автор: Lorena

Когато тихите пътеки си отиваха,
към празното, към пълното,
към нищото, към нещото
догаряше последното ти чувство
и дишаше душата ти със моите устни.
И пламнаха секундите мълчание,
разля се топлина и светлина
по вените на моята тиха обич,
която срути високата камбанария
на желанията и шепотите
на последните двама влюбени в света.
Брояхме монетите във фонтана на доверието,
че всяка беше хвърлена въздишка
по вятъра, по висините и по другия.
Преливаха надежди, капеха онези думи-
подплашени сърни в конвоя на деня
и само тихият копнеж по теб и светлината
ме караше да съм различна.