автор: Heel

Той вървеше нагоре по стълбището на подлеза, когато чу тракане на токчета. Вдигна очи и видя на най- горната площадка да се появява млада жена. Приятно заоблен силует на фона на залязващото слънце. Лицето й почти не се виждаше заради ярката светлина, то той успя ясно да различи пухкавите й скули. Тя заслиза по стълбите, вързаната й на опашка коса се люшкаше наляво-надясно при всяка крачка. Подлезът бе пуст и единственото нещо, което нарушаваше тишината, бе тракането на токчетата й.

Той се поколеба, спря и погледна часовника си. През главата му бе минала странна мисъл, мисъл, от която се почувства некомфортно.
Тя носеше черни обувки с отворена пета, които подчертаваха извивките на фините й глезени. Странната мисъл отпреди секунди го накара отново да се загледа в лицето й. Сърцето му заби учестено. Сини очи, тъмноруса коса и тези пухкави бузки, които й придаваха вид на малко момиченце. Извърна очи и прехапа нервно устни. Беше сигурен, че я познава отнякъде. Смътен спомен човъркаше крайчетата на съзнанието му. Стрелна я отново с поглед. Очите им се срещнаха за секунда и колкото и кратък да бе този момент, той бе почти сигурен че видя специфичното трепване, характерно за внезапното разпознаване. Бяха толкова близо един до друг, че усещаше мириса на парфюма й. Тя хапеше долната си устна, примижавайки замислено с очи. На ръкава на бялата й риза имаше малко петънце. От кафе, може би. Черната, дълга до коленете пола, прегръщаше стройните й бедра. Той отвори уста, сякаш за да каже нещо, но от нея не излезе нито звук. Разминаха се мълчаливо, като непознати.
Той искаше да погледне назад, но си помисли, че това би изглеждало просташко. После осъзна, че вече не се чува чаткането на токчетата й. Странна тръпка пропълзя по гърба му. Обърна се. Тя стоеше по средата на стълбището и гледаше назад през рамо с озадачено изражение на лицето. Бързо извърна глава, сякаш я бяха хванали да върши нещо нередно, и понечи да стъпи на следващото стъпало. Може би причината бе във факта, че не гледаше в краката си, но каквато й да бе причината, жената се спъна. Токчето изстърга по камъка и глезенът й се разтресе. Тя изписка тихо, докато политаше напред.
Изтъркаля се надолу по стълбите, размахвайки безпомощно ръце; пребледнялото й лице се кривеше в гримаси на уплаха. Всичко стана толкова бързо, че той не можа дори да гъкне, камо ли да реагира по някакъв начин. Беше протегнал ръце към нея, сякаш се опитваше да я хване.
Тя лежеше по лице долу на равното, дишайки на пресекулки, треперейки. Той се втурна надолу по стълбите, промърморвайки преди това кратка молитва. Още преди да стигне до нея, тя направи опит да се надигне; опряла длани в каменния под, със стърчащи настрани лакти. Съдържанието на чантата й се бе разпиляло наоколо, а лявата й обувка липсваше.
- Ударихте ли се? – попита той, като я докосна лекичко по гърба. Тя се извърна настрани, пое си дълбоко въздух и го погледна. Очите й бяха леко разфокусирани.
- Аз… мисля… мисля, че съм добре. Толкова съм непохватна! – каза тя и сви лявата си ръка, потърквайки китката си. Той й помогна да седне, без да отделя очи от нея. Болезнена бръчка бе прорязала челото й, но не се виждаха никакви наранявания.
Тя забеляза, че вещите й са се разпилели и изсумтя недоволно. Той й помогна да ги събере, въпреки че не бе убеден, че това е най-важното в този момент.
- Мисля, че трябва да отидете на лекар. Падането беше лошо…
- Нищо ми няма, благодаря ви. Просто съм си натъртих леко китката.
Тя присви коленете си към гърдите, явно се канеше да се изправи. Тогава видя, че лявата й обувка липсва. Очите й притъмняха, а устните й се нацупиха по детски.
– Ей сега ще я донеса – каза той и се огледа.
– Благодаря – отвърна тя и размърда нетърпеливо пръстите на краката си.
Обувката й лежеше на една страна на пет–шест метра нагоре по стълбите. Той я взе и провери дали токчето не се е счупило. Здраво беше. Стелката все още държеше топлината от стъпалото й. До ноздрите му достигна приятна миризма на кожа. На подметката бе щампована малка сребриста шестица.
Младата жена плъзна ръце по краката си, инспектирайки старателно чорапогащника си. Той очевидно не бе пуснал бримки, защото тя се усмихна доволно.
– Е, извадих късмет – каза тя и посегна да вземе обувката. – Благодаря ви.
– Не ви боли никъде? – попита той и погледна челото й, за да се увери, че болезнената бръчка е изчезнала. – Радвам се, страшничко изглеждаше…
Тя го стрелна с поглед, в очите й проблясваха весели пламъчета.
– Не се тревожете за мен. Голямо момиче съм все пак – каза тя и изпъна стъпалото си, за да обуе обувката. Мъжът си помисли, че и преди е виждал тези малки, топчести пръстчета, въпреки че нямаше как да е сигурен, тъй като черният чорапогащник бе доста плътен.
Той й подаде ръка, но тя се изправи сама на крака, правейки се, че не вижда жеста му. Той бързо отдръпна ръката си, изчервявайки се от неудобство. Жената поклати глава напред–назад, сякаш й се бе схванал вратът, след това оправи полата си, която се бе набрала нагоре. Извади телефона си и го погледна, като в същото време разтърка задните си части.
– Не е счупен – каза тя и ъгълчетата на устните й мръднаха леко настрани.
– Какво?
– Телефонът ми… няма дори драскотина.
– О, това е чудесно!
Тя го изгледа косо и каза:
– Аз… трябва да вървя. Бяхте много мил. Благодаря. – Понечи да се врътне на токчетата си и да тръгне по пътя си, когато той промълви: – Мисля, че сме се виждали…
Тя направи крачка напред, после застина. От устните й се изплъзна стон, а тялото й се олюля, сякаш поривист вятър я бе блъснал отзад. Тя погледна през рамо, лицето й се бе изкривило в не особено приятна за гледане гримаса.
– Аз… аз просто… – подхвана той, после, когато забеляза, че тя е присвила лявото си коляно и, леко разкрачена, се подпира неуверено на върха на лявата си обувка, попита: – Какво?
Пъшкайки, тя се извърна назад с мъка, протегна ръце към него и каза:
– Мисля, че има опасност да падна!