автор: CheGuevara

Жената придърпа внимателно полата си под коленете и протегна крака към слънчевото петно пред нея. Пролетната топлина докосна кожата й и тя леко се усмихна.
Пролетта беше дошла, а с нея и надеждата, че ще дочака истинското малко слънчице.
Тук, под стълбището на местната Темида беше прекарала година. С торба дрехи, едно вехто одеяло и неизменните куки. Плетенето й помагаше да изплете времето, да изплете живота си, втъкавайки в плетката малкото хубаво, което я беше споходило през нейните 68 години. Една на лице, една на опъко, бяло и черно, радост и мъка...Плетеше до изнемога с премръзнали пръсти, а край нея течеше пълноводната човешка река, шумна и пъстра, като живота, който я докосваше, но тя не искаше, не можеше да нагази във водите му...Беше изхвърлена на брега от близки, от приятели...
Един непознат се спря до нея и понечи да й даде желязно левче. Тя се усмихна, прощавайки му. „Купете цвете за жена си. Аз не прося. Просто обичам да стоя тук, да се радвам на хората и да чакам...“
Мъжът отмина, замислен над думите й. „Странна птица!...“Но се запъти към близкия кооперативен пазар и купи букетче кокичета с левчето.
Не искаше да я настанят в старчески дом. Тук беше на студа и жегата, но беше волна птица, изгубила гнездото си, но разпънала криле над безкрайната река...И плетеше, плетеше...Една на лице, една на опъко...Като живота й...
Хората свикнаха да я виждат там, на пейката под стълбите. Е, някои се подиграваха, други присядаха до нея, а трети просто не я виждаха. Общинарите през ден бяха при нея да я убеждават, че ще намерят място за нея, но тя беше непреклонна. „Аз съм добре тук, оставете ме на мира!...“
Нещо просветна в човешката река и сърцето й трепна. Дали не е нейното слънчице. Скоро лицето й помръкна. Беше се припознала...Ще чака. Ако днес не дочака, утре пак ще е тук.
Преди година сърцето й я предаде. Подскочи няколко пъти и спря. За миг се видя отстрани. От краката й се издигаше бяла светлина нагоре, а тялото, старо и безпомощно, сияеше в цветовете на дъгата. Помисли си, че вече е свободна, откъсната от времето и живота, но минувачи вече се суетяха около нея.Някой позвъня на 112 и скоро лекарите вече я връщаха обратно, тук, на земята....
Когато се закрепи, от болницата направо я настаниха в старческия дом. Първо се съпротивляваше, чувстваше се като птица в капан, но постепенно се приобщи към порядките, харесаха й тези самотни, стари хора, които бяха съхранили жаждата за живот, въпреки всичко, което ги беше сполетяло...
Просто стана една от тях. И се примири със съдбата си. Но всеки ден се качваше на автобуса и слизаше тук, в центъра на града. Сядаше на пейката под стълбището на съда и вперила очи в реката от хора, чакаше.
Преди повече от година, когато пейката беше неин дом, пред нея като от приказките изникна едно малко момиченце. Мъничка фея с очи като две огромни сини теменужки. Беше се изскубнала от ръката на майка си, явно са чакали автобуса на спирката. Детето дълго, дълго изучава лицето на старата жена и тихо попита:“Защо си тъжна, бабо?Боли ли те нещо?..“И докосна плахо ръцете й с куките, като уморени птици, кацнали в скута й. Такава синя светлина струеше от очите на момиченцето, че жената за първи път от години се почувства щастлива и спокойна. Погали русите къдрици на детето и то й се усмихна съучастнически. После бръкна в джобчето на палтенцето си и й подаде едно синьо, синьо като очите му стъклено топченце. От тези, които зашиват на децата против уроки.
„За късмет, бабо!...“ И пак се усмихна.
В този момент майката, открила изчезналото от ръката й дете, долетя и грубо дръпна детето. Отдалечавайки се, то й помаха с ръка, а сините теменужки на очите му пееха:“Късмет, мила бабо! Пак ще дойда...“
Жената на брега на многоликата човешка река се усмихна на спомена и впери очи в очакване на две сияйни, сини теменужки...

Ружа Велчева