автор: Lorena

Сънят търкулна медно канче пълно със живот.
Отпих от него. Горчеше като пръст.
Звездите отразени в кожата на първите кокичета
се врязаха във сетивата ми.
Отчупих хляб, опечен в печката на зимата. Бе клисав и суров.
Безчувствена порязах тишината със студения си смях.
И се роди стихотворение- сакато, куцо.
Напомняше за падащия през ноември дъжд.
Искаше да ми бърбори, а не успяваше.
Полюшваше се на тънката си шия,
която думите щяха да пришият
в хербария на книгата без любов ,
а устните ми пареха от нежност.
И паднаха в калта последните ми думи.
Стихотворението се надигна мършаво и грозно.
Споило и тъга и болка, и поквара,
а как изгаряха любовните венци кожата,
докосната последно, но нецелуната.
Захвърлих химикала. Ще бъда есен, без да пиша.
И слънчоглед без думи. И жена без път.
Безпътна, влюбена и нежна.
Ще хвърля плитката си сред цветята.
Да стегне нечии ръце в прегръдка.
И даже знам кой искам да прегърна!