Гробищният парк тънеше в зеленина.Жената изми високия, мраморен паметник.Прекопа гроба с тесличка и го почисти от плевели.Засади двете рози,които носеше-червена и бяла, поля ги, а после поля с лейката теменугите и чимшира.Люляковият храст до пейката беше почнал да прецъфтява.Оряза
увяхналите му клонки и запали две свещици в нишата на паметника.Накрая седна да си почине..В далечината се зеленееха горите на Средна гора.Наоколо от дърво на дърво пърхаха гугутки и с алтови гласчета оповестяваха любовните си послания.Във въздуха ухаеше на пролет,на цветя и зеленина.Беше тихо и спокойно.Тук нямаше вече притеснения, страхове, ядове, гняв и амбиции.Играта за всички, които лежаха в земята, беше привършила.Царуваше вечен покой.Тя
прибра тесличката и ножа в чантата си .
През няколко гроба две стари жени,облечени в черно се суетяха.Навярно бяха дошли да поговорят с мъртвите и да подредят гробовите им. Извади кутията с бонбоните и сладките.Тръгна към тях да им подаде за упоменаване на нейните родители.Приближи се и каза:
- Добър ден. Нека да ви подам за паметта на мама и татко...
- Бог да ги прости- отговориха те и на свой ред извадиха вафли и бонбони.
- Мъже ли са ви?- попита тя.
- Мъже,но бяха и братя-казаха възрастните жени и сълзливо заподсмърчаха - Няма и година от как сме ги изпратили. Сякаш се наговориха да си тръгнат почти заедно. Единият си отиде от болест, другият от катастрофа...Набързо, набързо напуснаха света...
Тя смутено промълви някакво банално съчувствие и бавно си тръгна. Взе лейката и чантата, сбогува се с родителите си и пое по обратния път. Като мина край ритуалната зала, забеляза внушителна група хора и спряла катафалка.Снеха затворен ковчег и го вкараха в сградата. Впечатли се, че има доста хора на средна възраст. Реши да попита. Все пак беше родена и живяла в това градче.Тук имаше роднини, съученици и приятели.
- Извинете ме за любопитството, но как се казва покойника?
Мъжът към когото се обърна, беше брадясал и със зачервени очи. Едър, плещест , с яке и удобни маратонки на краката. Огледа я напрегнато и каза с дрезгав глас:
- От тука ли сте?Ако сте от града , може и да го познавате. Казва се Иван Господинов и е роден през 1975.Аз съм му първи братовчед. Викат ми Кашо.Ванката не беше женен, но вчера го намерихме с прерязани вени в локва кръв.Почти беше истинал и нищо не можеше да се направи. Всички се питаме, защо го е направил и нямаме отговор.Свещеникът вътре му е брат...
Краката й се разтрепериха и тя почувствува нужда да се опре някъде, за да не падне. Дали добре чу и разбра? Не може да бъде!!! Ще попита още веднъж.
- Простете, но не чух добре името на братовчед ви.
- Иван Господинов, но си имаше и прякор, който си носеше от ученически години. Викаха му Кауна...
Тя пребледня,олюля се назад и едва прошепна :
- Той е мой съученик и в последния клас на гимназията седяхме на един чин. Преди три дена се видяхме. Бяхме заедно на юбилейна съученическа среща в ресторанта на хотела. Как е възможно?!
Наблизо , импровизирали „ витрини” върху тротоара,клечаха продавачки на цветя.Жената,плачейки се устреми към тях . Избра десет прекрасни бели рози.Трябваше да се сбогува с Иван.Оглеждаше се в тълпата за някои други съученици от бившия единадесети „А” клас,но не видя такива. Нареди се в дългата нишка от роднини, приятели и познати... Когато стигна до ковчега и погледна, видя един непознат и безразличен Иван - с лице,отразяващо цялото безсмислие на живота. Капризен и арогантен,този живот явно му е погаждал нетърпими номера, надсмивал се е над милото момче до толкова,че то го е възневидяло,отвратило се е и е избягало от него.. Сълзите се стичаха по бузите й и капеха върху ръцете й, но тя нямаше време да се занимава с тях. Подреждаше розите около главата му и му говореше почти шепнешком:”Иване, мило приятелче,и през ум не ми е минавало,че толкова скоро след оная хубава вечер ще те видя...Но това е мъчителна и тъжна среща, последна среща...Дано поне в отвъдното да си щастлив,защото беше прекрасен човек..Сбогом,момче,сбогом.Никога няма да те забравя!”Наведе се и докосна с устни ледената му буза.
Брат му, свещеника се държа по мъжки. Отслужи службата и произнесе кратко прощално слово. Беше толкова прочувствено, че всички в залата плачеха.Тя не можа да отиде на гроба.Чувствуваше се изцедена, нямаше сили.Едва се добра до дома си.Взема си успокоително хапче и легна да почине. Неусетно заспа.
Казваше се Илияна Симеонова. Беше второ дете в семейството на трудолюбиви хора. Баща й някога беше агроном и началник на „Зърнени храни”,а .майка й,макар и детска учителка, продаваше трикотаж в едно магазинче на главната улица. Имаше сестра с десет години по-голяма от нея.Завърши гимназия и замина да следва в София право.Там се омъжи и остана да живее в столицата..Много рядко си идваше.Затова цялата родителска обич бе насочена към по-малката дъщеря.. Понякога тая обич просто подтискаше и задушаваше Илиана..Нищо не й липсваше.Може би затова у дома й беше винаги някак тъпо.От скуката я спасяваха книгите. Четеше всичко- от „Утопията”на Мор и „Градът на слънцето”на Кампанела през епическата поезия и комедиите на Менандър до Жоржи Амаду и Томас Харис.
Политическите промени отприщиха бента на западноевропейската и американската култура и те заляха страната със своята претенциозност за превъзходство.Почти всички млади хора се увлякоха по тях. .Английският език навлезе безпардонно в живота на българите и даже започна да измества родния език.Това събуди у Илияна негодувание.Това безразсъдно,сляпо чуждопоклоничество й вменяваше безпомощност и обида.Тя продължаваше да купува записи на класическа и оперна музика,руски популярни песни, родопски народни и български шлагерни песни и църковно песнопение.Слушаше си ги с безкрайно удоволствие и когато чувствуваше духовен глад, те я хранеха и засищаха. Не споделяше с никой интересите си. В нейната стая влизаше само майка й. Тя беше нейната изповедница. Момичето сякаш имаше две лица. Докато у дома беше самовглъбено, тихо и даже тъжно,в училище отприщваше младата си енергия и се превръщаше в неспокойна и превземаща лавина. Беше по-щура и от момче.Нямаше закачка, беля, шега и каквато и да е друга изява, нарушаващи училищната цензура,на които тя да не е солта и пипера. Избираше да седи винаги на последния или в най-лошия случай на предпоследния.чин. Горко на тия около нея. Обичаше да поддържа контакти, особено ако урока й се виждаше скучен.А това й се случваше често.Със своята феноменална памет умееше успешно да раздвоява съзнанието си така, че научаваше почти всичко още в клас. Докато учителят пишеше на дъската с гръб, тя пишеше бележки и довършваше започнати в междучасията разговори.
/следва продължение/