автор: mitkoeapostolov

София. Лозенец. Семинарията.
* * *

Слънцето изгрява и оцветява източния ми прозорец в жълто-оранжеви пастели. Лъчите пронизват затворените ми клепачи и ме изтръгват от сън. Ставам, потърквам очи и заставам до стъклото. На пет метра вдясно виждам съседката, която почиства масата. Извръщам поглед напред. Малко село от схлупени бараки и стари къщи осява пространството между мен, булевард „Яворов” и Ловния парк. От трите страни на това геторизирано селище като озлобени мутанти са пристегнали мускули фасадите на нови кооперации. Слънцето лениво се къпе по ръждясалите ламарини на колибите и спокойно се издига над зелената корона на вековната гора.
* * *
След шест месеца левият ъгъл на селото от десетина къщи е изчезнал. От няколко дни по изгрев чувам багери.
* * *
След още шест месеца на празното място се издига нова кооперация. Една трета от последната страна на правоъгълника вече също е напънала мускули. Сутрин слънцето се бави докато се издигне над нея и стигне моя прозорец. Сякаш посърнало, то отказва да влезе между стените на новите сгради.
* * *
Половин година по-късно багерите се връщат и скоро две трети от последната страна не допускат слънчевите лъчи до моя прозорец. Седем прегърбени къщурки, запрени като стадо овце, чакат своето заколение. Последен конвой от дървета уплашено гледа към прозореца ми. Двете последни бараки на „Яворов” сякаш са се схлупили още повече. Предали са се, струва ми се. Две малки къщи се опитват да им помогнат от втора линия, но най-вероятно ще е безуспешно. Когато и последната третина се затвори, останалите гъби ще посърнат и на тяхно място ще трябва да се издигнат мутанти, за да достигнат лъчите.
* * *
Събуждам се, но слънцето го няма. Навън е светло. На покрива на къщата пред прозореца се вее българско знаме - леко захабено и разкъсано от превратностите на времето. Страхливите лъчи на слънцето за последно се давят в него и то сякаш изглежда още по-вехто и отчаяно.