Опитах се докрай да се оттърся
от сиво-синия прегарящ ден,
но той извика тишината си навътре
и ми разкри, че още вярва в мен.
Разказа ми за края на простора,
илюзия за облачна ръжда -
пресипнал прах за моята умора,
измиващ се на прага на дъжда.
Поведе ме през вятърни поляни
обрулени от бриз на самота
и каза ми - не вярвай на измами
прикриващи заключена дъга.
Със слънце нарисува детски смях
с кристални очертания на люлка,
в които във забравен миг успях
да отлетя от своята шушулка...
Посърна пребледнялата ненавист
догаряща на пепел от лъчите.
Погледна ме през лупата на навик,
изгуби се - смалена от мечтите.