автор: daro

Дума ли до дръжката забиха, душе...
или надробиха те на ситни точки!
Пречистващ дъжд на пики в мене сипе,
одрасквайки лицето като плоча.
Като ненужна трепетлика
мъката бездомна ще оставя.
Когато се събуждаш,
когато очите си отваряш,
над косите ти да светят маргарити
с листенцата от белите им пръсти.
А тя до късно, гърлото ще свива,
дори когато в сън очите си затварям,
дори когато за последно ще затворя…
Надеждата за теб – в мен да се повтори.
С бронзови хриле и перки
обидата на рибка пъпли
в търсенето на спасителни морета.
И ти мълчиш…
Мълчиш в отговор прозрачен,
смалена до зародиша на точка.
Разширява се кръгът с отвор,
ала примка на раздяла се затяга!
Непосредствен… давам й отсрочка.
Отразена си в стъклото на стена.
От витрината завръщане ти маха –
делфин, облечен в деним
като топъл вятър посред зима…

И морско синя е нощта.