автор: genab

В неопетнена белота
руши денят решетките на мрака.
А върховете горди в утринта
отпиват първи слънчевата чаша.

При тях пътеката ни стръмна води.
Зад нас останаха лъките пъстри,
пчелините и равнината плодна.

С отвесни зъбери избрахме било,
та в своя връх висок, чело забил
над облаци, мъгли и мъртва лава
към слънцето криле да извисим.

От пропаста дели ни миг.
Със кикот дяволът в следа опасна води.
И само миг объркаме ли хода
във ехо хищни бездни ще повторят
стремглавия ни смъртен вик надолу.

А горе, о, високо горе
от синева слепи простора!
А кръгозорите далечни
баздят орлите неспокойни.

Наляво, друже! И нагоре !