автор: samotnik

Врявата не можеше да ме извади от вцепенението, в което бях потънал. Незнайно как, целият този хаос от музика, разговори, смях и хормони прелиташе със светлинна скорост покрай мен без да смути гладката, ненабраздена повърхност на съзнанието ми.
Дори напротив, шумът някак ми помагаше да се вглъбя още повече. Сякаш се намирах във враждебна среда – море от разяждаща плътта киселина например – и за да оцелея изграждах около себе си пашкул от химически неактивна обвивка, който напълно изолираше ценната мека вътрешност от убийствените външни условия.
Навярно поради някакъв страничен ефект на състоянието ми никой не опитваше да приказва с мен. Кой знае, може би обвивката функционираше толкова перфектно, че бях станал напълно незабележим. Навярно ако внезапно изчезнех, единствената следа от съществуването ми би се проявила под формата на полуизпита чаша с алкохол, поставена върху зацапаната повърхност на малка холна масичка, точно пред обемист диван с меки възглавници. Изчезнал без следа. Без гръмовен тътен или поне звън на камбанки. Просто щеше да ме няма.
Погледнах в чашата. Ако не я бях поставил само миг преди това на масичката, едва ли бих могъл да я отлича сред десетките други полупълни чаши, които я покриваха.
Тоест единствената следа, която бих оставил, ако внезапно изчезна, би се размила между други подобни следи, оставени от хора, които не изчезват. Страхотно.
Не бях пиян. Даже не бях замаян. Бях концентриран. Толкова, че за миг ми се стори, че светът е спрял да съществува. Не свършил, изчезнал или някакво друго категорично действие, носещо необратима окончателност, а точно спрял. Пак си съществуваше, просто за миг ми стори, че е замръзнал в ... в каквото и да правеше в момента. Бях концентриран в оцеляването си.
Всъщност, концентриран не е точна дума. Бях вкопчен в оцеляването си. Ако само за миг отпуснех съзнанието си, ако позволях на мислите си да се понесат без контрол, неминуемо бих се сгромолясал с нечут грохот в себе си, разпращайки ръбестите остатъци на душата си сред тълпата. Безмълвна имплозия, пълно самопоглъщане, докато от мен не остане дори микроскопична прашинка. Само безцелно летящи остатъци празна душа, които така или иначе не бяха мои. Излишни, никому ненужни парчета.
Само една незабележима, полуизпита чаша с едва различими отпечатъци от пръсти и следи от червило по ръба. Нейната чаша.
Не знам защо я стисках с побелели пръсти, докато вървях към дивана. Не помня и как се озова в ръката ми. Думите, които ми каза жена ми, също не помня. Тя говореше с лека усмивка върху устните, увивайки кичур коса около показалеца си, но звуците минаваха през мен, помитайки съставните части на емоциите, докато не остана само куха, кънтяща от тишина обвивка. Помня грациозно извиващият се гръб, голите рамена и вълнистата коса, която се полюшваше с всяка крачка. Крачки, които я отвеждаха все по-далеч от мен. Помня как протегна ръка и я постави зад врата му, усмихна се, наведе главата му към себе си и го целуна. Той обви ръка около кръста ѝ. Излязоха заедно.
Сигурно затова ми бе подала чашата си.
Не мога да си позволя да мисля за това. Не желая да потъвам в лепкавата тиня на спомените, добили странни, гротескни форми от новата, съвършено полирана призма.
Кой е той? Не искам да знам.
Откога? Не ме интересува.
Най-силно от всичко не искам да мисля за това, какво съм аз. Какво се е случило, за да се стигне до толкова безцеремонна, демонстративна и категорична проява на край. Къде е повратната точка, кога се е променило всичко. Отведнъж ли се е случило, или е необратимо натрупване на негативни емоции. Съществувала ли е възможност да обърна нещата, да променя бъдещето. Въобще може ли нещо да промени бъдещето или независимо от усилията то неизбежно ще се осъществи.
После може да мисля за това. Сега не. Сега се опитвам да оцелея.
Не знам още колко ще мога да удържа потока на мислите си.