Когато бях дете обичах да слизам в мазето на селската ни къща и да гледам старите сандъци. Нали ги знаете, онези приказни, стари, рисувани сандъци.... Само ги гледах. Знаех, че `там не се пипа`, а толкова ми се искаше... и само стоях отстрани и си представях какво ли се е случвало около тези сандъци. Всички вещи носят историите на хората и хората носят историите на вещите... А аз стоях и си ги представях...
Години по-късно започнах да търся изоставени къщи, руини... и си измислях... техните истории. С времето преживях атмосферите на стотици човешки животи...
После всичко спря. Нямаше ги сандъците, нямаше ги къщите, не си представях ничий друг живот. Представях си своя собствен. Точно като къща зад чиито стени не знаеш какво има, но дочуваш бегли шумове и създаваш своя история по тях... Но нещо беше сбъркано... Шумовете не бяха мои...
Появи се натрапчиво желание – да отворя онези първи сандъци. Трябваше да ги видя в действителност! Трябваше да спра да ги измислям и да ги изживея...
Пътят до селската ни къща не се е променил никак. Все едно времето е спряло и дори бурените са си останали същите. Сякаш съм отново дете и почти се вълнувам. Къщата е същата, дворът е същият...
За мазето не се минава през входната врата. Има отделна врата отстрани и дори не влизам в старата ни къща. Там нищо не ме връща. Важни са само сандъците. Усещам се, че вървя почти припряна, сякаш закъснявам....
Мирише на влага и земя! И е тъмно и тежко. Времето тук е спряло много преди мен, много преди тези сандъци дори. Все още усещам онова детско вълнение, както когато криехме `съкровища`. Сега щях да открия нечии чужди съкровища....
- Хей, време е да ставаш! Не можеш да останеш още дълго!
Сигурно съм припаднала... Къде съм... Къщата... сандъците...
- Ти пък от къде се взе? Мога да остана колкото си искам, това е къща на семейството ми! Ти какво правиш тук?
- Как какво? Нали дойдохме заедно?! Искаше да отворим сандъците помниш ли? Нещо за смисъла и за измислянето на нещата – така и не те разбрах съвсем. – беше малко момиче с изтъркани дънки и стара тениска... не! не! не! не! не ! Това никак не е възможно! Трябва да съм си ударила главата! Трябва лошо да съм си ударила главата! Да сигурно е това! Или си губя разсъдака. Няма как да е тя... няма как да съм ... аз!!! – Хайде де, ставай! Нямаме много време! Аз скоро трябва да се прибирам, майка ще ми се кара. И без това не обича да се мотая тук и още по-малко да ровя в сандъците!
- Не не миличка, ти си плод на ударената ми глава и сега ще изчезнеш! Само това остава ! Да си говоря сама със себе си!
- Ударила ли си се? Я да видя. Бръщолевиш глупости. Може и да си се ударила... Нееее нищо ти няма. Хайде ставй и да започваме
Добре. Ще се направя, че не я виждам. И без това щом осъзнавам, че е невъзможно да е тук, значи действително не е тук. Аз съм си с всичкия и сега ще се кача на колата и ще се прибера вкъщи. Така или иначе цялата тая история със сандъците е глупава, а аз самата съм още по-глупава, че така се вплетох в нея.
- От кой започваме? Този е най-голям!
- Спри да ми говориш, ок? Не си реална! А аз си тръгвам!
- Защо говориш с мен щом не съм реална? И защо си дошла, ако искаш да си тръгваш? Ти си объркан човек, ужасно объркан! И за това трябва да отворим сандъците! – тя се смееше... или аз се смеех... о, това е лудост! Трябва да... трябва...
Тя може би е права. Аз съм объркан човек. Но тези сандъци... Какво толкова важно има в тях, че съм си втълпила, че ще ми се изясни... О, даже мислите ми са объркани! А аз владея мислите си! Владея мислите и думите си! Сега ще стана, ще отворя сандъка, ще изтрия всички глупави истории от главата си, ще се прибера и ще се напия.... да! Точно това ще направя!
- Малко са мръсни. Май никой от доста време не ги е отварял. Не е ли вълнуващо! Все едно ще надникнем в тайните им. О, толкова е хубаво!
- Знаеш ли, миличка, по-добре си избий тези фантазии от главата. Вярвай ми, нищо хубаво няма да ти донесът! И по-зле ще става. И като станеш на моите години, вече ще си се изгубила във всичките тия истории и измислици и мирис на застояло. Защо мислиш, че съм тук? За да извадя старите парцали? Все ми е едно за тях! Просто искам да ги пипна, ей такива проядени и забравени от света и да продължа с моя си живот. Защото от както се помня, все измислям – някого, нещо... и ако не спреш да се държиш като полуидиот и ти ще станеш като мен!
- Но аз съм теб...
- Какво?!?!? Нееее не не не. Нали не искаш да ми кажеш, че .. не не не
- Хайде стига! Нали не мислиш, че си била толкова глупава, когато си била... аз? Така или иначе ти си тази, която избра именно аз да дойда с теб.
- Аз съм избрала?? Избирала съм била?! И защо, по дяволите си мислиш, че бих избрала теб за каквото и да било?
- Защото ми завиждаш? Че още не съм се променила. Че още мога да имам всички светове в които искам да живея без това да ме води до лудост. И защото ... нямаше кой друг...
- Знаеш ли, все ми е едно. Давай да отваряме глупавите сандъци и да се махаме от тук!
- Аз не мога да ги отворя само ти можеш. Аз ще стоя тук и ще гледам.
- Чудесно! Точно така и направи!
Наистина са прашни. Добре, да започнем с най-големия! Мамка му! Има червеи! О, по дяволите, къде ми беше разсъдъка! Понякога изумявам дори сама себе си!
- Хей малката, не се отваря. Сигурно е заключен. Знаеш ли къде стоят ключовете?
- Никога не съм ги отваряла, но ако решиш да ми се довериш, ще опиташ пак – знам със сигурност, че за този няма ключ.
- Какво, по дяволите, е това?! – тя беше права... не беше заключен, но....
- Нали не очакваше нещо друго? Не ми казвай, че си очаквала черги и кърпи тук?
- Но това... това е...
- Да! Това е твоят сандък! Целият ти живот! Грижливо подреден и ... опакован!
- Аз... аз никога не съм... кой е опаковал всичко това?
- О да! Ти го опакова. Всъщност, все още опаковаш. Непрекъснато опаковаш! Понякога се чудя, защо изобщо живееш, ако след това опаковаш всеки спомен, всяка емоция и ги затваряш тук...
- И всичко е тук?
- Да! Всичко!
- О, виж това! Това е... помниш ли?
- Бегло...
- Оооо хайде де! Това е първият ни трепет! Виждаш ли колко си глупава... Аз съм глупава... Ахаххаха но пък беше хубава емоция. Знаеш ли, той не искаше да заминава без мен... без теб. Семейството му се местеше някъде си, а той не искаше да тръгне.
- Това е... не сте ли... не сме ли малко малки за това
- Ахахах Ами малко може би - това е детската градина все пак
- Ох това ли точно намери да извадиш. Какво друго има? Това е скучно! Какви са тези белите кутии? Виж какво има в тях!
- Чакай сега ще видим... Мисля, да пропуснем белите кутии...
- Защо? Дай да видя! Какво има в тях?
- Нищо хубаво няма в тях малката... или поне вече не... май в бяло съм опаковала, онова, което не искам повече да се цапа... което няма право да бъде мърсено..
- Добре де! Дай да погледна! Нали това ще са и моите кутии!
- Няма нужда да ги гледаме, миличка, смъртта се изживява веднъж. И за този, който си отива и за този, който остава. Ще дойде и твоето време и ще ги изживееш и опаковаш сама... На края някой ще опакова нас...
- Но ти ги гледаш!
- Знаеш ли... забравила съм някои от тях... Може би, когато започнеш да опаковаш ще е добре да им слагаш кратки бележки... Никой не заслужава да бъде забравен...
- Ти защо не си им слагала бележки?
- Защото аз всеки път исках да забравя... и ти ще искаш... Лошото е, че след време, вече просто не можеш да си спомниш... Виждаш ли това момче? Беше ми съученик. Казваше се Георги. Помня ... не помня как се смееше... Помня, че плаках.
- Не е ли много малък?
- Да малък беше. И аз бях малка. Но не можех да осъзная как така утре всичко ще е същото, а него няма да го има. И щеше ли значи да е същото. Никой не може да те „приготви” за времето, когато хората си отиват. Аз вярвам, че всъщност плачем от егоизъм. Защото не можем да ги пуснем... Не по друга причина. Защото, хората около теб са като пъзел от който е изградена собствената ти кутийка. Всеки е шарен, сам за себе си, но вие всичките правите картината завършена. И когато някое парче изчезне, от дупката започва духа, на теб ти става студено и разместваш пъзела за да запушиш дупката. Така с времето картината се изменя, докато на края изобщо не прилича на себе си. И знаеш ли кое е най-гадното – тя никога не е по-красива на края....
- Разплака ме...
- Недей да плачеш. Има време и ще изплачеш всичко, което ти предстои. Виждаш ли – аз не плача.
- Ти не се и усмихваш....
- Това беше удар под кръста малката! Хайде, да видим какво има и в другите кутии. Коя да отворим сега?
- Тази жълтата! Виж как е овързана!
- Ахахах сигурно съм искала нещо никога да не излиза от нея. Чакай да видим...
- Чакай тече!
- Да да видях вече... А! Това ли било.... Може би и тази трябва да пропуснем...
- Защо? Искам да видя!
- Това е... още една любов... но не е моя любов...
- Това сълзи ли бяха?
- Сигурно... не знам...
- Как така не е твоя любов?
- Ами.. По-скоро... Как да ти обясня... Понякога ... Нали знаеш, че няма как всяка любов да е взаимна... И... понякога, когато на нас самите ни липсва любов, я създаваме в другите. Надявайки се, че така ще заситим собствения си глад да получаваме обич... За съжаление това е... малко жестоко... много жестоко всъщност... Защото любов лесно се създава в сърце, което е готово да я приеме, но после тази любов не може да ни „нахрани”... и неизбежно си тръгваме...Не знам дали ме разбираш...
- Искаш да кажеш, че това е някой, който си накарала да се влюби в теб, а после си му разбила сърцето...
- Ами всъщност... да – точно това е...
- Но тук има много жълти кутии...
- .... да виждам....
- И защо толкова много? Не ти ли става жал? Аз не искам да съм такава!
- Мисля, че и аз не съм искала да съм такава.... Всъщност те лъжа... Аз по-скоро знех какво правя... Да кажем повечето пъти... Спрях всъщност в някакъв момент...
- Но те още текът...
- Да, миличка, някои от тях още текът... Няма какво да направя обаче...
- Можеш да ги накараш да те намразят!
- Оооо нещо ми подсказва, че тук ще има и такива кутии, но тези са други. Това пак е егоизъм, разбираш ли. Ще имаш в живота си хора, които без да искаш си допуснала твърде близо до себе си. И после, когато си отидеш или просто тръгнете по различни пътища, за тези хора ти ще си твърде голямо парче от пъзела. И хем ще им духа от дупката, която оставяш, хем ще те виждат в далечината и ще пазят това място за теб... ако някога се върнеш. И ние имаме такива хора... Ти ще имаш хората, аз имам дупките. Но е неизбежно... Надеждата е неизбежна! Колкото по-малко надежди има човек, толкова по-хубав е животът му.
- Не съм съгласна с теб! Помниш ли Васко? В първи клас. Онази песничка за надеждата: „Ако можех да има едно магазинче...”
- Помня я разбира се. Но е по-лесно да живееш с надеждата, когато си дете. Децата са ... чисти.. В тях няма сметки... Тяхното не е надежда, а вяра...Колкото повече растеш, толкова повече ще поставяш себе си в рамка. Трябва да се държа така, да правя така, да говоря иначе... Ако някой някога седне да ти обяснява как той не е в рамка избоди му очите моля те! И му покажи, че просто неговата рамка е дори по-тясна от тази на другите хора.... Както и да е де. Исках да кажа, че надеждата при възрастните е твърде възпрепятствана от рамките. Мога да се надявам, но не мога да кажа/напрява... Много мислят възрастните малката. Много мислят и малко усещат. И опита, този враг на всичко прекрасно, опита, все те спъва и не ти разрешава да излезеш от рамката... Дори бих казала, че той е рамката. И надеждата се блъска в стените на тази рамка като в клетка. Най-тъжните хора са тези с най-много надежда. Клетката е малка и на надеждата и е тясно... Трудно се диша като ти е тясно...Те все се надяват, че нещо ще се промени. И пазят дупките в пъзела докато не умрат от студ....
- А ти защо пазиш дупките?
- Защото съм глупава! Дай да видим другите кутии!
- Тази синята искам!
- Синята да бъде! Дами и господа.... Ахаххахаха
- Дай да видя дееее какво има , мръдни се да видя...
- Ахаххаха никако мърдане! Само ще надзърнеш! И без това подозирам, че тази кутия ще я имаш и ти. Цялата ни лудост с дъх на нафталин...
- О виж колко е шарена и хубава! Искам и аз такава! Мислиш ли, че и моята ще е толкова шарена?
- Предполагам... Не виждам защо да не е. В крайна сметка – ти избираш каква лудост да си облечеш днес нали. Виж тази. Виж как си сменя цветовете
- Страхотна е! Не разбирам защо си я затворила в кутията?
- Защото всяка лудост си има времето и мястото. Не можем да носим всичките си лудости едновременно. Днес смело мога да кажа, че лудостта ми има твоето лице
- Ахахах ами то си е твоето лице, значи днес не си луда
- Аахах прекрасна логика, мила моя, можем и така да го наречем. Днес съм облечена празнично – само със себе си!
- Ти се смееш
- И ти се смееш J
- Ще ми подариш ли една лудост?
- Майка ти ще ме заколи, ако го го направя. Майка ми... майка ти... шегувам се. Не можеш да подаряваш ей така лудост на хората. Трябва всеки сам да си я създава. Или да я създавате заедно. Само така може да се получи истински красива, шарена лудост. Иначе е болестно състояние. Имала съм и такива. Чужди лудости в мен, мои лудости в други хора... нееее не е никак прекрасно това. Лудостта се ражда от много любов към живота и още повече към себе си. Радвай се на хората с лудост, защото те никога няма да те занимават със злободневията си. Ако се върнем на пъзела, той има фон и картина. Лудите правят картината. Тези от фона просто запълват дупките да не духа и за да може да изпъкне истинската красота на лудостта.
- Не можеш да говориш така за хората... че са фон... от всеки има какво да се научи...
- Ох, мила моя, почни да мислиш повече и да вярваш на сентенции по-малко... Не че аз съм идеалният пример – аз не обичам хората. Хората генерално са лоши и ужасни и брррр като борба с паразити ми е малко. Да – можеш да научиш от всеки по нещо, но въпросът е по-скоро доколко това „нещо” е точно твоето... До колко то ... „те храни”...
- Не те разбирам...
- Ами аз мога да се науча от всяка фуста да си правя 101 прически нали?
- Да
- Ами да ама в същото време аз никога няма да седна да си губя времето да изпробвам всичките 101 прически и ако тя няма с какво друго да ме „нахрани”, нямаме за какво да си говорим с нея, тя не ми е нужна... Това са хората фон. Но пък ако я няма нея, когато срещна някой с който имам какво да си кажа, няма да мога да оценя колко важен ми е той... Сами по себе си социалните контакти не са важни като бройка и наситеност, важни са като съдържание.. Аз си имам хора за всичко. И си ги подбирам. В кой ден какъв човек искам да видя. Не можеш да очакваш и другата крайност – някой да е цялата картина за теб. Или ти да си цялата картина за някой. Объркано ли е?
- Малко...
- Исках да кажа, че има едни хора, които ти трябват само за да видиш другите по-добре, нещо като нощното небе на което изпъкват звездите. Никой не гледа небето, когато няма звезди нали? Но пък ако нощното небе беше с цвета на звездите никога нямаше да видиш колко е красиво. Природата си има нужда от контрастите, просто ти трябва да избираш кои да са ти фон...
- Мисля, че схванах... ползваш хората за сравнение...
- Не само хората. И това е нормално. Ние нямаме друг начин да оценяваме нещата освен да ги сравняваме. Важното в случая е да можеш да отсяваш фона от картината
- За някой може ти също да си фон...
- Ахахахха естествено, че съм фон! Дори се старая да съм фон, а не картина.
- Е това вече съвсем не го разбрах...
- Никак не е сложно. Когато си част от картината, хората очакват от теб. Задължително имат очаквания! Когато си част от фона никой нищо не очаква от теб. И така е много по-лесно... Или поне така си мисля... това все още ми е нова теория... Ще ти я разкажа, като я разбера първо за себе си...
- Не мислиш ли че губиш твърде много време да се анализираш, да се коригираш, да се нагаждаш...
- Не не мисля! Важно е да се анализира човек. Важно е да се опитва да разбере себе си. Да следва собствените си виждания, да не се оставя на течението...
- Добре де добре! Не се впрягай... просто питах... Аз не бих си губила времето така...
- Аз съм ТИ миличка! И не си мисли, че ще си много по-различна...
- Дай да отваряме другите. Стана малко тегаво ...
- Да отворим тази!
- Виж лилавите са само две...
- Почти съм сигурна какво има в тях.... Мдааа....
- Тежки са...
- Любовта е тежка...
- Само два пъти ли си обичала?
- Явно... не помня, ако трябва да съм честна...
- Не помниш колко пъти си обичала???
- Ами нали знаеш... не всъщност не знаеш още, но ... всеки път, когато човек се влюбва си мисли, че е кой знае какво. Аз конкретно се влюбвам често май... или поне така си мисля. Малко ми е трудно да разграничавам онези състояния от жълтите кутии с тези. Някога смятах, че можеш да определиш дали си влюбен, когато се събудиш до едно същество и не искаш да си никъде другаде..
- Ами да!
- Ами да, ама не! Понякога просто няма къде другаде да искаш да си. Не можеш да желаеш нещо, което не познаваш.
- Не можеш ли да усетиш, че нещо ти липсва?
- Всъщност не знам... При мен винаги така се получава, че рано или късно нещо липсва....
- Щом е винаги значи ти си го правиш така? Защото те е страх ли? За да не станеш ти жълта кутия?
- Ахахах ужасна си, знаеш ли? Може и аз да си го правя така...
- Покажи ми тази кутия, какво има вътре. Искаш ли да я сравним с жълтата?
- Не миличка, не искам. Мисля, че съм ги сравнявала толкова много пъти, че вече мога да рецитирам разликите.
- Звучиш тъжна....
- Защото понякога ми се иска да не знаех, че кутиите са различни....
- Ти не вярваш в любовта нали?
- Не вярвам... или по-точно не вярвам в безкрайността на нейната „вечност”. Всичко си има времето и когато декларираш на някого, че го обичаш трябва да си с ясното съзнание, че това е валидно само и единствено за момента в който го казваш. И съответно да не очакваш от другия нещо различно. Виждаш ли – пак очакванията, надеждите... Рамките, опита... да не забравим и тях.. Казвам ти аз - Загубена кауза!
- Не е загубена! Но ти ги правиш много сложни нещата. Ето виж всичко е в кутии. Разделено, опаковано, сортирано. Дори цветовете на кутиите са специални. Като бръкнеш и да знаеш къде какво има и така никога да не ти се налага реално да го поглеждаш в тях... Или още по-лошо – да отвориш някоя по грешка...
- Искаш да кажеш, че ги крия от себе си?!
- Криеш ги! Първо в сандъка, после в кутии. Виж тази! Катинар! Това е катинар! Какво си заключила с катинар?
- Не знам...
- Дай ми ключа!
- Ей малката! Не ми нареждай! Нямам ключ за нищо!
- Счупи я тогава!
- Как ще я счупя?! Полудя ти... Чакай!.... Перфектно!
- Забодено е с карфица...
- Да виждам...
- Това е тъжно....Изглежда препарирано...
- Защото Е препарирано... явно...
- Но това е сърце! Искам да махнеш карфицата!
- Не мога да я махна...
- Защо да не можеш! Махни я!
- Не мога, малката, а ако се счупи!?
- Махни я!
- Как да я махна? Това си е моето сърце! Нищо няма да махам!
- Махни я!
`Най-големият отломък от Челябинския метеорит бе изваден от дъното на езерото Чебаркул преди часове....`
- Какво? Карфицата! Къде съм? Телевизорът...
- Мила добре ли си?
- Трябва да изхвърля кутиите...
- Какви кутии?
- Знаеш ли? Ти си за жълта кутия... но аз ще изхвърля кутиите....
- Скъпа искаш ли да отидем на лекар?
- Ти отиди...
- А ти къде тръгна??
- Аз трябва да извадя карфицата....