автор: ZAGORA

Илиана тъкмо беше излязла от банята и сушеше косата си със сешоара когато някой позвъни на входната врата. Отвори и видя отец Данаил. Неговото появяване събуди у нея недоумение, но и болка от скорошното
преживяване на гробището.
- Илиана, трябва да поговоря с теб. Ще ми отделиш ли малко време?
- Влезте, отче Данаиле, заповядайте!
Покани го в хола.Той изглеждаше същият като от времето на родителите й. Мебелите бяха демодирани, но красиви и функционални.Библиотеката- препълнена с книги. Нейните книги, които купуваше от първия до последния клас на образованието си. На масата имаше лаптоп. Вещ, която даваше на интериора по- модерен вид. Посочи фотьойл и каза:
- Седнете, отче.
Отец Данаил седна и като се огледа промълви:
- Тук времето май е спряло.Ти нищо не си променила от смъртта на родителите си.
- Да, така е. Липсата на промяна ми помага да подхранвам у себе си илюзията, че всичко е по старому и аз съм още оная лудетина...Прогонва тъгата ми и така гледам по-ведро на самотата.Нека те почерпя чаша лимонада.Домашно производство е.
Сложи две бучки лед във високата чаша и я напълни със лимонада. Свещеникът отпи и посегна към чантата си.Отвори я и извади няколко подвързани тетрадки. Постави ги на масата мълчаливо и ги побутна към нея.
- Дневникът на Иван. Това е животът му със всички трепети, вълнения, преживявания...Намерих го в дома му. Всъщност знаех, че си води дневник, но никога не съм проявявал любопитство.Сега когато го няма, си позволих да го прочета целия. Разбрах колко малко съм познавал брат си. Нося ти го да го прочетеш и ти.Когато го направиш, ще разбереш, че имам основание да ти го оставя....
В Илиана се бореха противоречиви чувства.В повечето случаи незнанието е по-добро от знанието.То запазва спокойствието и вътрешния мир у човека.Какво ли се криеше в тия тетрадки? И защо точно тя да чете дневниците на Иван?! През последния клас на гимназията се бяха сближили много, но не толкова, че брат му да й доверява дневниците му. Изминаха двадесет години от тогава.Достатъчно дълго време,след което даже спомените започват да бледнеят.
У Иван имаше нещо недостъпно и сложно.Той притежаваше природен интелект, но неговата затвореност и отчужденост прикриваха проявлението на тоя интелект...
Беше с кафяви очи и леко смръщени вежди, правилен гръцки нос и съразмерна уста над волева брадичка.Заради силно издълженото му лице още в девети клас момчетата му измислиха прякор-Кауна. Кожата му беше като на момиче, бяла и с лека руменина.Източи се много на ръст, но остана слаб и фин като уличен музикант...
- Отче Данаиле, аз дълги години не бях срещала Иван. Миналата седмица се видяхме на юбилейната сбирка на класа в ресторанта. За първи път присъствувах на такава среща.Бях пропуснала предишните три,защото имах основателни причини.Затова се постарах да поговоря с всеки от съучениците си.За много кратко се чух и с твоя брат. Аз... се почувствувах щастлива, защото всички бяха живи и здрави и общо-взето се радваха на живота.Това беше достатъчно...Толкова ми беше хубаво...Все едно, че целият единадесети”А” беше в час с любимите си учители. Ако само знаех какво е замислил, нямаше да позоля да остане сам...-Като помисли малко добави-Ще прочета дневника му и ще ти го върна.
- Не, не го връщай! Остави го при себе си. Мисля,че това ще го зарадва.
Когато привърши с разтребването на дома си,тя си свари кафе, силно,плътно и ароматно,такова каквото го обичаше, седна в любимия си фотьойл и разтвори първата тетрадка от дневника. .Зачете се:” Дневнико, от днес нататък ще изпълвам всяка твоя страница с най-съкровени мисли, ще си единственият ми изповедник и само ти ще познаваш истинския Иван.Такъв,какъвто никой друг не го познава.Даже такъв,какъвто самият аз не съм се открил до сега.Ти ще си тоя ,с който споделям най-вълнуващите мигове от живота си.Обещавам да те обичам, уважавам и зачитам, а ти обещай да съхраниш всички мои тайни. Да не стават достояние до когото и да е.Обещай ми да лекуваш душевните ми рани и да пропъждаш болката от тях.
Бързам да споделя с теб, приятелю, радостта и вълнението, които събуди у мен едно събитие.То се случи днес, в часа по математика.Но преди да ти го разкажа, нека да ти призная своите чувства. Аз от почти две години съм влюбен.Това е първото ми влюбване в момиче.Тя се казва Илиана и е от нашия клас.Дневнико мой, казвам ти, лудо съм влюбен , лудо!
Не ме питай какво харесвам у нея,а ме попитай какво не харесвам.Не харесвам, че не ме забелязва, а толкова искам това да се случи.Аз не съм грозен,но не съм и красив.Пък съм и малко темерут.Опитвал съм се няколко пъти да впечетля Илиана.Зная,че тя има много специфичен вкус към изкуството и затова реших да направя за себе си съвременен прочит на любовта в творчеството на Шекспир.Беше ни зададена литературна тема по избор от учителката и аз доста се постарах,за да блесна напълно преднамерено.Прочетох разработката си пред класа, разгоряха се вълнуващи дебати. Но когато Илиана стана и изказа своите съображения .изведнъж

всички загубиха желание за по-нататъшна полемика.Нейната гледна точка,която изрази с изключително верни,точни и разтърсващи думи се оказа буквално точка и на обсъждането.И вместо аз да я впечатля,ме впечатли отново тя. Опитах още два пъти,но пак не се получи.Веднъж когато Миро късия падна от успоредката в час по физическо, аз го носих на ръце до медицинския пункт.Очаквах някаква промяна в отношението на Илиана към мене.Никаква.И тогава реших да спра да се напъвам и да се доказвам пред момичето.Но днес стана чудо. В часа по математика,тя разговаряше полушепнешком с Тоньо от последния чин.Беше се обърнала към него и му подаваше развълнувана своите реплики.В притихналата стая шепота й се чуваше толкова ясно,че всички бяхме насочили поглед към двамата.Тъкмо когато тя почти го беше заинтересувала и даже го накара да се позасмее , учителят дойде внезапно и развали сплотената им агитка.Той наистина се беше ядосал,защото каза високомерно,с тон нетърпящ възражения:
- Ти, Илианче, трябва да не седиш тука.Искам постоянно да си пред очите ми. Избери си един първи чин и ще направя разместване.
- Ама, господин Матев, не може ли боздугана на възмездието да отмине главата ми?!Не са ли Ви казвали,че необмислените и прибързани решения водят до фатални грешки,господине!
- Хайде, моля те,не ги вземай нещата толкова на сериозно.Избра ли си вече местенцето?
Изведнъж от втория чин на редицата към прозорците се изправих аз.
- Нека ако иска да седне при мен, господин Матев.Аз съм без другарче и се чувствувам самотен...
Учителят ме изгледа проучващо,усмихна се леко и каза:
- Мога да направя отстъпка, затова , Илиана, възползвай се от слабостта ми, докато още я има и не съм размислил.
Обидена, без да каже нещо, но с много достойнство, тя си сложи тетрадката и химикалката в чантата и седна на чина до мене.
...И до сега нямам обяснение, дневнико, как така събрах смелост,че и тая идея ми дойде в главата навреме?...Но предложението направих мило. Като приятел, който се притичва на помощ. Добре,че изглеждам с тия намръщени вежди по-мрачен,че така успях да прикрия щастието,което сияеше от всяка моя клетка.Държа се към нея умерено.Старая се да не прекалявам с вниманието си и да не й досаждам.Но от тоя миг на идването й на моя чин, започнах да дишам друг въздух,с ухание на нея.Започнах да чувам божествената музика на разлистваните от нея листи,на щракането на химикалката й,на отварянето и затварянето на раницата й,на дишането й,на шепота й...Чувствувах се като опиянен...”
Илияна спря да чете.Беше потресена.Никога не беше й минавало през ума,че Иван е в състояние да изпитва такова силно увлечение и то към нея. Прочитането до тук я накара да се почувствува някак угнетена.Внезапно я осени една мисъл.Защо да не си припомни нещичко и от своя дневник.?!Винаги го държеше върху книгите в библиотеката.Отвори стъклените й врати и извади тетрадките.Трябваше да намери в него момента на преместването й.Не може да не го е отразила.Това все пак беше нещо съществено,случило се в последния клас на гимназията.Беше май през октомври...”Аха,тука трябва да е някъде.”Запрелиства страниците като хвърляше по един бърз поглед върху всяка от тях.Най-после откри това, което търсеше и се зачете:
„Днес, 16 е прекрасен октомврийски ден.Утрото приличаше на лятно-леко прохладно,но слънчево и усмихнато.Есените в моя град са винаги топли, гальовни и плодоносни.У дома има цяла щайга с розовожълти,късно зреещи праскови и те ухаят прекрасно..Мирише и на печени пиперки.Вчера мама вари лютеница в една огромна тава,а днес ще я затваря в буркани...Тая нощ сънувах странен сън.Вървях, вървях по дълъг път и стигнах до една врата.Реших да я отворя, за да надникна какво има зад нея.Отвори се леко и попаднах в просторна стая.Чух мъжки глас, който ми каза:”Най-после дойде! Хайде, от кога те чакам!”Не успях да видя кой ми говори, защото се събудих.Какво ли ще означава всичко това и кой ли беше мъжа?Мама ми беше направила палачинки със сладко от ягоди както ги обичам.Хапнах си две и изхвърчах за училище.Днес имах цели седем учебни часа ,от коити шестте- трудни.Добре,че поне даскалите са свястни.В интересни времена сме попаднали.Ние, младите хора, сме облагодетелствувани да живеем в два исторически момента.Тоя на социализма и тоя на демокрацията.Все едно сме на пясъчника, а родителите ни са съборили своите пясъчни фигури и да ни казват:”Сега със същия пясък постройте вашите нови фигури.”Отговорно е и страшничко, но не бива заради това да пропуснем възможността да изразим себе си.Обичам да обсъждам публично темите, които ме вълнуват, а те не са малко.Имам опоненти, но имам и поддръжници. Всеки ден следя по телевизията какво се случва. Купувам си и три вестника, на които вярвам повече и ето ти нови теми за дискусия. Днес в училище се подърлихме.доста.Нарекла съм голямото междучасие-„летящата кръгла маса”. След него имахме час по математика. Случи се голям гаф.Аз обожавам последните чинове.Чакай, мило дневниче,да ти обясня защо.Последните чинове са оазис за неспокойния ми дух.Тук,в края на редицата идват по-рядко даскалите.Можеш на спокойствие да почетеш книга,да напишеш бележка на някой съученик и да му я изпратиш ,да помечтаеш,да си побъбриш със съсед, даже музика да послушаш на слушалки. Изобщо да се разтовариш от напрежението и скуката.Тъкмо си бъбрихме сладко с наш Тоню от последния чин и даже се поразвеселихме, когато довтаса до чина ми математика-господин Матев.И стана тя,каквато стана.Без да му трепне даже окото, ме премести на втория чин в редицата към прозорците.Там седеше сам Иван Кауна.Той предложи да седна при него и господин Матев се съгласи. Голям резил преживях. Като малко момиченце от началното училище трябваше да се подчиня на заповедите на даскала.Така се разсърдих, че май до края на учебната година няма да ми мине яда.Не зная защо тоя темерут Кауна ме покани да седна при него,но ако си е въобразил,че ще му се разтвори парашута, да има да взема.Ще го наблюдавам изкъсо и ако превиши правата си , ще бъде санкциониран.Не му благодарих, защото не съм го молила да ме кани.Това място е ужасно, по причина, че е на няколко педи от катедрата и от носа на даскала.Освен това от прозорците духа, а когато времето е хубаво, напича страшно и се къпим в пот. Малко трудно, но все пак ще мога да пиша бележки и да ги изпращам,но няма да мога да си бъбря незабелязано нито с тия от първия,нито с
тия от третия чин.Всичко ще се вижда и чува.Музика няма да мога да слушам,кръстословица да решавам...Ами това на нищо не прилича.От тая суха материя,която ни преподават съвсем ще затъпея и залинея...Ще трябва полека-лека сама да си възстановя предишните права.Нали все пак не могат да ме сложат да седя до самата дъска,пък и си мисля, че времето за превъзпитание ми е отлетяло безвъзвратно.Имахме още два часа. Иван се държа прилично.Той всъщност е кротко и възпитано момче, само дето е доста затворен и странен и не е моя тип.
18 октомври
/следва продължение/