автор: Lorena

Дъждът ходи по покривите,
пътува по рамото ми,
оставя весели вадички.
Скита без мисъл и цел-
онзи пролетен дъжд,
дошъл със съня.
Тихо мърмори,
скрибуца на цигулката
на сърцето ми
и ме завръща към теб.
Сравнявам ви-
двама скитници,
пропътували душата ми.
Две несбъднати прозрения,
оставили следа по кожата-
следа от устни и от вятър.
Отпечатък на длан
и капка сълза,
в която да удавя
пролетната тъга.
Мирис и дъх на любов,
във която ме няма.
Дъжд и момче прескачат
тревожните ми очи
и ме раняват с думи.
Нека бъде пролет!
Нека бъде дъжд!