автор: severianin

Растеше в двора круша. Стара. Крива.
Плодът и беше кисел и тръпчив.
Аз знам – със старостта шега не бива,
не е виновен някой, че е крив.

Но аз бях млад, а млад съвет не слуша
и “Докъде си?” питаха ли мен,
“До нийде, до оная крива круша!” –
отвръщах бодро с вечния рефрен.

Но вчера в двора лъскав трактор мощен
от корен старото дърво свали.
Навярно има криви круши още,
но те не са сред моя двор, нали?

И ако “До къде си?” ме запитат,
сега какво ще отговарям аз –
“До стария пилчарник под липите?”,
или направо “До лехата с праз?”.

За мен е все пак лесно – кой ме слуша.
Ще отговоря нещо. Но не знам
остана ли в държавата ни круша,
но крива круша... За да сме до там!

До тая крива круша ни докара
на оня преход мътната река.
Днес сърбайки горещата попара
“До крушата сме!” бързам да река.

До крушата. Без крушата не можем.
Една ли няма крива – за кадем?
Но може би напразно се тревожа:
от Брюксел криви круши ще внесем.