автор: dani78

„Утре ставам на 80 години”- помисли си проф. д-р Димо Желязков, влизайки бавно и смирено в църквата. Купи си няколко свещи, запали ги пред иконата на Божията майка с трепереща ръка, прекръсти се. Не, не можеше още да тръгва от тук.
Толкова божествено, тихо, смирено, леко сумрачно беше в полупразната църква, като само тайнственият блясък на запаленото кандило и неговият благоуханен мирис пред иконата предизвикваха вниманието на възрастния професор и одитор. Чак сега се сети, че не беше отправил своята искрена молитва, върху която бе мислил цяла нощ.
Застана пред иконата развълнуван с леко обляно в студена пот лице, с ръка на ускорено туптящото си сърце, но устата му пресъхна; погледът му се вглъби върху святото изображение на Света Богородица, а думите просто не идваха. За какво искам най-много да се помоля? Господ ми даде всичко от този свят и видимо и невидимо с просто око. Имаше мезонет, от чиято вита стълба се стигаше до работния му кабинет, намиращ се на покрива на прекрасна, чиста, поддържана и нова жилищна кооперация, която тънеше в зеленината на близкия парк и същевременно беше в подножието на Витоша. Притежаваше и двустаен апартамент в издигащ се подобно на наранен исполин от мълниите на времето жилищен блок от началото на 70-те, находящ се в Младост, който сега съпругата му даваше срещу символичен наем на близки от провинцията. Не се оплакваше и от липса на пари. Беше член на редакционната колегия на елитно международно списание по счетоводство, а също беше и гост лектор на престижен чужд университет. Всяка година го канеха професионални организации по семинари, а аудиториите в университета бяха постоянно пълни за неговите часове. Студентите, зажаднели да докоснат професора легенда и се убедят в истинността на словото му, различаващо се от шаблона на някои негови колеги, купуваха без да се замислят подобно на прегладнели за топли пирожки в междучасието ученици учебниците му, а по-смелите от тях го спираха и за автограф, желаейки да увековечат срещата си с него в постоянно бързащото време.
Животът на проф. Димо Желязков не бе изпълнен с една бавно лееща се и пълна хармония, а поредица от неизменно случващи се събития- много, от които го раняваха като смъртоносни кинжали в сърцето, а други подобно на целебни мехлеми го връщаха с нови сили към живота и вяра в доброто и морала. В този миг си спомни как преди близо 70 години започна да излиза на тучната ливада първоначално плахо с конете на паша, а докато беше там неуморно и жадно се увличаше в четене на книжки от малката училищна селска библиотека под палещите лъчи на слънцето. После дойде гимназията, раздялата завинаги с родното село, разположено в сърцето на златна Добруджа и мъчителният, но славен път към София.
В университета го приеха веднага след като изкара казарма, но София беше голяма, интересна, непозната, но и някак доста чужда на младежа, свалил неотдавна цървулите. Вземаше изпитите с отличие, но парите не стигаха. Стипендията бе малка, живееше на един таван в стара кооперация, строена преди Първата световна война, спеше на твърд, неудобен одър, ядеше черен хляб от близката бакалия с маджун, варен в голяма медна тава на село, а компания му правеха на върха на квартирата няколкото бели гълъба, с които споделяше скромния си обяд и вечеря. Родителите му никога не бяха идвали в столицата, но всеки месец му пишеха дълги писма да се пази от хората в големия град и да не спира с ученето и един ден да се върне вече дипломиран висшист и започне работа като счетоводител в ТКЗС-то. Димо с умиление четеше тези писма, дори до ден днешен пазеше повечето от тях макар и доста пожълтели с разляло се мастило в личния си архив, съхраняван в сейфа му в голяма банка.
Завърши с отличие. Започна работа като ревизор, а работата толкова му се отдаваше, че започнаха да го награждават всяка година. Издигна се в службата, но ревизорската работа, колкото и да му прилягаше, някак започна в средата на 70-те да не го блазни. Преподаваше му се- без това пишеше окръжни до ревизионните дирекции по страната как да прилагат закона- защо да не го правеше на младите- тези, които щяха да строят нова България? И тази му мечта се сбъдна някак случайно, наивно и необичайно. Беше тъкмо се прибрал вкъщи от работа, когато негов състудент и колега, знаещ за тайните на Димовата душа, му звънна по телефона. Каза му:
- Димчо, имам нещо за теб. Кога да се видим?
- Идвай веднага вкъщи. Лилия ще се зарадва да те види, ще вечеряш у дома и ще се наприказваме.
След по-малко от час приятелят на Димо му донесе изрезка от ежедневник, в която с дребен шрифт в самия крайчец на страницата пишеше, че в университета е обявен конкурс. Димо цяла нощ мисли и реши да подаде документи. Спечели конкурса безапелационно и се зае с неописуем хъс подобно на разярен вълк, гонещ жертвата си, да се доказва и търси връзката между теория и практика. Бе забелязан и оценен. Не след дълго му присъдиха научно звание, а от началото на 90-те стана и професор. Не се спираше между университета, конференции и контактни групи по министерства. Беше вече и експерт-счетоводител. Чувстваше обаче вечер, когато се прибереше късно как силите го напускат с всеки ден, забелязваше вече доста сребристите си коси, имаше вече и прилично коремче, под очите му все по-често се задържаха тъмни кръгове, а бързият ход на времето ясно отчиташе на часовника на живота, че бе надхвърлил шестдесет.
За всички тези над 30 години човекът, който нито веднъж не си позволи да му изневери, да го предаде или да го укори и му каже лоша дума, беше всеотдайната му съпруга Лилия. Тя беше учителка по литература-скромна, добра, внимателна, понякога наивна до безумност, живеейки в необятния свят на непреходните ценности, но винаги безкрайно обичаща го и вярваща му. Тя с мъка виждаше как Димо страда понякога от раните си в борбите, които води, как понякога не заспива до зори, как бродейки до рамото му в годите стройният, млад, черноок, весел и усмихнат младеж от 60-те години се превърна в побелял, нервен, строг, умислен и понякога сприхав старец, говорещ постоянно за цифри, които само той разбираше, но понякога страшни, когато бяха коментирани от журналисти. Димо страдаше, че синът и снаха му вече бяха почти на 40 години, а нямаха своя рожба въпреки многобройните им опити. С Лилия виждаха тяхната тъга, трудно я преглъщаха, но никога не обелваха дума за този болезнен за младите проблем. С времето той започна да се примирява с този житейски факт, но като баща го болеше много.
Тогава дойде и онзи тежък одит на отчета на това мегапредприятие. Той отказа да го завери, но това не се хареса. Притиснаха го големи хора. Викаха го тук-там, понякога го заплашваха, а той само мълчеше. Върнеше ли се вкъщи, не обелваше дума за работа, само бледият му вид издаваше, че нещо не е наред. После гледаше от прозореца на кабинета си, тънещата в светлини нощна София, сърцето му лудо тупкаше, а кръвното му стигаше убийствено високи стойности и разсъждаваше върху дилемата професионална етика или далавера? Реши първото макар да знаеше, че ще има хора, които да му отмъстят. И ужасът не закъсня. В онази хладна пролетна утрин на излизане от вкъщи, ненадейно го сви сърцето. Цялото му тяло изтръпна, свлече се на земята, докато се събуди в кардиологичната клиника на стария си приятел проф. Васов с апарат за дишане с много опасани по ръцете му системи, вливащи в изнурените му вени чудодейни разтвори. Разходката между живота и смъртта беше мъчителна, трая близо седмица, а той веднага разбра, че бе получил инфаркт. В тези тежки часове, когато едва отваряше очи, успя поне да преосмисли немалко неща. Припомни си дребни факти, разкая се мислено за доста грешки. След месеци, вече намалил университетските си и професионални ангажименти, възстановил се напълно, Димо си мислеше за живота и се молеше някое чудо да му се случи, за да разбере малките и прости радости в живота. И то се случи в навечерието на Коледа. Обади се снаха му и с трептящ от щастие глас каза:
- Татко, бременна съм.
Димо от радост едва не изтърва телефона, а Лилия щом го видя как почервеня, се уплаши дали не му е лошо и побърза тя да продължи разговора. Не след дълго се роди малката Лили. Кръстиха я на баба й, Димо поиска така като малък знак на любов и признание към съпругата си, че през всички тези години тя го обичаше и страдаше с него. Малката Лили скоро стана голямо чудно дете. Още нямаше 6 години, а знаеше вече да чете, пишеше вярно, смяташе без проблеми, рисуваше прекрасно и за негова най-голяма радост- обожаваше дядо си. За 75 му рожден ден дори каза пред всички гости, че обича от всички най-много дядо си. Не се посрами да извади от малката си чантичка портрет, на който го бе нарисувала и химикал, с който го молеше да продължава да пише странните цифри, които ги виждаше тайно, плахо пристъпвайки зад гърба му, докато Димо беше в кабинета си. Той се трогна много, целуна я и ги прегърна двете с баба й. Въпреки че безумно се обичаха професорът и малката Лили имаха своите тайнствени въпроси един за друг, но никога не си задаваха от любов. Детето се чудеше как дядо й владее изкуството да свързва кодове на числа и цифри въпреки годините си, да говори безупречно руски, френски и английски, а пък не можеше да работи с таблет или пък да изпраща смс-и. Той пък й се чудеше как толкова детето запомня всичко и внимаваше много да не каже нещо непремерено. Малката Лили от близо година беше започнала да пише стихове и явно щеше да наследи баба си с литературата, от което му беше съвсем малко мъчно, че нямаше кой от любимото му семейство да продължи професионалния му път, но после се примири.
Напоследък всеки обед ходеше с шофьора си да вземат малката Лили. Убеждаваше наивно по мъжки съпругата си, че има излизане, а после ще прибере детето, а тя само се усмихваше в знак на съгласие. Спираха черния мерцедес зад блока пред училището, а шофьорът след като я вземеше, започваха двамата с дядо си дълъг разговор. Той беше добър, но и строг- не искаше тя да се превърне в глезено дете, а просто винаги тя да получава най-доброто. Затова я и изпитваше на път за вкъщи, а тя пък цялата почервеняваше, амбицирана да отговори на всичките му въпроси и докаже, че може да бъде като него.
За какво да се помоли днес?- мислеше си възрастният мъж.Какво е всъщност всепризнатият проф. Желязков, Господи? Не съм ли аз просто една малка прашинка от непрестанния ход във вечността на Вселената? Не ти ли дължа, Господи, благодарност, че ме дари с частица от всемирния разум, а аз, докато бях по конгреси, семинари, в университета и се катерех по стълбицата на успеха, невинаги намирах време да дойда в черква и поговоря с теб? Прости ми.......Ти си ме обичал винаги......а аз.......Аз бях бедното, босоного, тичащо по синорите на равна Добруджа момче, което ясно помнеше винаги във времето купоните за хляб и олио и разказите на баба ми да дядо, убит във войните за обединение на родината.
Господи, ти винаги ме даряваше в повече...... Даде ми път към столицата, събираше ме с интересни, добри и умни хора, вдъхваше ми сили и кураж да чета за изпити на ледения таван с премръзнали ръце, наметнат с гимназиалния ми шинел, да открия чудната Лилия, към която имах своите грехове, да се превърна във водещ професор и одитор.Ти, Господи, не поиска и душата ми, когато животът ми се крепеше на един тънък конец от вечността, а след няколко месеца ми прати дълго чаканата вест, че ще стана дядо. Сега имам всичко. Благодаря ти........ала ми се живее най-много днес заради най-голямото ми щастие-малката Лили.
Тогава вече се усмихна широко, погледна иконата, прекръсти се и каза тихо на глас: „Господи, моля те, дай ми само още някой друг ден живот с малката Лили”..........