автор: Astrid

Седмиците в Уиндхелм минава бавно и мъчително за Митра, която пееше всяка нощ в местната странноприемница. Някогашните й мечти за пътешествия из гъстите гори и високите, необятни планини на Скайрим бяха изчезнали. Решението й да замине толкова бързо беше глупаво и необмислено.
Леля й Сарнила беше реагирала пресилено. Когато си мислеше за нея си я представяше като истеричка, която си дърпаше косите по цели дни. Много неща се бяха променили за една нощ. Но в безсмислените й решения се намираха отговори на отдавна задавани въпроси, на които тя не искаше да отговори и сега. Беше се сблъскала със сивата реалност на мрачния и жесток свят, а не беше подготвена изцяло за тази среща. Винаги глезена и обгрижвана от чичо си и безброй слуги, които я преследваха навсякъде, в сърцето й се промъкваше носталгия по топлия град, където беше отраснала. За нейна най-голяма изненада Киран не й липсваше. Тя рядко си мислеше за него. Беше твърде заета да учи стари песни от мразовития север и за нейно най-голямо отвращение й се налагаше да прославя Улфрик с гласа си. Улфрик, който в нейните очи беше предател и враг на всичко, в което вярваше.
Митра отдавна беше разбрала иронията на решението на Йор и Кармела. Те обичаха да си играят с чувствата на хората, но не осъзнаваха колко нещастни и жалки бяха. Тя също беше разбрала, че писмото, което трябваше да пристигне и да извести коя е, не съществуваше. Първоначално гняв я заля, когато осъзна това, но после започна да мисли трезво. Ако не искаше да загуби главата си, никой не трябваше да знае коя беше тя. Политиката й беше чужда, тя нямаше никакво право на глас, не управляваше никого и никой не очакваше от нея другояче. Проблем за нейното присъствие в Уиндхелм не съществуваше, тъй като тя бе избрала живот без почести и титли. Но хората в Солитюд знаеха коя е и говориха с нея с уважение. В Уиндхелм черните елфи я бутаха, когато минаваха покрай нея, пияни северняци залитаха и чупеха чаши и чинии, понякога я замерваха, незнаещи какво вършат. Неколцина бяха опипвали нежното й тяло и нямаше кой да я защити. Митра беше сама. Намираше се в утайката на обществото и това не й се нравеше. Беше твърде красива, за да се смеси с обикновените жители, и твърде възпитана, за да се впише във " висшето " общество. Но висше общество в Уиндхелм не съществуваше. Богатите живееха в големи имения и се обличаха в топли и дебели кожи, но не парадираха с богатствата си и говориха със силен северняшки акцент, като не страняха от обикновените хора, с изключение на тъмните елфи и аргониани. Митра не беше виждала никога толкова много различни раси на едно място и се заглеждаше във всеки един човек, като си измисляше истории за него, докато часовете минаваха бавно до залеза на слънцето, което я известяваше, че е станало време за работа. Въпреки че обичаше да пее, тя се качваше на горния етаж на странноприемницата с неохота и тежки въздишки. След няколко часа пеене тя слизаше по дървените стълби и се насочваше към най-крайната стая в дъното на коридора, лягаше на твърдото си легло и се завиваше с няколко одеяла през глава. Понякога не можеше да спи не защото се чувстваше самотна, а защото студеният вятър нахлуваше през няколко счупени дъски в стаята й, които беше запушила със стари парцали. Митра свикна бързо със самотата. Осъзна, че има повече време за размишления и книги. Опознаваше бавно всяко едно кътче в града и изследваше старинните крепостни стени, върху които, на някои места, бяха изписани тайни знаци. Или поне тя си мислеше, че са тайни. Записваше всяко едно ново изживяване и описваше всеки един човек, когото зърнеше. Застаряващата стара мома Виола, която си вреше носа там, където не трябваше, Каликсто, мъжът, който живееше в квартала на черните елфи и продаваше вехтории, капитан на кораб, момичето, което работеше при местния ковач и безброй много други хора. Митра започваше да се нагажда към хапливия студ и мрачно време, но все още й беше мъчно за топлите лъчи на залязващото слънце, отразяващо се в кристално-чистите и спокойни води на Солитюд. Тук всичко беше грубо, хората нямаха финес, не бяха дискретни, обичаха да псуват, да се наливат с алкохол и да викат. Но имаха едно положително качество, което не се намираше в жителите на Солитюд - честността. Северняците бяха честни и доблестни хора, готови да дадат живота си за някого. Те не сплитаха мрежи от лъжи и клюки, не забиваха ножове в гърбовете на ближните си, а винаги се стремяха да си помагат взаимно. Студени на вид хора с топли сърца. Митра се беше възхитила, когато достигна до това заключение. Част от нея трепнеше всеки път, когато излизаше на улицата и виждаше хората, които говореха оживено на пазара. Сякаш принадлежеше в Уиндхелм. Тази мисъл я накара да се засмее на себе си и да се върне в реалността.
Митра погледна към сивото небе и вдиша дълбоко. Защо слънцето се показваше толкова рядко в снежните земи на севера? Младата жена стана от студените стълби, където беше седяла около час, и прибра малкото си кожено тефтерче, щом привърши да пише в него. Виола беше минала покрай нея няколко пъти, бъбрейки под носа си, като отправяше недоволни и мрачни погледи към Митра. С всяко сумтене и мръщене, две години се прибавяха към застаряващото й сухо лице и рядка сива коса, изтеглена силно назад, повдигайки дългите й вежди. Тази прическа винаги придаваше на лицето й уплашен вид и отваряше иначе големите й като орехи очи. Митра винаги отвръщаше с топла усмивка на мръщенето на Виола.
Няколко нежни снежинки паднаха на студените камъни, посипани върху тесните улици на града. Митра се разходи из пазара и разгледа всички стоки, както всеки ден, като си купуваше по нещо малко всеки път. Този път си взе красиво лилаво цвете, чието име не знаеше. Миришеше на ранна сутрин в Солитюд. Жената се усмихна и го стисна силно в ръката си. Тя продължи да се разхожда, като не отделяше поглед от стоките. Младо момиче започна да й говори за нежните бижута, които бе изработило само, като подвикваше на вече отдалечаващата се Митра. Тя погледна към цветето за момент и си спомни за Киран, червените му коси и изумрудени очи, които се впиваха в нейните тъй сладко. Спомни си за заякналите му от коване ръце, нежната му като на бебе кожа и топъл допир. За миг усети как пръстите му минават през косата й и устните му докосват нейните. Чу гласът му, докосна лицето му, прошепна му тайни слова.
-Внимавай! - извика някой и две груби ръце бутнаха Митра настрани.
Жената се огледа трескаво и сърцето й заби лудо, когато пазарът се напълни със стражи. Хората се затичаха към центъра на града и минаха бързо покрай нея, като едва не я събориха на земята. Настана суматоха и Митра не знаеше какво се случва. За броени секунди пазарът се обезлюди, хората оставиха стоките си, никой не беше останал. Краката й я пренесоха неусетно там, където се беше събрала цяла тълпа и мощни възгласи изпълниха вътрешността на Уиндхелм. Дори снегът се беше уплашил и беше дал път на хората. Митра се вдигна на пръстите си, в опит да види какво се случва сред цялата тази суматоха. Черни елфи, северняци и аргониани стояха на едно място и никой не обиждаше никого. Всички се бяха събрали с една обща и незнайна цел. Някой отново я избута грубо и Митра видя Виола, на чието лице беше изписано голямо вълнение. Тънките й устни бяха разтеглени в широка усмивка, а чертите й се бяха смекчили. Тя погледна Митра бегло, но не направи гримаса, а се доближи към нея и заговори не с укор, а с възхищение и веселие. Жената, която я беше подминала преди малко и я съдеше в ума си се бе превърнала в жизнерадостен човек. Ако лицето й не беше сбръчкано като на стара, износена кожа, някой можеше да я сбърка за красива.
-Момиче, сега ще видиш как се създава история! - Виола хвана раменете на Митра и я разтърси силно. -О, щастлив ден! Не съм очаквала да дойде толкова скоро! Всеки ден ставам с надеждата, че ще го зърна, пипна, чуя... - жената спря и се огледа крадешком, като сниши тона на говора си от писклив към плътен и дълбок. Бръчките й разрязаха лицето й на дълбоки линии и тя отново се превърна в грозна, застаряваща стара мома. - Да живее кралят.
Виола пусна бързо Митра и разбута с лакти тромаво хората пред нея, като викаше в екстаз. Никой не можеше да я разбере и няколко възмутени погледа се забиха в гърба й, който вече се намираше на най-предните редици. Митра остана на мястото и гледаше в една точка, неразбираща какво се беше случило току що. За пръв път в живота й някой се бе отнесъл с нея по този нагъл начин. Тя беше започнала да свиква, но това свободно държане дълбоко я смути и тя се почувства по-омърсена и от преди. Почувства се гола и прозрачна, ничия и никаква. Изпълнена с погнуса, младата жена направи няколко крачки назад и направи гримаса. Мисълта за новия, абсурден живот, който беше започнала да води първоначално с вълнение, сега се превърна в неприязън и явна неохота. За момент съвестта й напомни, че веднъж прегръщаше слугите в Синия палат, заспиваше по дърветата и лежеше на студения под и гледаше готвачите как правят ястията, но тя се отърси от тези така далечни и вече непознати чувства. Синята кръв в нея бушуваше по-силно от преди, за момент лицето й се измени напълно, високомерие я заля като студена вълна и я накара да стъпи здраво на земята. Трябваше да си тръгне колкото може по-бързо. Трябваше да прати писмо на Киран и да се срещне с него по средата. Митра се обърна и се насочи със сигурни крачки към странноприемницата, готова да вземе багажа си и да отпътува на секундата. Дълбок и отдалечен глас я накара да спре и да обърне главата си назад. Черните й очи се стрелнаха към две едри фигури, застанали на най-горното стъпало от широките, студени стълби. Вледеняващ студ скова тялото й, когато осъзна кои бяха новодошлите. Единият носеше меча кожа на гърба си, дебели кожени ботуши и голяма брадва, която висеше заплашително и се полюшваше леко при всяко негово движение. Беше на възраст, но лицето му носеше белези на безброй войни, а от очите му се лееха мъдрост и увереност. Изправената му стойка го правеше да изглежда по-страшен и суров. Той бе положил лявата си ръка върху дръжката на брадвата и от време на време я стискаше силно. Пред него стоеше изправен, с гордо вдигната глава, мъж в средата на тридесетте си години, със светлоруса коса и сиво-сини очи. Той беше млад, но кален в лютите битки на алчни за власт владетели. Ръцете му бяха заякнали от постоянното държане на меч и брадва, а гърбът му можеше да понесе тежестта на десетина яки войници, заедно с оръжията и броните. Лицето му беше завинаги обрамчено с белезите на свирепите нокти на голяма кафява мечка и повдигаха крайчеца на устната му в половинчата и заплашителна усмивка. Митра настръхна при вида му и сърцето й заби дивашки от ужас. Тя преглътна силно и затрепери, като не откъсваше поглед и слушаше внимателно. Тишина настана в центъра на мразовития град и стотина погледи се втренчиха в двете фигури, които стояха пред тях. Мъжът направи крачка напред и заговори на висок тон, с дебел и заплашителен глас, като огледа хората.
-Братя и сестри, синове и дъщери на Скайрим, - гласът му ставаше по-уверен с всяка изречена дума - на кого му е дошло до гуша от грозните лъжи на Империята? Нима не ни ограбиха от правото ни да живеем както искаме? Нима не ни отнеха вярата в един безсмъртен герой, който сега е в Совънгард и духът му живее във всеки един от нас? - той удари юмрук по гърдите си и вдигна глава - Аз служих на Империята, печелих битките й, храних народа й и какво получих в замяна? Нож в гърба! - недоволни възгласи се откъснаха от устите на народа - Тази Империя, която всички помним и мислим, че познаваме, отдавна я няма! Хора без чест ни ограбиха! Некомпетентни владетели хванаха юздите на спокойните кобили и решиха, че могат да ги управляват, но не осъзнават, че тези кобили са по-умни и решителни от тях! Братя и сестри, война предстои! Знам, че имате деца и семейства и ме боли при мисълта, че някои от вас ще загинат, давайки живота си за тази кауза... - Мъжът огледа решителните лица на народа и продължи - Но това не е кауза без чест! Вие ще помогнете Скайрим да се превърне в земя на северняците! Земя на истинските дъщери и синове на Скайрим, чиито сърца бият за родината и всичко в нея! Аз ще се бия рамо до рамо с вас, ще дишам с вас, ще си върна родината с вас! Нека свалим император Титус от власт! Нека премахнем фалшивата кралица, която се преструва на владетелка! Нека си върнем Скайрим! Ако умра в битка за това, в което вярвам, ще умра с песен на уста, прославяйки Талос и Скайрим! За Талос! За народа! За Скайрим!
Тълпата полудя от радост и викове се разнесоха навсякъде. Тишината се разцепи от псувни и подсвирквания.
-За Улфрик! - хората извикаха в един глас.
Улфрик погледна към мъжа с мечата кожа, който му кимна одобрително, и отново се обърна към народа. Митра изслуша речта му с отворена уста и разтуптяно сърце. Ръцете й трепереха, краката й омекнаха, мислеше, че ще загуби съзнание. Тя не можеше да спре да гледа Улфрик. Този, за когото говориха с възможно най-лошите думи. Наричаха го изменник и враг. Неусетно тя беше започнала да го презира и сега беше разбрала защо. Когато Улфрик спомена името на чичо й, Митра се изплаши до смърт. Изведнъж помисли, че всички я гледат и знаят коя е. Тя инстинктивно се обгърна с ръце и поклати глава, като стъпваше назад. Погледът й се плъзна по стълбите и падна върху този на Улфрик, който я беше забелязал. Сиво-сините му очи се пронизваха в нейните, а кривата му усмивка й се подиграваше надменно. Митра не почака второ нареждане и се втурна към странноприемницата, далеч от хората.