автор: gab1k

Аз съм Петър Петров, рекламен агент, но няма да ви занимавам със себе си, а с датата първи април. Голям карък съм. От години все мисля за номера на този ден - за близки и приятели, а накрая все аз съм прецаканият.
Но тази година, без да се хваля, за всекиго съм измислил по нещо, още от рано. На сина ще кажа, че ще ходим на село да копаем, защото много мрази да ходи там, а ще го заведа на картинг пистата. На дъщеря ми ще кажа, че нямаме пари за университет в чужбина и ще учи тук в града, след което ще й покажа брошурите на най-известните колежи в света. На жена ми ще подаря тиган, а когато тя посегне да ме удари с него, хоп – ще извадя ключовете за нейния така мечтан автомобил, защото от години делим един. А колежките от офиса ще излъжа, че имаме поръчка в неделя, защото първи април е неделя и ще им дам по една премийка да се поразходят по магазините, загдето съм ги излъгал. Планът ми беше готов на 31 март и вече предусещах как съм ги надцакал този път. Но уви, никога не става това, което мислиш...
На първи април сутринта, след като от предния ден бях предупредил семейството си, че ще спя до късно, се събуждам от непрекъснатото звънене на вратата. Дъщеря ми спи, а жена ми излезе с колата и кой да отвори - пак аз?! Излизам, едва се клатя, а на вратата едно дете на годините на сина ми: „Чичо, бързо, че върху Сашко падна едно стъкло, долу пред входа е” – и хукна по стълбите надолу. Вече си представях как стъклото е нарязало сина ми и хукнах по блузка и слипове надолу. Излизам, а моя хубавец с цяла компания малчугани крещи: „Първоаприлска шега!”. В този миг се усещам, че съм по гащи и бесен до крайност, викам си ще го убия, а на глас: „Марш в къщи, наказан си!” „Ей, баща ми, страшен си, как се хвана” – а децата се смееха от сърце. Казвам ви голям резил, така ме изпързаля този моя малкият, че пулсът ми скочи на 100 и нещо. Вкара ми як адреналин от сутринта, ама картинг пистата щеше да я види през крив макарон, даже и не му споменах, да си стои на компютъра цял ден, баща си ще шашка.
Докато си пиех кафето и се чудех как да се успокоя след този резил, звънна един клиент и помоли да му се изпълни поръчката днес. Замислих се, да не е и това лъжа, но човека каза, че ще си плати двойно и че половината са вече в сметката ми. За да се уверя, че е истина, все пак е първи април, проверих сметката. Вярно. И тръгнах към офиса, като се обадих на служителките да идват веднага, че да няма уволнения.
Към обяд в офиса идва дъщеря ми с приятеля си. Усетих, че е нещо сериозно, защото тя не идва как да е в службата. „Тате, бременна съм. С Иво ще се женим.” – шок и ужас. Както им подавах ръка, се строполих на дивана. „А следването?”- едва ми се отрони от устата. Тогава приятелят й я сръчка - да не взема, да получа някой инфаркт, а тя: „Първоаприлска шега, татенце” – врътна се и изчезна, като се смееха в коридора със секретарката ми. Докато се окопитя, какво се случва, чувам: „Господин Петров, земетресение – бягайте!” и на забавен кадър виждам как всички побягват надолу, и естествено, и аз хуквам. А на стълбите служителите ми: „Първоаприлска шега. Пак се хвана шефе.” Оле, вече сърцето ми не знаеше къде е. Всичките ми планове за шеги, бяха отишли по дяволите. Този първи април ще ме довърши. Как не можаха, да го махнат от календара? Такъв смях се смяха дъщеря ми, приятелят й и моите работници, за моя сметка. На тази моята голяма щерка скоро брошурите от университетите нямаше да стигнат до ръцете и. Така ме разигра, че не знам още как съм жив.
Бързо претупахме работата и тръгнах да се прибера с такси, че жена ми, нали беше взела колата. А тоя бакшиш, за разстояние от 5км, има-няма, ми вика 20 лева и тъкмо да кажа какви 20лв, той се усмихва, и вика: „Първоаприлска шега – 5лв”. Е, пак е много, ама няма да си вдигам кръвното. Плащам и бързам да се прибера, че да не се скарам с някого.
На вратата, жената ме посреща цялата в кръв. „О, боже, какво ти има, скъпа?”, а тя спокойно ме пита: „Какво ми има?” „Ами, цялата си в кръв. Какво се е случило?” И тя като почна – блъснала се с колата, едва оживяла, а колата за нищо не става. Хванах се за главата и се свлякох на земята. А тя бърза: „Не припадай, миличък, нищо ми няма. Няма никаква катастрофа. Просто режа месо и съм се нацапала с кръв. Исках само да се пошегувам за първи април. Хайде, върви си полегни! Хайде, само спокойно!” Кола ли, ключове ли – ще седят и те в джоба ми. Това семейство ще ме довърши, с този черен хумор.
Станах за вечеря. На масата дъщеря ми и синът ми се смеят. „О, тате, да няма в супата ти хлебарка?” - ехидно, и лукаво с повдигане на веждите, ме пита Сашко. „А не, стига!” – станах и отидох да си легна. Не бих издържал повече шеги. Взеха да ми се извиняват, да ме викат, но не – повече хумор не мога да възприема. А за догодина, от сега съм го решил, сам и на почивка в друг град. Повече такива дни няма да допусна.