автор: mitkoeapostolov

- Три салати за лев, две връзки чесън, връзка репички и една краставица.
Продавачът, възрастен човек с бяла коса, матова кожа, брадясало лице и тъмни дрехи, подбра набързо поръчаната стока и обяви цената. Подадох му парите, той протегна месестите си пръсти и ги пое.
Спокойно пристъпих към следващата сергия.
- Половинка спанак.
Търговецът, нисък, набит мъж с мургава кожа, премери две връзки спанак.
На третата сергия от пазара „Димитър Петков” реших да купя плодове.
- Килограм киви, един грейпфрут и килограм портокали.
Продавачът, нисък, слаб мъж с мазна коса и светла кожа, отмери плодовете.
Взех всички чанти и пресякох булевард „Стамболийски”. Спрях до дървената барака на трамвайната спирка за линии 3, 8 и 10. Положих найлоновите чантички с плодовете и зеленчуците на земята. Сетих се, че съм забравил лимони. Пазарът се намираше на тридесетина метра от спирката. Не ми се мъкнеха чантите. Реших да ги оставя на спирката и да изтичам да взема лимони. В момента, в който пресякох булеварда, забелязах, че един от мъжете, които ме подминаха се навърта около спирката.
- Ще ми вдигне чантите - помислих си.
Вече бях почти до сергиите. Купих два лимона набързо и се затичах обратно към спирката. Там нямаше и следа от моите продукти. Забързах се надолу по булеварда. Десетки хора пъплеха като мравки от двете страни на циментовата река. Всички бяха си купили по нещо - все пак петък вечер беше. Затичах се. След тридесетина метра видях мъж и жена, които вървяха заедно и носеха празна касетка от плодове - единият за едната дръжка, другият за другата. Чантите в ръцете им поразително приличаха на моите.
- Извинете! - извиках след тях.
Двамата се обърнаха към мен. Жената беше на около петдесет, с дълга черна коса, тъмна кожа и лице, набраздено от бръчки. Дрехите ù бяха вехти и мръсни. Когато си отвори устата, повечето зъби липсваха. Мъжът беше на четиридесетина, с черна коса, сресана на път, матова кожа и блестящи очи. На едното му ухо блестеше обеца. Дрехите му бяха също толкова износени като тези на спътницата му, но за разлика от нея, повечето му зъби все още стояха на мястото си.
- Може ли да видя какво носите в чантите си, защото някой ми отмъкна продуктите от спирката?
- Гледай бе, батко, гледай! - развълнувано ми каза мъжът и ми подаде чантата.
В нея имаше салата и лук. Аз лук не бях купувал.
- Може ли да погледна и във Вашата? - обърнах се към жената.
- Ето бе, ето - потресе се от вълнение тя.
В чантата имаше портокали и една крива краставица. Може да бяха моите, може и да не бяха. Нямаше и следа от кивито, грейпфрута и спанака.
- Извинете! - обърнах се и към двамата. - Не бях прав да ви обвинявам.
По погледите им разбрах, че не за пръв път някой ги нарочва в кражба. Стана ми мъчно. Извиних се още веднъж и свих обратно към спирката.
- Можеше поне едно извинявай да кажеш, ей! - крещеше жената зад мен.
Който и да беше взел плодовете и зеленчуците, явно беше имал повече нужда от тях отколкото аз. От тази мисъл ми олекна. Вървях спокойно по булеварда и се чувствах щастлив. Мравките продължаваха да пъплят по тротоарите. За трети път влязох в пазара.
- Три салати за лев, две връзки чесън, връзка репички и една краставица.
Продавачът на първата сергия ме погледна озадачено и след като изслуша разказа ми, се усмихна.
- Това е България.
Не му отговорих. Заплатих и продължих към следващата сергия. В далечината се чуваше тракането на колелата на трамвая, който летеше към центъра.


* * *

Трамвай номер 10, посока „Хладилника”. На площад „Славейков” се качват мъж и жена. Жената е на около тридесет и три, с дълга кестенява коса, бяла като мляко кожа и лунички, които ù придават вид на далматинец. Облечена е със сини дънки и черно яке. В лявата си ръка държи роза. Мъжът е на същата възраст. Тъмната му коса и очи кротко се отразяват в матовата му кожа и дрехи. Мъжът сяда до вратата, а жената се настанява зад него. Червената роза свети в отпуснатата ù ръка на фона на сиво-черния интериор и пътници в трамвая.
- Млъкни, бе! - издига се гласът на жената. - Млъкни бе, нещастник, невежа, ще ти се смеят хората!
Мъжът отговаря нещо тихо и спокойно.
- Ей, невежа такъв, кой ти е виновен, че не знаеш как се качват снимки във Фейсбук?
Отново се чува мелодичното спокойно шушукане на мъжа.
- Нещастник, защо си им разрешил да ти коментират снимките?
Трамваят спира на булевард „Васил Левски”. Вратите се отварят, няколко пътници слизат, други се качват.
- Край, не искам да те виждам повече! Да ми се махаш от очите! На следващата спирка слизаш. Ако не, аз слизам.
Спокойният глас на мъжа монотонно обяснява нещо.
- Какво правиш ти във Фейсбук бе, смотаняк? Целият свят ще ти се смее!
Трамваят спира на Националния стадион. Изражението и тонът се променят.
- Разбира се, че ще отидем на вечеря. Какъв си сладур! - чурулика жената спокойно и влюбено.
- Значи все още ме обичаш? - за пръв път думите на мъжа се чуват отчетливо.
- Разбира се, че те обичам, зайчето ми.
Вратите се отварят на площад „Журналист”.
- Защо качваш снимки във Фейсбук бе, невежа? - чува се отново, когато трамваят потегля. - Отменяме вечерята.
Жената вдига телефона и се обажда.
- Ало, искам да отменя резервация за довечера. Да - отлагам я за утре вечер.
Двамата продължават да си шушукат до Семинарията. На фона на тъмната гора червената роза грее ярко в ръката на жената.