автор: fadul

- Наталия тук ли живее?
Открехнах вратата още малко: висок, слаб мъж, с приятно лице и характерни бакенбарди. Стори ми се леко нервен.
- В момента я няма. Да ù предам ли нещо?
- Предайте ú, че я обичам, и че не мога да живея без нея!

Някой извика асансьора, а на мен ми призля.
- Момент...тоест...как така?! Знаете ли кой съм аз?! – възкликнах със справедливият гняв на законен съпруг на Наталия.
- Знам, господин Татарски. И смятам, че е крайно време тази игра на криеница да приключи - аз и Наталия се обичаме!
“Как ще го боли повече – като му счупя капачките, или като му избия зъбите?”
- Просто я оставете да си тръгне, моля ви! Между вас без друго всичко е приключило. Аз мога да я направя щастлива, и няма да пожаля сили за това – продължи да си копае гробът нахалника..
В ситуации като тези егото не ти оставя много ходове – или пребиваш него, или жена си. Или и двамата – за двоен кеф.
- Заповядай, влез!
Той влезе и се озърна неуверено. Имаше право.
- Запознайте се дъщеря ми!
Жени кокетно подаде ръка и се ръкува с непознатия. Той ú направи банален комплимент, с какъвто вероятно бе свалил и майка ú. А може би най-гадно ще е да го заровя жив.
- Приятно ми е, Джеки.
- Джеки Чан ли? – закиска се тийнейджърката.
- Почти – усмихна се мъжът - Всъщност се казвам Георги, но още от училище ми викат Джеки, не си спомям вече защо.
Георги. Сега разбирам защо всяка свиня на село се казва Гошо. И този нерез е грухтял над жена ми!!! Макар и април, за мен Коледа дойде - чудя се само, с кухненският нож ли да го накълцам, или с триона.
- Джеки е приятел на майка ти.
Тя отново се разкикоти, което лееко ме подразни.
- Жени, ще ни извиниш ли! С господин Чан искаме да останем насаме.
Жени хвърли последен поглед на нереза, и се прибра в стаята си. Пусна си “Сепултура” – кръвта вода не става.
Не знаех как да започна. Толкова тъпа ситуация...Вместо Джеки, или както там му беше името, да плюе кръв и да си събира зъбите по стълбите, седи в собствения ми хол ми и ме гледа, като че съм му виновен с нещо.
- И аз съм женен. Все още – изтърси гостът, сякаш това трябваше да ме успокои. – Жена ми обаче е наясно със ситуацията, и разводът ни е въпрос на време. Искам да съм честен с всички, просто такава ми е породата.
Породата му била такава. А моята порода е да взема една тухла и да му я разбия в породистата зурла.
- Откога вие, двамата...с Наталия...
- От две години.
Призля ми. Как така толкова време не бях забелязал нищо...Искаше ми се да умра, но щях да оставя това щастие за него. Може би и за нея. И ще бъде дълго и мъчително.
- Нямате представа какво са за мен тези две години – продължи Джеки Чан. – С ръка на сърцето мога да кажа, че Наталия сме родени един за друг.
“Ей това същото сърце ще ти го изтръгна заедно с ръката, и ще ги поставя в буркан с марината за корнишони!”
- И си готов да разрушиш моя живот и този на жена си, за да започнеш на чисто?
- Готов съм. И двамата с Наталия сме готови.
Дали да не го обеся на балконския чучур? Да се вее като знаме на моето възмездие, децата отдолу да го замерят с камъни, а гълъбите да му серат на главата...
Откъв вратата долетя прещракване на ключ, и жена ми влезе. Като ни видя, замръзна на място, но в очите ú не се четеше уплаха, а по-скоро облекчение.
- Седни, мила! – казах аз, и не обуздах сарказмът си – господин любовникът ти е дошъл да те прави щастлива.
Тя седна, кръстоса крака по нейният си начин, и зачака още фрази от моя страна с онова отегчение, което винаги ме е възпирало да обсъждам с нея каквото и да било. Този път обаче това не подейства.
- Какво не ти дадох? Защо ми го причини?
Опита се да ми отговори с поглед, но днес вярвах само на думи. И интонации. Изглеждаше по-прекрасна от всякога, мамка му! Щеше да е много красив труп, освен ако не разбиех с кирка красивото й личице.
- Уморих се, искам промяна! Ти вече не запълваш смисъла да живея.
“Божее, какви фрази сме усвоили!! От Гошо ли ги научи? А знаеш ли колко хубаво ще запълня една дупка, изкопана специално за вас двамата!?”
- А Жени? А плановете ни?!
- Вече нямам планове за теб, Емиле! Просто ме остави да си тръгна! Жени е голяма и ще го преодолее. Искам да живея по моите правила.
“Остана само едно правило, скъпа – че ти и твоя нерез ще лежите един до друг, и то в най-скоро време. Ще го поставя върху теб – да си грухтите щастливо в подземната кочина!”
- Не мога да те задържа насила – щом искаш, заминавай!
- Никъде няма да заминавам! Апартаментът е мой, ако не си спомняш.
Така значи.
- А тези двайсет и две години, които ти посветих, са мои.
- Вземи си ги, и си ги носи където поискаш. Само да е по-далеч от мен!
Как е възможно да живееш толкова време с един човек, и да не познаваш истинското му лице?! А тя изглеждаше по-истинска от всякога. Поех дълбоко въздух.
- Отивам да си събера багажа.
Презрителният й поглед стана още по-презрителен – жените не обичат победа без бой. Особено моята. Отидох в стаята си, отворих гардероба и извадих верният “Макаров”. Проверих пълнителят, макар да бях сигурен, че ще е празен - Наталия не оставяше нищо на случайността. Оказа се пълен. Сложих го на дъното на куфара, и започнах да си прибирам дрехите. Наталия ме познаваше прекалено добре.
От съседната стая долетя смях. Затворих куфара и го заключих.