за плътта ни,
а душата скучае, като снежен човек...

Остава ми трепета и лудата странност,
в шепота между твойте и мойте очи.
Само ние си знаем за сладката тайна,
макар да не съм ти намеквал дори...

Ала в съня си кръстосваме винаги заедно,
върху облите острови от думи двусмислени
и така доближили тела на кожени атоми,
не достигаме никога до прегръдките си.

И е ясно за двамата – няма да го признаем,
обременени щастливо-семейно, с деца...
Нека само почувствам още веднъж диханието
и въздушните ласки на непокорната ти коса.

Водопад от гърди! – Господи, колко е хубаво,
да усетя напрегнат зрялото женско начало,
да ме омаеш с диво-накъсани мигове
и да науча как Минотавъра обладава...

А духът ти с огън и лед ме разпалва и натъжава...
И какво, че ти си Мария? – аз съм просто Иван...
Искаме само това, за което животът си заслужава,
като музика под ръцете на Клайдерман!...