автор: GINKO_PRIM

Татко, връщам се. Вече е краят на август.
Загорял съм от жегата. Жътвата в селото минала.
Преваляла била и за тебе градушка безжалостна.
Овърша ти живота без време. Не ни се размина.

Татко, връщам се. Сърпът ти мен се полагал.
Мама тъй ми заръча: Наточи го - да светне до бяло!
Като хванеш ръкойката, леко така да поляга
и класът в паламарката меко и кротко да пада.

Татко, връщам се. Чака мен тая - кривата, нашата нива.
Като остров в море, посред пусто поле неожъната.
А зърната на хляба се ронят. Земята покриват.
Хранят своя стопанин, който няма от път да се върне...

20.08.2009