автор: ZAGORA

10 декември Здравей ,изповеднико! Отмина най-значителната дата в годината-рождения ми ден и днес ще споделя всичко,което преживях на тоя ден.Бях поканил четири момчета от нашия клас- Стефан Макарата,Даню Куришката,Теню Бабата и Георги Петела.
Не мога да заявя,че са ми приятели,но си пасваме добре. Между тях няма отличници,защото аз имам особено мнение за отличниците. Казах им,че може да си доведат гаджета, ако имат такива.Поканих и Илиана.Надявах се да дойде сама, но тя ме попита може ли да доведе някого със себе си.Какво можех да отговоря, дневнико и имах ли избор?!Казах „да” и така сам си подписах присъдата. Естествено, тя пристигна с Иван. Мама беше поканила две свои приятелки от църквата ,за да й помогнат в подготвянето на трапезата. Къщата ни е стара и е на земя,но тя беше изжулила дървения под до жълто,прозорците грееха от чистота,а стаята ухаеше на свежо.Още преди да дойдат гостите,масата беше заредена.Какво ли нямаше върху нея.Вкусни сърмички със зелев и лозов лист,разнообразие от сандвичи,специалитета на мама-баница-бюрек и домашна торта.Имаше и две запотени кани с вино и големи бутилки с бира.Брат ми и той беше дошъл да почете празника ми. Когато всичко беше готово, възрастните се оттеглиха и аз останах сам да посрещам гостите си. Бях решил да се покажа на Илиана в една нова светлина. Казвам ти, че мога да бъда изключително забавен и находчив, с огромно чувство за хумор когато реша да съм такъв.Трябваше да дам възможност на Илиана да ме открие и като душа на компанията.Но когато влезе под ръка с Иван, една ножица щракна в сърцето ми и оряза всички желания.Стараех се да прикрия голямото си разочарование,затова станах подозрително учтив.Илиана го забеляза и каза:
- Иване, ти си можел да бъдеш освен намръщен и усмихнат.Внимавай само да не разчекнеш устата си до ушите.Сега искам да ти представя моя приятел-Иван.Ти го знаеш като наш съученик,но от днес ще го познаваш и като мой приятел...
Момчетата дойдоха и те с приятелки.Само аз бях сам.Всъщност празника не беше никак лош. Създаде се прекрасно настроение, смяхме се, танцувахме.Аз,въпреки,че се гърчех отвътре,все пак събрах сили и кураж и разказах десетина вица . Подаръците също бяха хубави. Илиана ми подари прекрасно преспапие със къщурка,борчета и снежен човек.Наблюдавах я през цялото време. Личеше й, че е влюбена до уши. Уж се вслушваше в думите край себе си,но всъщност беше някъде другаде.Изглеждаше по-женствена, по-красива...Често се изчервяваше на пръв поглед безпричинно, гледаше към всички някак умилено,опрощаващо.Сякаш казваше:”Прощавам ви за всичките щуротии,които говорите,прощавам ти за дребния ръст, Макара,за вечно неизчистения ти нос, Куришка,за бавния ти говор и прегърбените ти рамене, Бабе и за перченето ти,Петльо.Прощавам и на вас,момичета за странния вкус към нестандартните момчетата. Кауне,прощавам и на тебе за неизменното ти присъствие до мен,което скапва понякога естетическия ми вкус.Прощавам и на тебе Иване,че успя да спечелиш сърцето ми като прояви селяшко упорство, но аз съм така влюбена,че всичко, абсолютно всичко ви прощавам!”Никой не успя да разгадае нейните мисли,даже не забелязаха видимата промяна у нея. Само аз разбирах всичко, но мълчах...И какво ли можех да кажа...Илиана първа тръгна да си ходи. Извини се с някакви домашни задължения.Иван стана да я изпрати.След половин час и останалите си разотидоха. Останах сам. Взех преспапието и отидох в моята стая.Седнах до прозореца и се загледах навън.Беше ден, който може да бъде пришит към всеки есенен и зимен месец. Унил и мъглив, с почти безлюдни улици. Един малък провинциален град, загърнат под призрачния воал на декември. Но това нямаше никакво значение за мен.Аз бях неизличимо болен от ревност и въпреки козовете, които бях приготвил, бях надцакан от Иванушка селяка. Може би сам си бях виновен за това, че Илиана гледа на мен като на „приятелка”,с която споделя общи чин,преживявания,вълнения...Може би си въобразяваше,че полът ми е сбъркан, но не беше така.И всичко само защото до сега съм се отнасял към нея учтиво като истински кавалер. Взех решение да сменя тактиката.Трябваше да направя така, че момичето да забележи,че съм от другия пол.”
Илиана затвори тетрадката и потъна в спомени. Нищо не беше забравила. Сякаш беше вчера.Тя виждаше, предугаждаше с женската си интуиция, че в душата на Кауна се таи някаква тайна. За това говореха отнесения му поглед, понякога накъсаната му реч,подпряната с ръце брадичка...Но все си мислеше,че той е увлечен по някое момиче от друг клас.Не смееше да го попита,защото знаеше колко потайни могат да бъдат момчетата. Ако пожелаеше, някой ден той сигурно сам щеше да й се изповяда.Тия дни, около Нова година бяха най-щастливите й дни. Тя беше влюбена до уши с цялата свежест и невинност на първата любов. Всеки миг мислеше за нейния Иван. Любовта я караше да открива все нови и нови достойнства у него.Всяка негова усмивка ,всеки негов поглед я стимулираха да се изживява като най-щастливото момиче на земята. Любовта така беше омотала сетивата й,че се чувствуваше леко оглупяла. Имаше усещането,че сънува чуден сън, който няма свършване,че се е възнесла в рая и тъне в блаженство.Струваше й се,че не върви по земята,а лети във въздуха. Не чуваше какво й говорят и не забелязваше какво става около нея. Цялото й съзнание се казваше Иван, духът й се казваше Иван, сърцето й се казваше Иван, кръвта й се казваше Иван, клетките се казваха Иван,очите й се казваха Иван,устните й и те се казваха Иван.Тя и Иван бяха едно и също нещо.Никога повече в живота си не преживя това чувство. Пламъкът на първата любов е най-силен и остава да тлее през целия живот.Отново отвори тетрадката си и продължи да чете:
„22 декември Днес вали пухкав сняг.Пада на едри парцали и земята цялата побеля. Наближаващата ваканция и тоя първи сняг повдигнаха настроението ни. Ние,от „групата на Шаро” решихме да празнуваме Нова година заедно в дома на бозавата Ели.Родителското й тяло по празниците щяло да намине към село на свинска смърт.Оставили по-големия й брат да отстоява имиджа на фамилията, но той пък решил да празнува Новата година на хижа с приятелката си. След дълги и сърцераздирателни уговорки, дал съгласието си сестра му да бъде в компанията на група добродетелни съученици у тях. Започнахме веднага след новината да събираме пари и да съставяме програмата за джамборето.Когато се прибрах у дома вечерта споделих новогодишните си въжделения с мама и татко.Те дадоха съгласието си,но поставиха няколко условия.Да не забравям,че съм още ученичка и да се владея като проявявам умереност във всичко.Да не се водя по чужди умове а да се вслушвам само в своя разум и ако обстановката започне да не ми допада по някакъв начин, да не проявявам излишно търпение,а веднага да си тръгна.
И тъй като само мама беше посветена в любовта ми към Иван,тя се възползува когато баща ми пушеше цигара на терасата и допълни препоръките с нови.Каза ми,че никога не би се изпречила на пътя на чувствата ми, но настоява да се въздържам все още от интимности. Да съм походила още с това момче,да съм го опознаела по-подробно и тогава ако си заслужава, да се отдам напълно на любовта. Сключихме сделката. Те получиха обещанията ми, аз получих разрешението им като и двете страни се оттеглихме доволни...”
„3 януари 1993 година . Почти две седмици не съм те пипнала,мило дневниче.Имам толкова много да ти разказвам...И добри,и не толкова добри новини. Просто не зная от къде да започна. И тоя срок завърших с отлични оценки по всички предмети.Тая новина е толкова изтъркана,че имам чувството, че даже мама и татко вече само се правят,че се радват,заради добрата традиция.На 31 уж щяхме да се събираме вечерта,но сърца юнашки не траят...Момичетата решихме да блеснем като съвършени домакини. Храната ни да бъде проста, но много вкусна и питателна. Включихме грила на двора и опекохме пържоли с ароматни подправки,кюфтета и пресен домашно приготвен суджук.Преди вечерята щяхме да ги притоплим във фурната.Наблегнахме повече на приготвянето на салатите.Направихме си наша руска салата,в която даже майонезата сами си бяхме разбили.Имаше и салата със заквасена сметана,пресни краставички и чукани орехи.Просто да си оближеш пръстите.Момчетата донесоха баници и баклави.Купихме портокали и мандарини.Имаше много хубаво бяло и червено вино,водка и безалкохолни напитки.Бяхме десет човека и бяхме теглихме жребий кой на кого да купи подарък. Аз трябваше да подаря нещо на Жоро Салама. Викаме му така,защото баща му има колбасарски цех.Той е едно прекрасно момче, но си няма приятелка. Купих му картина- копие на велик руски художник-пейзажист и я поставих в красива рамка. Още не знаех на мене кой ще ми дава подарък.Ние с моя Иван седнахме един до друг.Хубавото при нас, младите е,че никога не си омръзваме и винаги намираме за какво да си говорим.Като изпихме по една –две чаши водка станахме още по-задружни и освободени от задръжки.Влюбените двойки се прегръщаха и целуваха.Иван се държеше много мило,но само в началото. След като пресуши поредната чаша с вино той ме прегърна и ми прошепна в ухото,че ако отидем в съседната стая,щял да ми направи един много ценен подарък. И аз,глупачката,тъй като не бях получила още подаръка си, се съгласих. Отведе ме в стая, която вероятно беше спалнята на домакините, защото имаше широко легло,нощни шкафчета и гардероб.Иван настоя да влеза пред него и изненадано видях как заключва вратата.Подредих светкавично „пъзела” в главата си, събрах две и две,но реших да се правя на наивна и го попитах:
-Е, кажи ми сега какво ще ми дадеш?
-Ами ще ти предложа себе си-отговори ми той с лигава усмивка и ме събори върху леглото.Приплъзна двете си ръце по бедрата ми и започна да ме опипва нагло,после ги премести върху гърдите ми и задъхан и почервенял като сварен рак ме заливаше с отвратителния си дъх на алкохол и ме уговаряше да изживеем до край сладостите на любовта си. Това момче не знаеше,че се занимавам с карате и имам кафяв колан.Не исках да го плаша още на леглото, затова се измъкнах чисто по женски от похотливите му ласки.Драх и щипах като момиченце, докато се изправих на крака.Като маслинка в чаша джин пазех любимата си хватка при самозащита за накрая. Иван изненадан и нахъсан от неочаквания развой на борбата също се изправи и се хвърли отново към мене.Аз не закъснях с реакцията си и забих със скок пета в слънчевия му сплит.Знаех какво ще последва.Той нямаше време даже и да изохка.Просна се на земята и това беше.Бръкнах в джоба му и извадих ключа.Отключих вратата ,взех си чантата от закачалката в коридора и си тръгнах.Треперех от обида и мъка..По пътя плачех и си повтарях само:”Какъв
мръсник, какъв мръсник!”. У дома разказах на мама цялата случка с треперещ глас и й обещах,че историята с Иван е вече минало.Но отвътре душата ми стенеше, а от сърцето ми капеше кръв. От сега нататък трябва да слушам само разума си. След два дни ми се обадиха момчета от компанията ,за да ме питат какво съм сторила на горкия Иван, че след нашето усамотение, ходил на лекар, защото имал силни болки в стомаха си. Казах,че не съм направила нищо особено, освен да му охладя малко страстите.
Днес ми се обади Иван Господинов.Имал два билета за концерт на български джаз-изпълнители и ако искам може да ме заведе на концерта. Съгласих се и отидох. Концертът беше много хубав. Имаше една американска формация от мега-джаз-звезди и Васил Петров,Йълдъз Ибрахимова,Хилда Казасян,Камелия Тодорова и още цяла плеяда джаз-музиканти. Настроението ми се приповдигна. После решихме да се поразходим из парка. Разказах на Иван, че връзката ми с другия Иван се е разпаднала по негова вина. Каза ми:”Инче,благодаря ти,че сподели с мене преживяванията си. Но аз единственото,което мога да направя за теб, е да те изслушвам и да съм винаги твой верен приятел. Отговорих му,че това ми стига и се разделихме изпълнени с най-сърдечни чувства.Не всички Ивановци са еднакви...Нали дневниче?!
„11 януари 1994 година Мило мое дневниче,чувствувам се толкова зле,че даже нямам сили да те отворя.След раздялата ми с Иван реших да прекарам остатъка от ваканцията си на село при дядо и баба.Мама си взе и тя отпуск и потеглихме заедно с колата ни.Тя е чудесен шофьор и пътуването с нея е истинско удоволствие. Баба и дядо са родители на баща ми и живеят в едно от най-прекрасните старопланински градчета. Винаги се радвам когато отивам там,но тоя път –не. Мисля, че мама ме разбира прекрасно и прави всичко възможно да ме разсее. Разказва ми весели истории, пее, смее се, но всичко това не ми помага да се чувствувам по-добре. Минаваме през планината, а тя цялата е побеляла от сняг. Слънцето се опитва да пробие стоманените облаци и пухкавият, девствен сняг блести от лъчите му като брилянтен. Дърветата са като заспали.Една нереално красива действителност.
- Инче, хайде да спрем и да се отъркаляме в снега! Грехота ще е ако не го сторим.
Тя спира колата в отбивка, прави една снежна топка и ме замерва с нея. Аз й отговарям подобаващо. Но тя се хвърля върху мен и ме събаря в дълбокия сняг.Усещането е повече от прекрасно.Мама също се тръшва до мене и започва да се засипва със сняг.Смеем се и двете.Но изведнъж по главите ни също се сипе сняг. Поглеждам нагоре и виждам на висок клон недоволна и притеснена от шума ни катерица. Махам й с ръка за поздрав, но катерицата възмутена се скрива в хралупа.След като хубаво се налудувахме в снежната гора отново със зачервени бузи и леко измръзнали се качваме в колата и потегляме.
- Кажи, момичето ми, не е ли прекрасен живота? -пита провокиращо мама.
- Хубав е,мамо,но ако на човек му се случват само хубави неща.
- Хайде сега и ти! Бъди по-снизходителна, великодушна и опрощаваща.Човек преживява любовни разочарования,за да познае по-късно истинската си любов когато я срещне пътя си.
- Може и да си права, мамо. Но мислиш ли, че тоя болезнен път е единствения път за опознаване на истинската любов?! Убедена съм, че в тая необятна Вселена има и други начини за разпознаване на доброто, само че защо не ни се дават?!
- Има много неща,на които и аз търся до днес отговора, но...такъв не съм намерила, мило дете.
При баба и дядо както винаги беше прекрасно. Имам братовчедки и братовчеди-истински деца на планината. По цели дни бяхме заедно. Дядо и чичовците ми заклаха две прасета, а единият ми чичо,който е ловец, отстреля и див глиган. Баба се чудеше как да ни угоди.Но времето неусетно изтече и ето,че отново съм у дома.
Душата ми се измъчва, дневнико мой. Тежи ми сякаш съм глътнала огромен камък.Съзнанието ми е праволинейно и се опитвам да слушам само него.Но напразно.Защо това момче постъпи толкова непочтено с мен?! Накара ме да му повярвам и да се влюбя ,а после се опита да ме залее с мръсотия...Аз не съм против секса, не се страхувам от него, но за всичко си има начини, за да изглежда красиво и чисто...А той така жестоко ме нарани с постъпката си! Как е възможно у едно момче да се крие такова лицемерие? !Защо го направи? Но вече зная. Днес ми дойде отговора. Бозавата Ели пожела да си поговорим в голямото междучасие.Макар и януарско, времето беше меко и ние отидохме в градската градина до гимназията.Седнахме на една скамейка и Елито започна да разказва
- Илианче, имам те за приятелка и затова повече не мога да мълча. Ще ти кажа каквото зная, пък ти решавай. Научих какво се е случило между теб и Иван на Нова година у дома. Знаеш,че с Красимир сме гаджета.Той ми каза това, което аз сега ще споделя с тебе.Ти нали си видяла как Иван се изживяваше като водач на момчетата.Та той се е хванал на бас с тях, че ще те свали и ще те чука, точно защото си се правила на много недостъпна. А иначе той си имал много сериозна приятелка, с която ходел още от девети клас. Двамата били съученици, но тя сега следвала в Пловдив.Когато се дипломирала, а той придобиел някаква професия, щял да се ожени за нея, защото се обичали. Казвала се Донка...Ама Иван май си намери майстора в твое лице и стана за смях на мишките.Сега момчетата започнаха да не го слушат толкова...За тях той вече е един опозорен и развенчан лидер.Не зная защо,но никога не ми е бил симпатичен...
Елито ме гледаше, мигайки с белезникавите си клепачи и чакаше навярно да кажа нещо. Но една буца заседна на гърлото ми и очите ми неволно се напълниха със сълзи. Чувствувах, че съм загубила гласа си и не можех да кажа и думица. Затова само й стиснах ръката и побързах да се отдалеча от нея. Трябваше да запазя дори и капката достойнство, което ми беше останало. Нямах сили да вляза в клас. Бях се свряла зад едни храсти в градината и плачех от болка в разбитото си сърце,от ревност,чувствувайки се измамена и ограбена в любовта. Бях съсипана и отчаяна, но въпреки всичко много влюбена. Измих лицето си на чешмата и се постарах да изглеждам добре. Когато звънецът извести края на часа аз се прибрах в класната стая.
- Къде се губиш,Илианче? Защо те нямаше през миналия час?! Казах на учителя да не ти пише отсъствие, защото ти е призляло и си отишла на лекар.
Мисля,че не ти нанесе отсъствие в дневника,но все пак погледни...
-Аз наистина не съм добре, Иване- успях да промълвя и седнах на чина си.
- Леле, колко си прибледняла, Инче! Искаш ли да си поговорим двамата?
- Не. Благодарна съм ти за всичко, но по-добре е да съм сама със себе си.
-Е, ти си знаеш най-добре!Щом така казваш...”