автор: esperanca

Част първа

Лещен

снимка

Влага. В четвъртък на 17 април тръгваме от Ловеч в шест часа. Дъждът, който вали от понеделник спря , колкото времето да си поеме дъх и набере сили, преди върху земята да се излеят пороите на предстоящите два дни. Температура на въздуха е пет градуса по Целзий. Резервоарът на Зафирата е пълен до капачката, петдесет и осем литра бензин А95Н обещават пътят пред нас да е дълъг и да не свърши скоро.
Заклети пътешественици – аз и аляският маламут Чародей ставаме още в четири часа, екзалтирани и превъзбудени от очакването. Подготвям се като за свещенодействие, преди път винаги измивам косата си, искам да залича всяка следа от бетон и градски смог, пред прага на природата. Придружава ни Деян. Негова слабост са автомобилите. За шест години не успяхме да го заразим със синдрома на пътешественика. Страстта по пътя е потребност на душата. Във вените ни тече една кръв, но това не е достатъчно, за да се предаде по наследство. Англоезичните ми приятели , от сайтовете, в които публикувам мислят, че работя като…пътешественик. Когато ми задават този въпрос, заключавам, че в очите на хората изглежда как пътувам много, само дето на мен все не ми стига и още не завършила един маршрут, по обратния път към дома, въображението ми чертае замечтано нова дестинация.
Траекторията на кривата, която предстои да изминем сключва неправилна елипса през градовете : Ловеч-София-Благоевград-Симитли-Банско- Лещен/нощувка/-Ковачевица-комплекс Омая-Гоце Делчев-Доспат-Батак-Пещера-Пазарджик-Панагюрище-Златица-над Клисура-Кърнаре-Троян-Ловеч. Проходи : Витиня – 960м.н.в. , Предела – 1140м.н.в., Доспатски проход , Проход през Средна гора, Троянски проход - 1525м.н.в. Живописните серпентини на Стара планина, Рила, Родопа, Пирин, Средна гора, докосвайки водите на язовир Доспат, Голям Беглик , Широка поляна. Магистрали : Хемус, която от самото си построяване постоянно е с участъци в ремонт, Люлин – опънала новите си черни асфалтови ленти, първокласния път на „Подбалканската магистрала” и плетеници от второкласни, и третокласни пътища на места с ширина на платното, колкото е една алея в парка Стратеш. Два дни, тридесет и шест часа и стрелнал се път от осемстотин двадесет и три километра. Още не знаем, че ще преживеем четирите годишни времена, характерни за климатичния пояс на България. Крайна цел – Ковачевица с нощувка в Лещен. Съществото ми тръпне , предвкусвайки лавината от емоции и усещания, която залива и изпълва душата всеки път, щом стъпя на ново за мен място. В по - голямата част пътят ми е познат от многобройните кръстосвания из страната и планинските преходи. Моторът на Зафирата безшумно заработи, душицата в мен запърха радостно и неусетно изминаваме първите дванадесет километра до разклона при Абланица, където се включваме в магистралата Варна – София. С тежък крак върху педала на газта се насилвам да спазвам ограниченията, заковани с пътни знаци по шосето. Погледът ми машинално отброява преминаването през тунелите „Ечемишка”, „ Топли дол”, „ Витиня”. Веднъж да оставим зад гърба си обичната и често посещавана поради театралните постановки София, за да се почувствам в сърцето на приключението. Осевата линия навива метри в километража, а съзнанието ми се отклонява в спомените от 9 април и възкликва заедно с Александър Морфов в постановката му :”Животът е прекрасен - Имах нужда от кораб, за да го разбия…Трябваше да направя „Бурята”, защото аз бях бурята. Направих „Хамлет”, когато баща ми умря, защото исках да разбера какво го уби. „Дон Кихот” бе това, което излъчваше душата ми , после дойде „Сън в лятна нощ”, защото политиците ни приспаха и прилепите литнаха денем. Когато за втори път направих „Бурята”, вече не аз бях самата буря, а само крушенец на своите терзания. Аз бях кораба, който трябваше да разбия.”
Разпъната от пътя душата поглъща на големи залъци магистралата. Фаровете следват осевата линия. Дори светлините на халогените се изгубват в гъстите вълма на мъглата, през която плаваме. Разнопосочни терзания, които разнищват. Творчески дирения. Скиталчески странствания в естетическите категории на добро и зло. Всяко изкуство резонира в душата и я приютява в характерните си на изказ похвати. Но - пътят е моя катарзис. Пътят е времето, мястото , пространството и обстоятелствата, където съществото е в пълнота. Пътят е всичките измерения на духа и плътта, отговорът на нуждите в спойката на личността.
С разсъмването утрото вдига завесата на нощта и на сцената нахлува окъпаната от няколкодневния валеж природа. Ако не е росно зелената багра на земята, просветнала от продължителните небесни потоци, излети върху нея, ококорена във водните капки, пейзажът може да мине за есенен. От прихлупеното ниско небе вали на пасажи остър, мразовит дъжд, който отслабва за съвсем кратко, колкото да удвои с нови сили напора си. Насрещният вятър засилва усещането за студ. Температура на въздуха е един градус по Целзий.
В осем часа и четиридесет минути стъпваме на магистрала Люлин, посока Благоевград. Картината коренно се промени. Мъглата изчезна. Върху полето се стелна десет сантиметрова снежна покривка, като крем от разбити белтъци върху резедавите пластове на тревата. Короните на дърветата с едва-що разпукнали листенца нежно зеленеят над снега. Пейзажът така съблазнителен извиква усещане за глад и спираме на бензиностанция Shell с ресторант от верига Макдоналдс за кафе и бърза закуска. Чародей едва удържа радостта си от разходката по снега. Поради оскъдните валежи в Подбалканието тази зима не успя да насити нуждата си за сняг. Пътуването обещава да бъде разнообразно и богато на предизвикателства след като за два часа и половина сменяме две годишни времена прекрачвайки от есен в зима.
Бързо преминаваме Дупница и ме нападат спомени от изтощителните обиколки по авто-къщите при закупуване на всеки един автомобил. Следва разклонът за Рила и Стобските пирамиди, Рилският манастира, водопад Скакавица, Урдини и Седемте рилски езера, изкачването на връх Мусала. Преминаваме Благоевград и в следващия миг сме на паркинга при Мурсалево, където на 4 и 6 април в екскурзия до Солун, Катерини, Метеора, Едеса спирахме и в двете посоки за прекрасното капучино в огромни хартиени чаши с капачета и сламки, което приготвят тук само срещу 1,20лв. Сравнението, че в Ловеч не мога да го намеря под цена от 2,50 се наложи само. Когато се разхождах в Солун, стъпила на виа Егнатия ,получих отговор на въпроса си от изминалата година :” Да, мой път е виа Егнатия. Път, който ми предстой да измина.” При Симитли отбиваме за Банско. Часът е десет и четиридесет и две минути, пред нас е прохода Предела . Колкото пъти да мина през това място, винаги се изпълвам с благоговение и като в транс поглъщам всеки щрих и контур, багра и звук от разположената вляво езерна Рила и гордия мрамор на извисяващият се отдясно Пирин. Скоро навлизаме в Банско посока Добринище и жадно впивам очи в заснежения величествен Вихрен. Спомените донасят аромата на Байкушевата мура и душата смирено тримири от оживялото пред очите ми изкачване на скален ръб Кончето, при отвесна височина от 900м мрамор и продължителност на траверса от 400м.
Виждам указателна табела за стария римски град Никополис ад Нестум и сърцето ми пролетно зачурулика – хоризонта на запад просветлява и продължавам да повтарям като мантра молитвата си от сутринта :” Господи , дай ми прозорец във времето без дъжд, когато стигнем в Лещен”. Все пак сме средата на април.
Още при бензиностанция Shell се разменихме и Деян шофира , за да мога да правя снимки в движение. Проливният дъжд , който ни съпътства през цялото пътуване ме задържа на сухо в автомобила. Деян не пропуска наставнически да натяква , че при неговото шофиране разходът на гориво пада до 6,8 л на 100км, а щом седна аз зад волана, Зафирата моментално гълта 8л за 100км. Изглежда само Чародей е на моя стара, доволен , че пътешества, спи през цялото време и няма обичайните претенции да спираме, за кратки разходки и облекчаване на естествените си нужди.
При село Господинци се отбиваме от централния път, който е изход към западната ни съседка при ГКПП Илинден и продължаваме към Огняново. Малко преди Марчево правим ляв завой и започваме да изкачваме западните Родопи. Тесен, добре асфалтиран път, по който трудно се разминават два автомобила ни отвежда до Лещен. С навлизане в селото веднага се озоваваме в неговия център, с паркинг за автомобилите пред църквата вдясно и разположената вляво срещу нея кръчма. Едва-що спираме и собственикът на къщата за гости „ При Малкия”, където ще нощуваме изникна до автомобила, готов да ни отведе. Оказа се ,че щом съм му звъннала от Банско, както ни бе уговорката, Ахмед дошъл от съседното село, където живее, запалил камините и излязъл под дъжда пред кръчмата да ни чака… Оставяме Зафирата на паркинга и непосредствено след кръчмата се спускаме надолу по тясна, настлана с плочници, каквито обикновено съм свикнала да виждам по покривите на старите къщи, уличка. Посреща ни огромна мъжка, свободно пусната каракачанка и за миг сърцето ми спира в гърлото, рязко дърпам строгия нашийник на Чародей, очаквайки двете кучета да се сдавят. Нищо такова не се случи и домакинът видимо не разбира страха ми, обяснява, че Мечо е добър и гостоприемен.
Спираме пред първата порта от масивно дърво на къща, изградена изцяло от камъни, с резец от ковано желязо. Таванът на пруста, в който влизаме, както по-късно установих и на останалите стаи е от гредоред. Всяка стая е със самостоятелна камина и санитарен възел. Камините в нашата стая и прилепената за нея малка механа горят, заредени с огромни цепеници. Цял ден под дъжда, накиснали във влага, още от ранно утро, топлината на огъня извика такова умиление , че очите ми се наливат със сълзи. В пруста са подредени над един кубик дърва, преназначени само за нощувката ни. Количеството ме учуди, но благоразумно мълча. След като се настанихме, стопанинът ни въведе в механата и докато си починем от пътуването, се отпускаме в сладките му приказки, които ни обгръщат като уютен вълнен шал. Разказът му започна с това, как в Лещен са останали само двама жители. Някога населението на Лещен и Ковачевица е било от християни. Между двете села се намира мюсюлманското село Горно Дряново, родното място на нашия домакин. Християнското население на селата се изселило, за да търси поминък другаде. Останали само мюсюлманите от Горно Дряново. Мъжете се препитават с дърводобив и строителство на къщи от естествени материали, а жените ги извозват с автобуси до цех на шивашка фирма, клон на известната марка Roll Man. Благодарение на тях, пътят се поддържа чист и през зимата, която в тази част на Родопите е мека и рядко през годините ги затрупва голям сняг.
Разбирам, че поради лошото време и отдалечеността в километри няма да мога да се разходя по екопътеките до резерват „ Тъмна гора”, да проходя каньонът на река Канина, да видя Синия вир, Козия камък и Червената скала. Ахмед ни дава указания за глинената къща в Лещен, където цената за една нощувка варира от 120 до 160лв, в зависимост от сезона и усещайки разочарованието ми от невъзможността да обходя района, утешително и топло ми предлага да посетим комплекс Омая, който е само на тридесет и осем километра от Лещен посока Гърция. В ума си моментално правя промяна в плана, Ковачевица влиза в плана за тази вечер, а на другия ден непременно ще отскочим до Омая.
Все така под упоритите талази на дъжда, който ни залива през целия ден, поемаме към църквата, където палим свещици и аз отбелязвам, че е отключена, с отворена входна врата и осветена. Отключена и с отворени врати се оказва и Галерията, бедна откъм експонати, но с дълбоко вълнуващ двор, потънал в зеленина и цветя, с натежали от дъжда цветни чашки.
Природата в Лещен е натънала във вода. Изпод нея причудливо се кипрят къщи с каменно-дървена архитектура и малки прозорчета, опазващи тайните на вътрешното обиталище. Изморени, прогизнали във влага и студ, след разходката из Лещен, Деян и Чародей се връщат в къщата на топло да се сушат , а аз сядам зад волана на Зафирата и поемам към Ковачевица.
Разстоянието от Лещен до Ковачевица е седем километра. Селата са свързани с тясна колкото панделка асфалтова лента, успоредна на каньона на река Канина. От дясната страна е каменната гръд на планината, вляво са отвесни урви, от които кръвта се смръзва и погледът, отвърнат се загубва в отсрещните надиплени пазви на Родопа планина, щедро обрасли със зеленина. В дъното на каньона змиевидно кърши снага крехкото, но пълноводно тяло на река Канина, което слизайки от планината образува водни падове и скоци, които с грохот се спускат в ниското, бучат и се пенят, изпращайки водни пръски в небето. На два километра от Лещен влизам в село Гордо Дряново, което наброява хиляда и сто жители. Разположено е от двете страни на тясната ивица, отпусната от планината. Единствената асфалтирана уличка е лентата свързваща Лещен с Ковачевица. На нея са паркирани всички автомобили на жителите от селото и пътуващите трябва да слаломират между тях , разминавайки се и с участниците от насрещното движение.
Тръгвам към шестнадесет часа и тридесет минути. Дъждът леко е отхлабил водната си хватка. Веднага щом излизам от Лещен пропадам в гъста , бяла мъгла с видимост до два метра. Тънката асфалтова лента е без каквато и да било маркировка и ограничители от лявата страна, където преминава в макадам и сипица, а поради твърдата като стена мъгла, внезапно се юрва в бездънни урви. Не мога да се ориентирам къде свършва пътя и започва пропастта, затова се придържам плътно вдясно. Предпочитам да се ударя в скалите, вместо да пропадна в нищото. Местните шофьори, познавайки участъка, шофират без включени светлини и изникват пред мен в последния момент от бялата пяна , като изплюти от огромното притискащо от всички страни, задушаващо туловище на мъглата. За това често скачам с двата крака върху спирачката и издайническа струйка пот се спуска по гърба ми. Не зная как ще се върна, когато към мъглата ще се прибави и настъпващия мрак. Щом излизам от Горно Дряново, със спускането по серпентините на асфалтовата спирала мъглата започна да се разрежда и след един остър ляв завой с обратен вираж при моста над река Канина, напълно изчезна. Изгубвам очите си в омайните гледки. Едва се удържам да не спра автомобила, за снимки. Но времето напредва и ме притиска с неизвестното, което ме очаква. Продължавам напред и си обещавам да предвидя минути за снимки на връщане. Докато се спускам от Лещен към Ковачевица , усещането, че навлизам в приказка от детството, където след дългото пътуването към Долната земя и множество успешно преминати изпитания ме очаква Раят, се засилва. Магията на Ковачевица ме притегля като магнит.

(Следва)