автор: ekna

Неда вървеше. Съвсем несъзнателно, поставяйки крак пред другия. Около нея жужеше нервозната гмеж от градски хора, всеки от тях преследващ тревоги и радости в луда надпревара, като в игра на покер.
Тя не виждаше никого и не чуваше нищо, освен собствения си глас, кънтящ в ума й като зов на изоставено новородено. Очите й плуваха в безбрежния океан на нищото. Слухът й долавяше само звуци, които тутакси се превръщаха в минало, толкова далечни и недостижими, колкото сътворената от хората дума за щастие. Ноздрите й несъзнателно поемаха от пролетния въздух, трепкащи за части от секундата от мимолетен възторг, умиращ невъзвратимо с всяко издишване. Мисълта й препускаше като подгонен дивеч, в страстна хватка със смъртта.
За какво, защо си струваше да продължи? Смътно долавяше, че си струва да намери оправдание. Трескаво прехвърляше в ума си уж необорими доказателства, но те не успяваха да изпълнят съществото й с мирът, от който отчаяно се нуждаеше. Ровеше из паметта си за най-прекрасните мигове, но още щом ги улавяше, те се разтваряха в нищото, без да са успели дори мъничко да въздигнат духа й.
За части от секундата Неда мярна едно найлоново пликче, захвърлено от немърлив потребител. Вятърът го пое и то зашумя радостно, спирайки на милиметри от лицето й. То нямаше свободна воля. Така, както го пое, вятърът го сграбчи отново и го понесе обратно към земята. Неда го проследи с поглед, обръщайки глава назад. Спъна се и падна.
Беше загубила за кратко съзнание заради удара на главата й в плочките. Осъзна, че някой я милва по лицето и бавно отвори очи. Слънцето се отрази в тях и избяга с писъци, заради неоснователната й скръб. Когато повдигна клепачи първото, което видя беше нежното синьо на небето. След секунда небето се запълни от гръмотевични облаци и тя сбърчи нос, преди да е осъзнала произхода им. Голям черен нос, с повърхност като тази на Луната и мътни черни очи, като кратера на вулкан. Мръсна грапава ръка се приближаваше отново към светлото й лице и тя отново присви клепачи, пози път в дива погнуса.
- Как си? – попита я черният нос с повърхност като на Луната.
Неда разтвори широко и впери зелените си очи в неповикания благодетел. Осъзна пареща болка в главата и хълбока си и отново погледна към мътилката в очите на събеседника си. Скочи като ужилена, веднага щом страхът напълни вените й със сила и наведе глава към идващият от долу глас.
- Спокойно, не бива така рязко да скачаш! Току що си удари главата в плочките.
Отново без да продума Неда огледа окаяния мъж седнал на земята и вперил мъглявите си, но спокойни очи към нея. В този миг я превзе облак от най-различни чувства, кое от кое стремящо се да изпъкне по-силно от другите. Наведе се и пое груба ръка в ръката си. Мъжът се изправи, а в краката му остана излиняла от времето и проядена от молци вълнена шапка. От дъното й блещукаха жълти монети, пропити, както й се стори, с тъжна любов.
- Благодаря – пророни тя и продължи по пътя си, без да се обръща назад. Нямаше нужда да поглежда с очите си. Чувстваше погледа на мъжа по гърба си. Милваше я по косата почти осезаемо. Празната й, като ненужен кашон, душа изведнъж преля и река от любов я повлече назад към непознатия, когото преди секунди смяташе за натрапник. Не устоя и спря. Обърна назад очи и срещна онзи дълбок черен кладенец, който преди броени минути беше отнел слънцето. Бавно, почти неусетно, Неда се завъртя на петата си и докато се усети, вече стоеше на педя от тези топли, като горяща камина, черни очи, покрити с тайнствено було.
- Как се казваш? – попита тя.
- Ахмед – усмихна се непознатият.
- Гладен ли си? – попита Неда, изненадана от самата себе си.
- Не, благодаря. – за нейна почуда отговори тъмният мъж.
- Но, ти, доколкото виждам, си тук за да просиш…- отрони се неволно от устата й изумление.
- Аз съм много беден, така е. Имам 3 деца, а нямам работа. Никой не иска да ме наеме защото съм сляп.
- Тогава защо отказваш храна? Бих могла да купя нещо за децата ти.
- Защото го правиш от съжаление и заради това, че проявих добрина към теб.
- Не. Аз …
- Няма нищо. Свикнал съм хората да не ме забелязват.
- Но ти … ти…
- Не се тревожи. Нищо особено не съм направил за да заслужа вниманието ти.
- Аз бях потънала в собствения си свят, който … - Неда задуши напиращите в гърлото й сълзи на самосъжаление и погледна смуглия събеседник право в очите.
- Виж, младо момиче, аз съм сляп за външния свят, но вътрешния го виждам прекрасно. Не ми трябва да уча дълги години за да разбера кой кой е… - последната дума отзвуча като ехо, защото върху слепия мъж връхлетя нагъл тийнейджър, блъсна го грубо и замахна с крак във въздуха, като с върха на обувката си успя да ритне главата на падащия просяк.
Див гняв превзе душата на Неда и на два скока тя се оказа при грубия младеж, завъртя тялото си и с всичка сила стовари плесница върху бузата на момчето. Докато той още се съвземаше от изненадата Неда вече помагаше на благодетеля си да се изправи. С периферното си зрение тя видя как пробляснаха злобните очи на младежа и един малък нож попадна в бузата й. Остра болка прониза цялото й тяло. Кръвта бликна през неволно допрените до лицето й пръсти. Смуглият мъж се опитваше да запази равновесие, придържайки се все още към едната й ръка. В този момент младежът вече бързо се отдалечаваше от тях, когато мъж на средна възраст го сграбчи и поведе назад към Неда и просяка. Беше облечен в полицейска униформа.
Тъмнокожият мъж долови суматохата, опипом намери бастуна си, захвърлен на земята и бързо тръгна в обратна на идващите, мъж и момче, посока. Неда беше приклекнала и крещеше от болка, стискайки мястото, от където извираше пареща кръв.
Младежът яростно се мяташе във всички посоки, опитвайки се да се изскубне от здравата хватка на униформения мъж.
- Добър ден! Дълбока ли е раната? Как сте? Всеки момент ще дойде линейка. Можете ли да се изправите? – обсипа я с въпроси полицаят, докато умело надяваше белезници на ръцете на заловения хулиган.
Наоколо започнаха да се трупат любопитни хора, вперили жадни като на вампири очи в капещата кръв от бузата на Неда. Без да отговаря тя с мъка се изправи и трескаво се заоглежда за Ахмед. Погледът й подскочи напред към пресичащите голямото кръстовище наблизо, и за части от секундата се върна обратно към потропващия в треперещата ръка на просяка дървен бастун. Тя хукна след него, викайки името му с пълно гърло, оставяйки зад гърба си полицая и младежа.
- Ахмед, Ахмед, моля те, изчакай ме!
Ахмед вече беше на другия тротоар. Обърна се през рамо и за кратко тя видя беззъбата му усмивка. Светофарът светна забранително.
- Ахмед… - промърмори тя под носа си тъжно, осъзнавайки, че навярно никога повече няма да види този тъжен човек, който й беше подал ръка.
В този момент някой грубо я хвана под ръка, почти повдигайки я във въздуха. Беше колега на полицая, заловил грубия младеж.
- Ще трябва да дойдете с мен за да дадете показания. Линейката ни чака вече пред входа на управлението, ей там. Моля, не оказвайте съпротива.
Неда погледна объркано към униформения мъж, който отпусна леко захватката на ръката й. Тръгнаха заедно на там, минавайки пред тълпата любопитни зрители.
След минути вече я преглеждаше лекар. Обработиха раната й и отново я предадоха в ръцете на полицая.
После тя разказа всичко и я пуснаха да си върви.

* * *

Когато се прибра в къщи, тя заплака, както не беше го правила от години. Не знаеше защо. Дали, защото беше изоставила детето си пред дома на родителите на бившия си съпруг. Дали, защото Ахмед беше толкова беден и тъжен, но не беше изоставил децата си. Дали, защото тя беше съвсем сама с пулсиращата болка на бузата, а и на ръката й, изсвистяла върху лицето на насилника преди няколко часа.

На вратата някой натискаше в безумен СОС ритъм звънеца, а после тежки юмруци се стовариха върху талашителната врата. Телефонът й тревожно вдигаше шум, едва забележимо, подскачайки върху гладката повърхност на нощното шкафче. Но тя не чуваше нищо, освен скръбното си сърце. Докато накрая някой грубо я разтърси.

- Какво ти става? Какво? – беше Никола, бившият й съпруг. Когато я обърна по гръб гласът му изведнъж омекна. – Какво е това на лицето ти?
Неда се хвърли в прегръдката му и продължи да плаче с глас, отдавайки сълзите си на меката му тениска.
- Какво става, кажи ми! – опита се да я отдели от рамото си той.
- Не мога да се справя … Обичам те!
- Защо имаш това огромно нещо на бузата си? Какво си направила?
- Ахмед… той… помогна, а после дойде онзи и … - Неда се задави в сълзи и Никола отново нищо не разбра.
- Кой е този Ахмед? А какво правеше детето на стълбите у нас … у нашите. Ранена ли си още някъде? – Никола трескаво я заоглежда, повдигайки дрехите й.
- Аз, аз … тя много плачеше, не искаше да спре …
- Но защо просто не се обади? Как можа да я оставиш съвсем сама на стълбите и дори да не позвъниш.
- Не знам, аз … просто … чувствах се изгубена… А после Ахмед … той ме погледна с онези очи и аз… о, аз много съжалявам, Ники, ужасно съжалявам….- Неда отново се разрида неутешимо, а Никола гледаше втрещен, неспособен да проумее какъв е този Ахмед и защо е ранена.
- Той ли те нарани? Този Ахмед?
- Не, не, той … аз… един отвратителен малък, жалък тъпанар… той ме нападна с ножа си.
- Но защо? Какво общо има този Ахмед, и детето, и този жалък тъпанар, който те е нападнал? Нищо не разбирам! Успокой се най-накрая и ми кажи какво става!
Ники стана и донесе чаша вода.
- Ето, пий малко да се успокоиш.
Неда пое чашата и отпи глътка вода. А после разказа всичко и попита:
- Къде е Рада? Добре ли е?
- Да, добре е. У нашите е. И какво сега?
- Ами … не знам. Просто … дали ще можеш да ми простиш, че бях такава тъпачка? Би ли могъл? Би ли си дошъл в къщи? Моля те… моля те … - и тя отново се разплака стискайки здраво ръце зад врата му.
- Неда, днес ти е бил тежък ден. Почини си сега, вземи душ и хапни нещо. Утре ще дойда и ще поговорим.
- Не ме оставяй сама, моля те, моля те!
Но Никола стана, едва отскубвайки се от прегръдката й. Повтори й това, което преди секунди вече беше казал и тръгна.
Неда подпря главата си, сякаш беше смазващо тежка топка за боулинг. После изведнъж скочи, взе душ, изяде един банан, облече се и излезе. Тръгна право към циганската махала. Навън вече се здрачаваше, но тя не можеше да спре. Нещо се беше случило в душата й, откакто погледна дълбокия кратер, на дъното, на който имаше безбрежно море от добрина и изстрадване.
Нищо не постигна. Прибра се, леко уплашена от просвяткащото в тъмното бяло на ромски очи. Беше изтощена. Стовари се в леглото с дрехите и потъна в дълбок, оздравителен сън.

* * *

Месеци по-късно семейството й отново беше в съвършената си цялост. Рада тръгна на детска ясла, а Неда започна хубава работа. Никола ги обгрижваше и двете с цялата си любов.
Имаше само един проблем. Неда всеки ден ходеше на онова място, където Ахмед й беше подал ръка. Не спираше да мисли за това, макар че спря да говори по темата. Никола не проумяваше какво толкова се е впечатлила. Доста време се опитваше да й обясни, че той е бил просто един просещ циганин, който по случайност й се е притекъл на помощ и че по всяка вероятност е като повечето свои събратя – неук, немърлив към живота си, задоволяващ се с мизерията, в която се е родил той, а и децата му. Докато той й говореше тези неща, държейки двете й ръце в своите, тя просто го гледаше и едва се усмихваше, без да отрони и дума – не спореше, не обясняваше. Целуваше го нежно по устните и отклоняваше темата. Но на другия ден, Никола я забираше от работа, неуспешно опитвайки се да я отклони от посоката й. И тя отново беше там. Оглеждайки се като сурикат на пост.
Един ден, докато беше на работа, Неда обмисляше важно писмо, внимателно подбирайки думите си. От време на време зарейваше поглед навън през прозореца в търсене на подходящия деликатен тон за служебната кореспонденция.
Изведнъж тя съзря познатия бастун. Сърцето й подскочи, така сякаш някой го беше ритнал. Бързо излезе от вцепенението си, грабна сакото, блъсна се в бюрото и тръшна вратата, така че по пода се засипа мазилка. Някой настоятелно я повика зад гърба й в коридора, но тя не се обърна. Нервно натискаше копчето на асансьра, като че ли така по-бързо би пристигнал. Изскочи на площада и се огледа, но не го видя. Втурна се в едната посока, потича до ъгъла, но там го нямаше. После се втурна в другата, но и там го нямаше. Спря задъхана и се облегна на коленете си.
И тогава го видя – Ахмед с дълбоките тъмни очи, беше седнал на пейка под едно дърво в близкия парк. Неда радостно се затича натам. Приближи се, седна до него и весело каза:
- Здравей Ахмед!
Ахмед мълчеше. Дори не трепна. Тя посегна към коляното му с леко докосване и повтори:
- Здравей Ахмед. Ти ми подаде ръка, веднъж, когато бях много тъжна и паднах.
Но той отново мълчеше в студена неподвижност. Този път Неда го докосна по рамото. Ахмед леко се отдалечи от нея, сякаш се гнусеше. После се катурна. Падна на другата си страна и остана така. Черните му очи не мигаха.
- Боже Господи, Ахмед…
От очите й бликнаха горещи капки. Шепите й неволно закриха лицето й, уж за да скрие сълзите, но всъщност за да не вижда реалността. Толкова месеци го търсеше. Искаше да му помогне по някакъв начин. Имаше нужда да гледа понякога добрината в очите му. Да усеща тази странна мъдрост, това благотворно излъчване. Не можеше съвсем точно да си обясни как и защо той й въздейства по този начин. Мислеше, че е някакъв прикрит светец, ангел-хранител. Беше започнала да мисли, че всъщност никога не го е имало. Навярно си го беше измислила, за да запълни тежката празнина на тогавашния ден. Но белегът на бузата й казваше друго.
Тази мимолетна и странна среща я беше променила за винаги. Неочаквано, необяснимо, безвъзвратно. Беше я направила по-добър човек, изпълнен със състрадание и любов. Сякаш онзи ден бе държала ръката на Бог – черна, крива, съсухрена, но ръката на Бог. От този момент нататък Неда никога не пропускаше да забележи хората, които имаха нужда от помощ. Беше станала по-силна, по-смела, по-жива! Искаше й се да беше имала възможността да благодари!
В безнадеждността на мъката си беше загубила представа за времето и пространството, докато не чу познат глас да вика името й. Колегата й се приближаваше тичешком до нея. Хвана я за раменете и я погледна в очите.
- Добре ли си? – попита. И озадачено погледна на пейката до нея. – Не си ли виждала починал човек? Спокойно, просто му е дошло времето. Заради това ли така изхвърча? Хайде, ще се обадим, където трябва. Ще ти дам нещо за успокоение. Имах спешна задача за теб, но ще я възложа на Дияна. Няма страшно. Стават такива неща.
Неда стана отмаляла от пейката. Малко по-късно колегите й я закараха в къщи и се обадиха на съпруга й.
Никола веднага разбра. Някак си му олекна макар вечерта да видя свитото й сърце, разположило се в зениците на очите й.
Никога, обаче, нямаше да разбере това, което с невидими пръсти бе бръкнало в душата й, оставяйки за винаги своите добри следи…