автор: ZAGORA

Зачете се. „2 октомври 1994 година.Позволи ми да ти поднеса поздравленията си,мой дневнико.Бяхме се разделили,но ето,че отново сме заедно.Новото е,че вече съм студент в Полувисшия институт по туризъм.със специалност мениджмънт на хотели и ресторанти.Намерих си квартира в центъра на града.Хазяите са улегнали
хора на около петдесет години.Имат двама сина.Големият им е завършил висшето си образование в Германия и е останал да работи там.Беше музикант по професия и свиреше във филхармония.Малкият беше студент в УНСС в София.За да го издържат те се бяха свряли в кухнята ,а всички други стаи на просторния си апартамент даваха под наем.Бащата на хазяина беше над осемдесет,приличаше на мумия,но го ползуваха вместо куче-пазач.Когато през деня всички бяха на работа дядо Боре бдеше на поста си.Неговата изкорубена кушетка стоеше в един ъгъл на фоайето,но той пушеше неизменната си цигара,пиеше ентото си кафе и следеше за реда и дисциплината,кой влиза и кой излиза от апартамента.Две от стаите бяха дадени на редовни студенти,а другите две-на постоянно сменящи се задочници.Аз непоправимият самотник си наех едната стая самостоятелно.Брат ми дойде да ми помогне да я обзаведа и подредя.Купи ми един прекрасен диван,който се превръща в удобно легло вечер.Мама ми беше изпратила по него спални комплекти,възглавница и одеяла за завиване.Намерихме в оказионен магазин много изгодно бюро и малка секция за книги.В стаята имаше мивка с течаща вода.До нея сложихме шкафче за съдове,котлон,тостер и кафе-машина.Хазяите ми дадоха малък гардероб за дрехите ми и това май беше всичко.Когато брат ми си замина първата ми работа беше да увелича портрета на Илиана,да го поставя в рамка и да го окача в стаята си.Сега щях непрекъснато да разговарям с нея.Защото,мили дневнико,искам да ти кажа,че аз дори и за миг не съм престанал да я мисля. Бяха ми казали,че е приета да следва както мечтаеше-право и журналистика.Сестра й заминавала за Англия и Илиана щяла да живее в нейния апартамент.Имам огромното желание да ми се обади.Аз няма да й се обадя пръв,защото не искам да изглеждам нахален... 6 ноември 1994 година Любими мой дневнико,дали защото не виждам Илиана,или защото посвещавам голяма част от времето си в подготовка за изпити,но тук нямам какво толкова да ти кажа.Затова ще споделям в теб само значими и интересни събития,които ми се случват.Само че ти не ми се сърди,моля те за това.Както изглеждат нещата,в тая първа година от моето следване аз пак съм вълка-единак/ Ходя на лекции,подготвям се за изпити,уча езици и в свободното си време се разхождам в морската градина на Варна.и по брега на морето.Нямам приятели от института,но вчера се запознах с един интересен човек.Казва се Любен и е доста по-голям от мене.Ето как се случи.Бях се усамотил на една пейка обърната към морето.Той дойде и ме попита може ли да седне.Имаше приятна външност,интелигентно излъчване и плътен,мек тембър на гласа.Беше облечен с тъмно,вталено сако,широкопола шапка и гълъбова риза.Разположи се до мен и кръстоса крака.Обърна се към мен и каза:
-Сигурно и ти си дошъл да се насладиш на красотата и величието му?
Погледнах го учудено и промърморих:
-Нещо такова.
Тогава той възкликна непринудено:
-Ха!Нещо такова!Я ми кажи защо си се затворил в черупката си?Нека преди това се запознаем.Казвам се Любен.Завършил съм философия в София и Художествена академия във Франция.От няколко години съм художник на свободна практика.Всъщност съм от тука.Превърнах апартамента на покойната си баба в ателие и ергенско жилище.А ти откъде си и защо се опитваш да изглеждаш по-зрял,отколото си в действителност?!
Иван го огледа любопитно.Той обикновено не обичаше да го заговарят така свойски непознати,но сега изобщо не се подразни.Мъжът имаше необикновено излъчване. Беше висок и слаб, дори кльощав.На лицето му изпъкваха остри скули ,тънки устни,а под тях- костелива адамова ябълка.И въпреки това той пръскаше едно спокойно излъчване,една естественост.Все едно съзерцавах ранна привечер след зноен ден.
- При мене-нищо особено.Идвам от малък град,за да отделя три години от живота си на науките за туризма.Обичам да се разхождам тук и често идвам.Ами това е всичко.
Настъпи мълчание,което продължи няколко минути.Тогава изведнъж Любен каза:
-И аз като тебе дълги години бях влюбен в едно момиче.Случи се в София.Любовта ни беше кратка,но за мен-изпепеляваща.Омъжи се внезапно за дипломат от посолството на малка западна държава.Сега е някъде в другия край на света...Тя просто ме замени за спокоен и осигурен живот...
Ха!”И аз като тебе бях влюбен...”Нима на челото ми пишеше,че съм влюбен?Откъде можеше да знае това непознатият? Не зная защо,но започнах да говоря за себе си.Какво ти говорене,скъпи ми дневнико?!Беше изповед.За първи път разкрих душата си и то пред напълно непознат.Изливах болките си,а той слушаше и мълчеше.Когато свърших той погледна часовника си и каза:
- Виждам,че времето е напреднало,а аз имам среща с един клиент.Всеки ден по това време съм тук.Ако желаеш да продължим разговора си,ела! А сега –довиждане!
Останах сам на пейката и се замислих.”По дяволите,какви ги върша.Какво ми става?!Защо разкривам глупавите си преживявания пред тоя човек?!Защо го обременявам с неудачите си?!Колко ли се изложих ?! По добре е вече никога да не припарвам до тая част на градината и да не се виждам с него.”Чувствувах се зле.Като ученик,който е хванат да преписва.Гузен,виновен,засрамен...Прибрах се у дома подтиснат,но бързо ми мина.
10 ноември Престраших се и отново бях в морската градина.Беше около един часа следобяд.Моята любима скамейка е празна.Въздъхнах облекчено и седнах..От тук можех да се любувам на морето, да чувам гласа му и да усещам с кожата си милувките на бриза.Обвзе ме чувство за безгранична волност.Почувствувах се прашинка от вечността..Но изведнъж съзнанието ми възкреси едно име-Илиана.Не бях я виждал и чувал от абитуриентския бал,а това са цели пет месеца.Можех да науча адреса й и да й се обадя,но не желаех да се натрапвам.Голяма радост щеше да е за мене, ако ме потърсеше като приятел и съученик.Тя учи в София и аз разчитам да се видим единствено около коледните празници и нова година.,а до тогава има повече от месец.Дано да е забравила за злополучната си любов.Мечтая да се видим и да й разкрия чувствата си...Докато мислено си припомнях всички щастливи мигове преживяни с Илиана изведнъж усетих нечие присъствие до себе си.Погледнах и видях,че това е Любен.Нямах и най-малка представа кога се е промъкнал незабелязано.
-Здравей Иване!Зная,че те изненадах с присъствието си,но никак не ми се искаше да прекъсвам мислите ти.Беше изцяло потопен в тях....
Любен ме погледна с проучващ поглед.
-Мисля си колко непредсказуем е човешкият живот и какви изненади крие в себе си,Любене. Ако човек можеше да предсказва живота ,щеше да живее много по-спокойно и щастливо.Даже и нещастията си щеше да посреща без паника...
- Я гледай ти какви велики мисли са обсебили ума ти.Знаеш ли,още първият път като се видяхме,ти ми направи впечатление на интелигентно момче.Реших да те поканя в ателието си и да ти покажа някои свои картини.Сега е момента,защото мама е сготвила любимите ми тиквички с чесън и кисело мляко,а за десерт имаме млечна баница.Ще се радвам ако дойдеш и споделиш трапезата ми.
Съгласих се и тръгнахме.Ателието се намираше в една стара жилищна кооперация,на третия етаж,който всъщност се оказа последен.Любен беше свързал таванското помещение с апартамента чрез вътрешна вита стълба. Таванското помещение беше преустроил в ателие,а апартаментът,който никак не беше малък, беше подредил с много вкус.Той се оказа любезен домакин и първо ме въведе в трапезарията.За кратко време подреди масата безупречно и сервира ястията на майка си.Аз разбирах от хубава храна,защото мама също готвеше безупречно,а освен това ресторантьорството беше част от професията ми.Тиквичките и баницата бяха превъзходни.Пихме ароматизирано шумящо вино,негово домашно производство и аз се почувствувах много щастлив.Накрая Любен сервира кафе със чаша коняк.Докато пиехме кафето той свали десетина платна от ателието и ми ги показа.Аз нямам професионално виждане,но намерих платната му за много оригинални и със собствен стил.Те излъчваха красота и чувственост граничеща със святост,ако мога така да се изразя.Багрите бяха нежни и въздушни.Как ли трябва да виждаш света,за да рисуваш по тоя начин!Той отпи глътка от коняка и започна да говори:
- Една от причините,която ме накара да те доведа тук е да продължим на спокойствие темата за живота.Години наред и аз като тебе мечтаех за един предсказуем живот.Общо взето животът ми се нареждаше добре.Но се случиха и някои неприятности,които ми нанесоха безпощадни удари.Първо изчезна баща ми.Беше готвач в търговския флот.По време на последен рейс и на път за България една нощ изчезна в Северноатлантическия океан.Търсиха го три денонощия,но от него не откриха дори и следа.Аз имам и по-голям брат,който живее на Карибите и работи във фирма свързана със строителство и проектиране..Тогава брат ми и аз бяхме студенти в София.Брат ми завършваше архитектура, а аз бях студент във втори курс на СУ.Успяхме някакси да завършим,въпреки,че ни беше много трудно.Мой първи братовчед,който от дълги години живееше във Франция, ме покани на гости.Останах и се записах студент в художествената академия.Работех като сервитьор,ходех на лекции и рисувах.Започнах да продавам картини,но реших да се завърна в България,защото мама тук беше съвсем сама.Още като студент в София се запознах с нея.Беше моя колежка,но учеше археология.Много красива и интелигентна, тя ми завъртя така главата,че още не мога да се оправя...Когато внезапно се омъжи, се почувствувах много,ама много зле.Това ме накара да напусна България.От тогава до сега не съм срещнал момиче,което да ме развълнува...
Той вдигна чашата с коняка и каза усмихнат:
-Наздраве за хубавите момичета,които могат да вземат ума ни!
Отпихме и той продължи:
-Още най-древните философи са се питали има ли Бог..Търсели са отговора навсякъде и във всичко. Когато започнах да следвам философия,аз също се заинтересувах .Вземах подходящи книги от библиотеки,купувах ...И четях,страшно много четях.Надявах се някъде да открия истината за Бог.Имах огромното желание да Го питам за много неща.Е,питах го!Разговарях с Него като с равностоен събеседник.Разсъждавайки дълго какво представлява живота открих,че той е свещена илюзия.Човекът се появява в тая илюзия гол и с празни ръце и когато след десетилетия си тръгне отново е с празни ръце.А в някои религии той е и гол.Остават само преживяванията и чувствата свързани с тях.Всичко останало изчезва с годините и се превръща в прах и пепел.Затова неизменния ми въпрос отправен към Бог беше:”Добре,Боже,животът е една магия.Но защо тя е в повечето случаи грозна и отблъскваща като магията на разчленяването на жив и здрав човек на парчета от огромни,плоски ножове.Защо е неприемлива и предизвиква отвращение?!Защо не е красива и вълнуваща,като магията,която вади от всякъде красиви букети с цветя и после усмихната ги раздава на всички.Защо,Боже,си устроил живота да бъде така?! След като се дипломирах и отидох във Франция продължих да чета книги свързани с физиката и метафизиката,теософията,космологията,паранормалните явления,религиите...Все още търсех моята истина за живота и един ден най-после попаднах на нея.Един колега-художник с който седнахме на чаша кафе и кроасан в едно бистро, сподели, че посещава лекциите в една фондация с интригуващото име”Да творим живот!”Това събуди любопитството ми.Започнах да задавам въпроси,но Жерар ме изгледа усмихнат и ми каза:
-Вместо да ме разпитваш,по-добре ела и чуй поне една от лекциите.Ако усетиш,че това,което говорят е твоята истина,можеш да идваш постоянно.
Фондацията имаше прекрасна база.Салонът беше винаги препълнен с хора от различни възрасти.Лекторите бяха всъщност проповедници.Те изповядваха една нова доктрина.Твърдяха,че човешкият дух се въплъщава в тяло и идва в света,за да сътворява живот по подобие на самия Творец.Но не нечий чужд живот, а единствено своя.Всичко,което ни се случва и преживяваме на земята не е последица от външна намеса,а е само последица от нашата мисъл.Ние всички сме творци като своя Създател.Ако ни споходи неприятно събитие,трябва да знаем,че с неправилно мислене сме си го сътворили самите ние.То се обуславя от страхове,осъждания и обсъждания,от отрицание и употреба на думата „искам”.Всички ние сме подчинени на един Вселенски закон,който се нарича Закон за привличането.Той гласи,че подобието привлича подобие.Отрицателната частица „не” се възприема от Космоса само като”да”,а „искам” се приема като оповестяване на някаква липса.и се дава от Небесата пак като искане.За да творим по правилата на Вселенския закон трябва да възпитаваме мисълта си, да я следим и да я насочваме в правилната посока ежеминутно,правейки непрекъснато избори.Това е механизмът на творческото съзидание.Трябва да влагаме абсолютна и безусловна вяра в творчеството и да проявяваме търпение.Всичко се случва, защото нашата духовна същност е Божествена.Ние сме индивидуалности, части от Бог и мисията ни е да творим живота си и да бъдем много щастливи.Зная,че за тебе,приятелю,е много трудно да си го представиш,още повече да повярваш.Това е защото ти приемаш себе си като тяло,а всъщност си енергия,дух.Даже това,което наричаме материя е енергия със забавена осцилация.Човекът е непрестанен творец където и да се намира.Творческият процес е вечен.Кажи ми какво си преживял,за да ти кажа какво е било мисленето ти.Повечето човешки същества мислят неосъзнато-т.е.каквото им падне.Когато им се случват нежелани събития те обвиняват за това други човешки същества,дори и самия Бог,но не и себе си.Така е много удобно,защото не носиш отговорността,а я прехвърляш на други.Трудно е да възпиташ съзнанието си и да го насочваш в правилната посока,но не е невъзможно.Трябва труд,духовен труд-всяка минута,всеки час и ден.Отначало ти се струва,че губиш нещо от същността си,уморяваш се,изнервяш се...Но с постоянство всичко си идва на мястото...Когато всичко,което си сътворил,започне да се сбъдва,тогава настъпва истинска радост и удовлетворение.Когато за пръв път изслушах лекцията получих някакво главозамайване.Вярвах и не вярвах.Но реших да опитам.В залата имаше хора,които започнаха да споделят опита си.Какво да ти разправям,Иване?!От него ден животът ми се преобърна на 180 градуса.Оказах се упорит ученик и всеки ден малко помалко напредвах. Разбрах колко неправилно е да прахосваш живота си,мислейки за другите,вместо да си твориш твоя.И още много други истини осъзнах...Това мислене,тоя начин на живот ми станаха природа.Разказвам на много други как човек може да промени природата си и да разчита само на себе си.Поддържам непрекъснато връзка със фондацията и научавам всичко ново.Има много хубави книги,писани векове назад по темата.Мога да ти дам да прочетеш поне една ако желаеш...”
Аз бях сащисан.Дали можеше да вярвам на тоя странен човек.Член на някоя нова и непозната секта ли беше или просто - откачалка.Но една част от съзнанието ми все пак вярваше,че всичко,което ми говореше той може и да е истина.Реших да прочета препоръчаната от него книга и той ми я донесе...
С Любен станахме приятели.Виждахме се почти всеки ден.Той ми даде да прочета още няколко книги свързани с изкуството да творим живота си. Аз започнах непрекъснато да следя мисълта си и да я направлявам във положителна посока.Опитвах се да правя избори за всичко колкото и невероятни да изглеждаха,защото знаех,че едва ли ще затрудня Небесата да сбъднат желанията ми.Започнах да си записвам всяка вечер изборите за следващия ден и с радост откривах как те се сбъдват.Само след половин година разбрах,че няма неочаквани събития.Напротив!Всичко,което ми се случваше вече беше само избрано от мене и ми носеше щастливи преживявания.Намерих си работа на рецепцията в един частен хотел.Успях да си купя някои нови мебели за скромната си ергенска квартира и тя изглеждаше вече по-уютна и спретната.Започнах да си спестявам пари и да си купувам нови дрехи.Нямаше вече изпит,който да не взема с отличен.Сега осъзнах,че човечеството пилее времето си да обсъжда и осъжда живота на другите,вместо да твори своя живот.Или в повечето случаи предъвква миналото-т.е. претворява го,въпреки,че то е вече само минало...Въпреки,че всичко това е мъчително и излишно,ние така сме свикнали с глупавите и безполезни навици,че не ни се ще да тръгнем по правилния път.Една част изобщо не вярват,друга-вярват,но само до тук.Не им се ще да се занимават с тоя изнурителен труд на осъзнатото творчество.Само една съвсем малка част се захващат с творчеството сериозно.Един от тях е бил и Иисус,,,”