автор: khanas

- Не смея да пиша. – потрети или почетвърти Балина. – Може в лоши ръце да попадне. Затова ти ще си вестоносецът. Хубаво да помниш и предадеш всичко на Шуна. Сега въстанието е в нейните ръце.
Стояхме на един хълм, недалече от града. Някъде встрани се мяркаше Дунава. Другите си бяха отишли. Аз тръгвах последен, а Тодор ме изпращаше.

- Прощавай, - рекох му. – ала то винаги там е било. Ако вие, болярите, сте искали да почнете война, отдавна да сте го направили. А нямаше да чакате едно момиче да ви поведе. И в нейните ръце цялата работа да оставяте.
Премълча Балина, само се поусмихна и завъря глава.
- Много е важно да не сбъркаш нещо. – върна се той на своето. – Дума по дума нека чуе какво сме решили. Догодина по Илинден Шуна трябва да събере селските дружини и с тях да удари София и Ниш. По това време ще дойдат и родопчаните. Джорджевич и хайдут Ботко също обещават помощ – войводи, оръжие, байраци. На Павел много не вярвам, защото е дубровничанин, ама на момчето вярвам. Знаеш ли, че е син на Баба Новак, дето води маджарските хайдути? И той е българин.
Говореше Тодор за мъжа, който представляваше западните земи в заверата и за пищолджията хайдутче. Виж ти – на Баба Новак син значи... Пък аз се чудех защо едно хлапе са изпратили.
- Веднъж като вземем София – продължи болярина. - целият народ на юг от Балкана трябва веднага да се вдигне и да мине на север при нас. Аз ще ги посрещна, моя е грижата. Войнуците и дервентджите трябва да запречат проходите пред турците.
- На тях вярваш ли? – клъвнах го, а той се направи, че не ме е чул.
- Гърба ни ще пазят власите и бурджаните на Докс. Императорът ще изпрати полкове от запад. Търновци ще отворят вратите и там ще коронясаме царя. По-друго е с цар. Вярвам, че ще удържим до зимата, а като падне снегът и покрие планината, нищо вече не могат да ни направят. Даже мисля, на следващата пролет с власи, маджари и немци ще подгоним поганците на юг. А дай Боже и русите да долетят. Охридският владика вече замина за Московията. Ех, скъпа ще ни излезе тая помощ, няма да оставят самостойно да се разпореждаме с цялата ни земя, ама това да ни е белята. Дано само Шуна знае къде е короната, както казваш. Не е шега да държиш българската корона. Всички крале и царове я зачитат. Даже и султанът. Защото помнят кои са я носили преди и са им сърбали попарата. С нея нашият цар ще е равен, а и по-висок сред християнските владетели. Искат, не искат – трябва да го уважават.
- Тодоре, Тодоре... – загрижено поклатих глава. – Короната си е корона, ама не е ли е по-добре сам царят ни да е за уважаване, дори и гологлав?.. Пък той... – млъкнах посред приказката си, обърнах се и захванах да стягам каишите на седлото.
- Знам какво искаш да ми кажеш. – отвърна на гърба ми Балина. – И аз го държа под око, и на мене много не ми е по сърце. Но що да правиш – царска кръв, не е като моята и твоята. Чудна работа – продължи той горчиво, даже се и позасмя невесело. – За зет не бих го взел, ала за цар – ето, с тия две ръце го въздигам!..
А аз все мълчах и продължавах да тимаря коня.
- Не му мисли толкова! – рече Тодор и ме потупа по рамото. – Един път да си освободим Българско, после – лесно! А Петър да внимава. Отстъпи ли от бащината слава и чест, ще му резнем зелката, нищо че е цар. Няма да е първият - къде, къде по-ербап от него е имало, пък и тях червеи са ги яли!
Метнах се на седлото и погледнах изотгоре Балина.
- Не му мисли, викаш, Тодоре... А Шуна казва: „Всяко нещо – с грижа и старание. Бавно, полека. Но за векове.”... Дано знаете какво правите с нас вие двамата! Иначе жална ни майка! И жална клета България!
Смуших в корема врания си жребец и той препусна като бесен. Но не към Егълница, не. Към изгрев слънце отивах и към село Бисерча. Имах да изпълнявам обещание. Четиринайсетгодишно.

Мислех си – дали Димо знае за хаджи Мануил? Не може да не знае. Не може Шуна да не му е казала. Пък и да не е, все едно, стигнали са някак приказките до Димовите уши. Имаше Сиракът начини и пътища да получава и придобива вести от всичката наша поробена земя. Димо, Димо, едно ми се иска да питам някого – дали през тия четиринайсет години поне веднъж си се сетил за мене?.. Не си, кой ли съм аз, та да се сещаш?... А виж, хаджи Мануил някой е бил... Прочут и известен за много години, които са минали преди нас. Корав мъж и тежък търговец, ходил по цялата Европа и още по Тунос, по Траболус и Мисир, по Божи гроб и където другаде се сетите. И навсякъде все пари правил, защото купувал евтино, а продавал скъпо, и дисагите му все злато посрещали и прибирали. Та завъдил хаджи Мануил челяд голяма и преголяма. Дал му Бог да има седем сина и седем дъщери, и всичките лични и прелични. Ала не е напразно речено, че много добро не е на добро. Защо са ти в Турско деца, къщи и имане? Само белята да си намериш. Дошли размирни години, кога попленили разбойници даалии и акънджии това село Бисерча. И мигом се разлетели и разбесували яко. Наред всичко опостушили, и погубили, та поробили... Ала най-напред хаджи Мануила, че му се носила славата отдалеко. Първом му обесили невестата, после му запалили къщата, да види хаджията, че тия милост нямат, гаче ли сам не знаел, че и вие не знаете какво е турчин да ти влезе в селото и в дома. И му поискали пари поганците, що ли друго да му искат, а нашият дал, колкото имал и нищо не задържал, защото парà се печели, а душа не се печели. И изнесли до три конски товара жълти жълтици и бели белици. Малко им се видяло. Такива насита нямат. Още искали. И тогава вече започнало страшното. Защото шейтаните, да пукнат дано, за злато пред нищо не се спирали. И защото една българска ръка не се намерила да защити хаджи Мануила, а нямало човек, на когото той да не е помогнал.
Вързали клетника, па захванали да насилват децата му наред – и синове и щерки. По всякакви гнусни и мерзки начини, каквито им дошли в покварените погански глави. А щом им омръзнело вече някое от децата, тозчас го посичали на парчета. Пък бащата можел само да вика и да се моли. Но прошка нямало. И се вдигнал стон и олелия до възбог. Но и бог нямало. Нямало го даже и пророк Иеремия, който писал някога: „глас бе чут в Рама, плач и ридание, и писък голям; Рахил плачеше за децата си, и не искаше да се утеши, защото ги няма“. Ех, Рахило, Рахило, колко и да си плакала, да се благодариш, че не си живяла под турско...
А онези, дано ги прекара чумата, последно оставили най-голямото момче. Него повече от всички тормозили, защото им се опънало, удряло, ритало и хапело. Но що да стори едно дете, кога мъжете се крият под фустите на жените си?.. Счупили му краката, избили зъбите, а какво друго са правили с него, не ви трябва да знаете. Нито пък ще ми повярвате, ако седна да разправям. Пък и не мога. Няма такива черни думи. Поне ги не знам на български. Убили накрая сина, а после хванали бащата, изболи му очите, за да вижда до края на дните си смъртта на своите чеда. И ръцете му отрязали до лактите, па го хвърлили на бунището за кашмер и поругание. Мислили, нечестивците, че без друго хаджията ще умре. И как да не умре - кой ли би останал жив на негово място? Ала от инат ли, от що ли, не умирал той. Скърцал със зъби, кървави сълзи се стичали от слепите му очи. И не умирал. Но щял. Ако не от рани и от мъка, то заради глад и мизерия. Защото му обърнали гръб всички и бягали от него като от прокажен. Роднини и съседи, и попове, и побратими. Всички. Ненужен вече бил хаджи Мануил за тия, на които толкоз добрини бил направил. Прибрала го клета вдовица, колкото да не е под голото слънце, повече нищо, защото и тя, сирота, корица хляб нямала. Откъде и да погледнеш – умирачка и несправедливост. Тогава обаче се надигнал един благороден турчин, на когото хаджията навремето спасил ханъмата от неверна болест, като й донесъл лек от Немска земя. Турчин се намерил да отвърне на доброто с добро. Построил наново изпепелената къща и я напълнил с нужното за живот доволно и предоволно. Ех, жената и децата нямало как да му върне, нито здравето, нито пък очите и ръцете. Не можел. Но тука помогнал друг. Шуна. Моята Шуна. Изпратила му тя знахарка и баячка, стара като чумата и грозна като нея. И тая вещица издърпала българията от смъртта, та го изправила на крак. Нищо, че бил без очи и без ръце. Вдигнал се. И му изпратила Шуна още и млада жена. За опора и утеха. И да му роди деца. Че да не погине Мануиловия род. Защото бил той род корав и род честен. Колцина такива са останали? А новата невеста на хаджи Мануила не била като другите. Едра и яка, гледа на кръв и като мъж носи боздуган на рамото. При нея отивах сега аз. При Алтън Сирма. Хабер й носех, че е време да оставя къща и покъщина, люлки и попрелки. Хабер й носех, че е време за война.

- Стигнах ли селото, дядо?
- Видиш ли долу в полето, де се чернеят, мержеят десет дървя върбови?..
Така ми отговори старецът, пасеше някаква коза, по-стара, дръглива и опърпана даже и от него. То нямаше и кого друг да попитам, защото беше жътва и целият работен народ лееше пот по нивите, заедно с родилките и пеленачетата.
- Ами там ли са имотите на Хаджимануилица, къде жъне и вършее?
За Сирма питах, а не за хаджията, защото той се беше поминал преди няколко години, Бог да го прости.
- Хе-хе-хе... Хаджимануилица викаш... колко е Мануилица, тя си знае... хе-хе-хе... И де я търсиш да ти оре и жъне... наготово живее, нашироко... друг е събирал, нея сега се паднало да харчи, хе-хе-хе... Нататък, по високото върви, настрана е от хората, защото пред всички се е посрамила... Няма да я пропуснеш, цяла пътека са направили такива като тебе, хе-хе-хе...
Помислих да го плесна по голото теме, но се удържах. Не че ме беше срам или грях. Друго е лошото – има още много като него. Усойници, които се хранят с отрова и обида. Хайде, този да го наритам, а останалите?.. Такива лъжци и клеветници ще ни довършат някой ден, от тях ще погинем... Зарязах стареца и тръгнах нагоре, по баира, накъдето ме водеха пътеката и някакъв странен звук, сърдито боботене, глух тътен, слаб отначало, а после все по-силен и могъщ. Не, това не е грохота на помитаща всичко пред себе си буря. Ами нещо съвсем различно. Тъпани. Отново тъпани. Като в бесната нощ, когато лекувахме Докс. Но сега нощ не беше. И калушари нямаше. А тъпаните бухаха. Яко на сватба. И още като на хоро от смъртници с бели ризи и черни рани...
Тъпани... Удряха ги... земята се тресеше. Но какво ще ви разправям, една дума е достатъчна – ръченица. Ама от тая, старата, дето са я играли хората на Симеон. И на Самуил. И на другите стари българи. Войниците на нашите царе. С тояги и ножове, а не с кърпи и китки. И ето, честит съм бил и аз да видя бойния ни танц. Моми. С тояги и ножове. Три бяха, а за триста скачаха. Или за повече. Пък оръжието мътно блестеше в белите им ръце и летеше безмилостно насам и натам като желязна птица. И фърчаха, удряха и струпаляха девойките, а от нежните им розови устни се сипеха вехти думи и псувни люти. Така навремето багатурите са учели дедите ни да секат и да убиват, за да пазят родната земя. С тъпани и ръченица. Мъжка, с мечове. Хем да са пъргави, хем да са силни. И кръвта им да кипи. А сега Сирма учеше щерките си на същото. Готвеше ги за Великата война. Алтън Сирма. Дето някога се наричаше Бояна, бащина и братова. Помнех я една. Днес я видях друга. Но я познах. Нямаше как да сбъркам. Ненаситила се на поганска кръв. Водеше танца най-отпред и размахваше оня стар, стар боздуган, който носеше още от Димовото време, когато тримата бяхме млади и... какви ли още, Божичко, чисти ли? Или глупави?.. Неопитни?.. Или най-вярното е, че тогава не бяхме се превърнали в убийци. Каквито сме сега.
И друго имаше, не само тъпани. Писна гайда, та се скърши ръченицата отведнъж и обърнаха на ситно селско. Уловиха се ония ми ти моми рамо за рамо и запяха: „Темно беше, не се разпознахме, тесно беше, не се разминахме...”. А Сирма ги остави, защото ме беше видяла и тръгна към мене.
- Дойде най-после. – задъхано ми рече тя. – Не ви е срам толкова време да ме оставите да ви чакам.
Преди четиринайсет години бях я изпратил жена. Насилена, унижавана, но жена. Сега нищо женско у нея нямаше останало. Беше се... как да го кажа... изострила. Приличаше на кремък. Огнена такава. И ако я докоснеш – реже те.
- Добре съм те заварил. – отвърнах. – Обещах и дойдох. Време е за Великата война. Време е да вдигаме знамената.
И като рекох знамена, като че ли ме чуха девойките, дръпнаха се една от друга, а измежду тях се претъркули напред момче с копие в ръка, дето го въртеше по-бързо и от Шуна, та се не видеше къде му е острието и къде - краят. Пък то не беше само копие, защото имаше на него закрепена конска опашка и още зелен байрак, пошит със златни левове. А на байрака имаше отдолу бяла, а отгоре червена ивица и това за всеки българин значи война. Червеното е на война. А бялото е мир. Кога ли ще го имаме?
Но аз знамето не гледах. А момчето. Защото беше тънко и високо. С лице бяло и рус перчем. Заседна ми някаква буца в гърлото, стиснах зъби. Толкова години, а аз, глупакът, нищо да не чуя, нищо да не разбера... Да беше той сега тука, бих му рекъл: „Димо, Димо, защо не си ми казал, Димо, защо криеш от мене, аз толкова щях да се радвам, приятелю мой...” Пък на Сирма нищо не можах да продумам. Само я загледах вторачено. И някъде в окото ми горчива сълза се събираше. Ей така, от обида, от самотия... А Сирма не можа да ми издържи погледа и се обърна настрани.
- Мисли каквото искаш. – глухо рече тя. – Нито си първият, нито ще си последният. Свикнала съм. То на хората това им дай – да хулят и да говорят мърсотии. Защо им е толкоз хубаво от това – не зная. Но моята съвест е чиста. Един мъж съм имала и това беше хаджи Мануил. А Димо... и с пръст не съм го докосвала... никога... а бих!...
- Ами тогава как?.. – попитах я и кимнах към момчето, русо, русо, та чак бяло, дето размахваше копието посред мечовете на трите си сестри. И се блъскаха желязо в желязо, та ехтеше повече и от тъпаните...
А Сирма омекна, разцъфтя и се разхубави. За кратичко, за един дъх време само. Скришом.
- Тайно нещо е женската душа. – прошепна тя. - И женската утроба. Ако обичаш някого истински, ама така да го обичаш, че нощем да сънуваш дъха и сянката му, а сутрин да плачеш, че той си е отишъл, ако всеки път, кога водица пиеш, за него мислиш жаден ли е, гладен ли е, ако в небето няма нищо друго, освен синьото на неговите очи, ако така е било ден по ден от тия четиринайсет години, може ли синът, който съм родила, да не прилича на него?...
Жена си беше останала. Изострена, кремъклия, ама жена...
- Ех, сестрице... – издълбоко въздъхнах. – елице-сестрице... Шуна знае ли?
- Шуна знае всичко.
- Ами Димо? Той какво ще каже?
- Да опустеете всички мъжища с тебе и Димо воглаве! – разсърди се Сирма. – Каквото щете, това казвайте. Грижа ме е за свине като вас! Ти за война ли дойде да ми говориш, или за бели ружи любовни?
- За война. – отвърнах тъжно.
- Стой тука тогава и чакай да изгоня другите.
И като рече така, Сирма ме остави и кресна по децата си:
- Ха бре, диванета, стига сте махали с тия пръчки и ножчета. Това и баби го могат. Бегом от тука нагоре по пътеките и право на Самодивския връх ви искам! И да се върнете до залез, че ви откъсвам ушите!
- А вие бре – зина отново тя. – колко съм аз болярка, толкова сте вие тъпанджии и гайдарджии. Като цигани на нива я вършите вашата. То по-добре цигани да взема – поне да тропат умеят. Прибирайте се сега и утре ако пак сте ми такива – ще ви отрежа каквото имате за рязане.
А ехото повтаряше: „...рязане...азане...ееее...”. Докато се обърна и останахме сами двамата.
- Казвай сега какво имаш да казваш.
- Малко са ни мъжете... – започнах аз.
- Мъже ли?.. – отново се разфуча женището.
- Стига вече, Сирмо! – с друг глас й рекох и с други очи я погледнах. И аз бях понаучил нещо тия четиринайсет години, и аз се бях променил. Млъкна.
- Война е това, а не ти е кавга с комшийката. Затова да слушаш и да правиш каквото ти заповядат по-горните от тебе. Иначе не знам! Малко са ни мъжете. Свине, не свине, малко са. То, те не са малко, но кой пияница, кой страхливец, кой предател, кой обикновен глупак. Не стигат. Не стигат за цяла империя. Трябва и жените да вдигаме. Да ги въоръжим по мъжки, както е правил Крум навремето. Но не всички. Вдовици и сираци. Дето никого си нямат. Нямат какво и да губят. Дето искат мъст. Като тебе. Отдавна обикалям по Българско, и други обикалят. Търсим. И намерихме. Много са. Много са младите вдовици и кръглите сираци по нашата злочеста земя. Прибрахме ги кое по манастири, кое при хайдутите, кое при овчарите, при авджии, тюфекчии и ножари. Дадохме им български хляб и турска кръв. За сватба ги готвихме. И сватбата дойде. Имаме хора за цял вдовишки и сирашки полк. Само от жени. А за тях никой не знае – нито Тодор Балина, нито другите заговорници. Това си е тайна на Шуна. Тя винаги е вярвала и разчитала повече на жените. И винаги е вярвала и разчитала на тебе. Затова ти ще си началник на вдовишкия полк. Така реши Шуна и така ще бъде. Още утре тръгваш към билото на Балкана да си поемеш службата. Там, високо в планината, недалече от Търнов ти е сборището на полка. Готви се, събирай си хората. Догодина по това време искам да намеря войска. Истинска. Българска. И ме слушай добре, Сирмо, тия викове и тъпани да ги забравиш. Всичко да е скрито-покрито. Никой да не види, никой да не разбере. Как ще се оправяш, твоя си работа. Шуна иска да има своя сила близо до столицата. Не вярва на дервентджиите да спрат турците на проходите. И аз не вярвам, защото се родих в дервентджийско село и съм им сърбал попарата. Затова те пращаме тебе. Ти да браниш Царевград Търнов. С вдовици и сираци. Щом мъжете не могат.
Като й говорех така, все я гледах в очите и в тях буйно и по-буйно се разгаряха огньовете на дива радост, че иде вече време за разплата, за отмъщение и за поганска кръвнина. Отведнъж някаква нова мисъл забули ясното й чело.
- А децата? – попита тревожно Сирма. – Без тях не мърдам!
- С тебе са, как иначе?! Ние да не сме еничари да делим деца от майка?..
Зачудих се дали да продължа, не биваше, знаех какво ще стане:
- ...И ако ме питаш, тоя полк от жени и момичета вече си има готово знаме и готов байрактарин. Като го видях какъв е и като знам на кого прилича такъв рус и бял...
Ох, сълзите пак започнаха да напират, не можах да се отуча от това пусто реване!..
- ... не вярвам да има и една от тях, която да не го обикне до смърт и която да не е готова да умре под байрака му и пред гърдите му. Да ги пази до последно и двамата. Сполай ти, Сирмо, че му роди на Димо син, свой син, не по кръв, а по дух. Клети Димо, неговото дете го заклаха турците в утробата на майка му още преди да се е родило...
Толкова можах да кажа преди да ме налегне мъка и жал като едно време, все едно, че всичко се беше върнало. Скочих да се крия сред клоните на елите.
- Къде отиваш? – долетя иззад гърба ми нежен и топъл женски глас.
- При Шуна отивам. – отвърнах през плач. – Корона имаме да търсим, корона да намираме...