автор: rygit

Сред сумрака близо до водата,
вихърът върти листа.
С шум чуплив играят си играта,
във кълбо от мъртва сухота.

Като ято леки птици си лудуват
в ярки шарени премени.
Лятната си свежест те бленуват,
потопени в спомени зелени.

Залез е! Морето червенее в хлад
и есенна тъга...
Кипнало се сърди на прибоя...
с пяна морава покрай брега.

Отражението ми къдри се вълнисто
във солената дъга - по мокрото извита...
Пясъкът... разсипано мънисто,
строго съска: Кой съм аз? - иска да ме пита.

А в сърцето ми кръвта и тя шупти,
запенена в сребриста пяна…
От душата ми струи тъга...
по отминала надежда е пияна…

Емоция, посипана обилно…
със прашец от пеперудени крила...
Зов отправя към безкрая силно…
Ако някъде те има… Моля те – ела!

Rygit