автор: daro

Под облачните заседания
замислен – ти какво си –
тършуваш някакви въпроси.
Дали си кълбовидна мълния
или мълчанието на кълбо
търкулнато до ручея!?
С очи на съзерцател
потапяш се до дъното на вира.
Сред отскоци светещи на пръски
в лунички на пъстърва се откриваш –
по белези, оставени в наследство
от руслото на сухото ти детство.
Събираш речни камъни в шепа –
трупаш, вдигаш, зидаш…
Изграждаш мост –
от студена къща
до затоплен дом.
Накрая, остава ти едно
ръбато камъче, за клин,
което да го вбиеш между рамене
и свържеш двата бряга,
несломим.
Но ти запращаш го във вира
да заобли острата му форма
и тихо затупти.
Рухваш
затиснал дъното си по корем.
Петънца на рижави корички
сипе медената лунна лира.
Проникваш с бистрите очи…
Ала, толкова са мътни под водата!
Зъзнеш, зъзне…
Помръзваш.